О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 289
София, 24.02.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 7371/2013год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. Б. Г. против решение № 1117/07.06.2013г., постановено от Софийски апелативен съд по в.гр. д. № 772/2013г. с което е потвърдено решение № 1115 от 16.12.2011 г. на ОС [населено място] по гр.д. № 673/2011 г. , в частта, с която е отхвърлен предявеният от Н. Б. Г. срещу П. Р. Б. иск с правно основание чл.2 ал.1 т.2 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди над размер 3000лв. до претендирания размер от размер 25100лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението. Поддържа се, че съдът при определяне размера на обезщетението неправилно е приложил нормата на чл.52 ЗЗД , следствие на което е достигнал до грешни крайни изводи за достатъчност на дължимото обезщетение в размер от 3000лв., както и, че неправилно е обосновал извод, че е налице съпричиняване на вредите, тъй като този въпрос не е разглеждан от решаващия състав по АНХД№953/2010г. Искането е за присъждане на пълния претендиран или по-висок размер обезщетение.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи чл.280 ал.1 т.2 ГПК по материалноправния въпрос за съдържанието на понятието справедливост при определяне на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ и “достатъчност на присъденото обезщетение от 3000.00лв. за нанесените морални вреди на ищцата предвид неголямата продължителност на наказателното производство – в това число съдебно и досъдебно”, като поддържа, че той се разрешава противоречиво от съдилищата. Позовава се на две решения на Бургаски районен съд и на Плевенски окръжен съд, за които няма данни дали са влезли в сила. Сочи се и чл.280 ал.1 т.3 ГПК . Във връзка с това основание касаторът посочва, че съдът се е произнесъл по съществения “ процесуално-правен въпрос – ищцата с поведението си е допринесла за съпричиняване на моралните й вреди, въпреки, че РС [населено място] като инстанция по същество на правния спор не е изследвал въпросът за съпричиняване на вреди и не се е произнесъл с изричен диспозитив по този въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото”. Обосновава наличието на поддържаните основания с доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, като изразява несъгласие с фактическите и правните изводи на въззивния съд.
Ответната страна П. Р. Б. не представя писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК и не взема становище по касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че разпоредбата на чл. 2, ал.1, т.2 ЗОДОВ предвижда обективна отговорност на държавата в случаите на незаконно повдигане и поддържане на обвинение в извършено престъпление. Действията по повдигане и поддържане на обвинение се считат за незаконни ако лицето бъде оправдано. Ако образуваното наказателно производство бъде прекратено или приключи с влязла в сила оправдателна присъда, обезщетението за неимуществени вреди поглъща и досъдебното производство. В настоящия случай с решение № 178 от 7.ХІІ.2010 г. на РС [населено място] по н.а.х.д. № 953/2010 г. , влязло в сила на 20.ІV.2011г. с постановеното въззивно решение № 23 по н.а.х.д. № 76/2011 г. на ОС [населено място], ищцата е призната за невинна по повдигнатото й обвинение затова, че на 14.09.2009 г. в [населено място], в деловодството на РС [населено място] е скрила чужд официален документ – разписка за връчено съобщение по гр.д. № 667/2009 г. по описа на РС [населено място], номерирано под лист 24 от материалите по делото, с цел да набави за [фирма] – [населено място], имотна облага в размер на 1250 лв.- престъпление по чл. 319 НК. Приел е също, че на въззивницата не е определяна мярка за неотклонение, а самото наказателно производство е приключило твърде бързо – привлечена е в качеството си на обвиняем на 8.01.2010 г., а оправдателното решение е влязло в сила на 20.04.2011г. Обосновал е извод, че с оглед установените факти искът е доказан по отношение на Прокуратурата на Р България.във връзка с размера на дължимото обезщетение съдът е посочил, че предвид не голямата продължителност на незаконното повдигане и водене на наказателното производство в извършване на престъпление, на ищцата са и причинени неимуществени вреди, изразяващи се в душевни мъки и страдания, срещу нея са публикувани статии в местната преса, като по този начин е бил уронен нейния професионален авторитет като адвокат. Посочил е също, че при определяне размера на обезщетението на неимуществени вреди се съобразява с разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ и чл. 52 ЗЗД и намира, че сумата от 3000 лв. е напълно достатъчна, с оглед направеното от Прокуратурата възражение по чл. 5 ЗОДОВ, тъй като видно от данните по наказателното дело, ищцата е допринесла за вредите с поведението си – оправдана е поради това, че извършеното деяние не е инкриминирано. Счел е и това, че определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди е напълно в съответствие с практиката на съдилищата по аналогични случаи, като се има предвид, че ищцата не е имала мярка за неотклонение,а обвинението не е за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93, т.7 НК.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните :
Поставеният в изложението материалноправен въпрос за съдържанието на понятието справедливост при определяне на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ, е обуславящ волята на съда, но не е налице поддържаната хипотеза на т.2 на чл.280 ГПК. На първо място няма данни приложените съдебни актове да са влезли в сила. На следващо място поставеният въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с приложените съдебни решения, с които съдилищата са се произнесли също по искове с правно основание чл. 2, т. 2 ЗОДОВ, но при обстоятелства специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Следва да се има предвид, че относно критериите, по които се определя справедливия размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, е налице задължителна съдебна практика /ПП № 4-1968-ВС РБ, както и решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК/, последователно съблюдавана от съдилищата в страната. Въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. В разглеждания случай естеството на професията на ищеца е предпоставила допълнителни негативни изживявания, свързани с неизбежната известност на действията на правозащитните органи и широкия медиен отзвук. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Поради всичко изложено, законодателят и не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. Следва да бъде изяснено още, че по всяко конкретно дело изходът зависи и от това доколко и как страните се справят с доказателствените си задачи.
На следващо място не може да се приеме наличие на основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК в случай, че съдът е дал разрешение по обуславящия изхода на спора въпрос в съответствие със задължителната съдебна практика по този въпрос. В съдебните си актове различни състави на ВКС нееднократно са подчертавали, че справедливостта, макар да е морално-етична категория, за нуждите на съдопроизводството следва да бъде основана на и съобразена с конкретни, имащи значение за отделния случай, обстоятелства.Болките, страданията, ограниченията и неудобствата за различните индивиди при различни обстоятелства, са различни. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай.
Такъв е и смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. II, а именно – обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка.
Не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на решение и във връзка с поддържаното от касатора основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. На първо място видно от съдържанието на изложението касаторът не формулира процесуалноправен въпрос , а твърди допуснато от съда процесуални нарушения, изразяващи се в разглеждане от въззивния съд на въпроса за наличие на съпричиняване при липса на такова произнасяне от съда, произнесъл се по административно-наказателното дело, както и в определяне на занижен размер на обезщетение в следствие на неправилен извод за наличие на съпричиняване.По същество това са оплаквания за неправилност и необоснованост на съдебния акт, които не подлежат на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба. Предвид изложеното не е налице обща предпоставка за достъп до касация. Липсата на конкретно поставен процесуално правен въпрос е достатъчно основание решението да не бъде допуснато до касационно обжалване. Съдът не може служебно да изведе въпроса, който касаторът евентуално е имал предвид, тъй като ще наруши принципа на диспозитивното начало. В случая касаторът не е обосновал и тезата си защо счита, че произнасянето на касационната инстанция ще допринесе за точното прилагане на закона и развитие на правото.
Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответникът по касационната жалба не е претендирал присъждането на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1117/07.06.2013г., постановено от Софийски апелативен съд по в.гр. д. № 772/2013г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: