7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 29
[населено място], 15.01.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
изслуша докладваното от съдия Вероника Николова т.д. № 1163 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. В. С. в срещу решение № 1981 от 28.10.2013г. по в.т.д. №3668/2012г. на Софийски апелативен съд, 5 състав, в частта, в която е отменено решение от 30.05.2012г. по т.д. № 32/2011г. на Врачански окръжен съд, ТО, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу С. В. С. иск с правно основание чл.422 ал.1 вр. с чл.415 вр. чл.417 т.9 от ГПК за установяване по отношение на ответника съществуването на вземане на банката по запис на заповед от 18.03.2008г. в размер на 28 593,15 лева със съответната законна лихва и разноски в заповедното производство по ч. гр. №2048/2009г. на Врачански районен съд, като вместо това е признато за установено съществуването на вземане на [фирма] към С. В. С. в качеството му на авалист по запис на заповед от 18.03.2008г., издаден от [фирма] в размер на 28 593,15 лева, ведно със законната лихва само върху главницата от 28 534,69 лева, считано от 12.08.2009г. до окончателното изплащане.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в превратно обсъждане на писмените доказателства, довели и до необоснованост на решаващите правни изводи на съда. Поддържа, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като се е произнесъл извън пределите на чл.269 от ГПК. Също твърди, че съдът не е изложил аргументи, нито конкретни доводи във връзка със становището си, че въпреки установената недължимост на сумата от страна на издателя, авалистът следва да отговаря за задължението.
Допускането на касационно обжалване обосновава с наличието на предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК по правните въпроси за пределите на въззивното решение при подадена бланкетна въззивна жалба без конкретни оплаквания и относно зависимостта между задължението на авалиста и задължението на издателя и по – специално в хипотезата, когато издателят на менителничния ефект е в открито производство по несъстоятелност и вземането, обезпечено със запис на заповед е прието по реда на чл.686 и сл. от ТЗ. Поддържа, че първият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №84 от 04.04.2013г. по гр.д. №585/2012г. на ВКС, ГК, ІV г.о., в решение №131 от 14.07.2011г. по гр.д. №1120/2012г. на ВКС, ГК, ІІ г.о. и в решение №212 от 01.02.2012г. по т.д. №1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., както и в ТР №1 от 09.12.2013г. на ОСГТК, в които се приема, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба. Поддържа,че по втория въпрос липсва практика, а същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касация [фирма] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК.
Въпреки процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от нейната редовност, настоящият състав счита, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК.
Въззивният съд, за да отмени първоинстанционното решение и да признае за установено съществуването на вземане на [фирма] към С. В. С., в качеството му на авалист по запис на заповед от 18.03.2008г., издаден от [фирма] /н./ в размер на 28 593,15 лева, ведно със законната лихва само върху главницата от 28 534,69 лева, считано от 12.08.2009г. до окончателното изплащане, за което задължение е издадена заповед за изпълнение на парично задължение в заповедното производство по ч. гр. №2048/2009г. на Врачански районен съд, е приел за доказано, че записът на заповед от 18.03.2008г., по който ответникът се е задължил като авалист, е издаден за обезпечение на каузално правоотношение между поемателя [фирма] и издателя [фирма]. Установил е, че с решение от 23.09.2009г. по т.д.№60/2009г. на Врачански окръжен съд е открито производство по несъстоятелност на издателя [фирма], като вземането на [фирма] по обезпеченото каузално правоотношение в размер на 29 495,75 лева, от които 28 534,69 лева главница, 58,46 лева – наказателна лихва и 902,60 лева разноски е включено в списъка на приетите вземания в производството по несъстоятелност. Приел е, че доколкото задължението на авалиста по записа на заповед е самостоятелно и независимо от задължението на издателя по същия запис на заповед, авалистът дължи сумата, останала неизплатена от главния длъжник по каузалното правоотношение, независимо,че това вземане е прието в производството по несъстоятелност на издателя – длъжник.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Процесуалноправният въпрос, посочени от касатора, се отнася до правомощията на въззивната инстанция съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК за проверка на правилността на първоинстанционното решение при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба. Съгласно посочената правна норма задължението на въззивния съд за служебно произнасяне се отнася за валидността на първоинстанционното решение и за допустимостта му в обжалваната негова част. По отношение правилността на акта, съдът е ограничен от посочените в жалбата основания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма или когато следи за защита на интереса на определени частноправни субекти. Извън тези две хипотези при решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на посочените негови фактически констатации. В този смисъл е задължителната съдебна практика, формирана по реда на чл. 290 от ГПК в множество решения на ВКС и в приетото след постановяване на обжалваното решение Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В т. 2 на посоченото Тълкувателно решение е прието, че предвид съдържащата се в ГПК правна уредба на второинстанционното производство като ограничено въззивно обжалване въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като може да потвърди или отмени решението, като обект на въззивна дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор. Посочено е, че дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а негово продължение и ако са налице опорочени извършени от първата инстанция процесуални действия, въззивният съд следва да отстрани пороците чрез собствени действия по установяване на фактите и прилагане на правото, включително да даде указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Изложени са и съображения, че в изпълнение на основополагащия принцип за законност /чл.5 от ГПК/ въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване по аргумент от чл. 262, ал. 1, връзка с чл. 260 ал.1 т.3 от ГПК. Поради това се налага изводът, че и при бланкетна въззивна жалба, в която въззивникът е направил довод за неправилност на решението, без да конкретизира отделни оплаквания за неправилността на акта, въззивният съд дължи произнасяне по съществото на делото, като формира собствени изводи по съществото на спора въз основа на установените от първоинстанционния съд факти и обстоятелства, независимо дали потвърждава или отменя решението /аргумент от чл. 271 ал.1 от ГПК/. Предвид характеристиката на въззивното производство като ограничен въззив, въззивната инстанция следва да постанови решението си при съобразяване с фактите, установени по делото. При бланкетна въззивна жалба дейността на въззивния съд се изчерпва с извършване на правилната според него правна квалификация и субсумиране на събрания фактически и доказателствен материал под приложимата според въззивния съд материалноправна норма.
В конкретния случай въззивната жалба не може да се определи като бланкетна, защото с нея се излагат доводи за неправилност на изводите на първоинстанционния съд за липса на вземане срещу авалиста, като жалбоподателят се позовава на характера на авала като самостоятелна едностранна сделка, както и че поетото с него задължение съществува независимо от главното задължение. Излагането на правни аргументи срещу решаващите изводи на съда съставлява конкретно оплакване, по което въззивният съд се е произнесъл. Произнасянето с обжалваното решение, че включването на обезпеченото със записа на заповед вземане в производството по несъстоятелност не освобождава авалиста от отговорност, е резултат на прилагане на относимите материалноправни норми, което е в правомощията на въззивната инстанция съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, дори и при подадена бланкетна жалба, каквато не е налице в случая. Въз основа на фактическите констатации в първоинстанционното решение въззивният съд е достигнал до крайния извод за наличие на вземане на ищеца срещу ответника – авалист, въз основа на разпоредбата на чл.485 ал.2 от ТЗ, която материалноправна норма трябва да намери приложение и без която въззивният съд не може да се произнесе по съществото на делото.
Формулираният в изложението въпрос за съотношението между задължението на издателя и на авалиста по записа на заповед е обуславящ за изхода на спора, но по отношение на него не е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. На този правен въпрос е даден отговор в редица решения на ВКС на РБ: решение №17/21.04.2011г. по т.д. №213/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №26/24.04.2014г. по т.д. №1027/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №2/12.08.2014г. по т.д. №984/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановени по реда на чл. 290 от ГПК, които формират задължителна практика по смисъла на чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК. В същите е прието, че поради самостоятелния неакцесорен характер на задължението на менителничния поръчител, същият не може да противопостави на приносителя на менителничния ефект възраженията, които може да му противопостави самият хонорат – както абсолютните възражения за недействителност на ефекта /с изключение на възражението относно формата/, така и неговите лични/ относителни/ възражения, произтичащи от каузалното правоотношение. От страна на авалиста са допустими всякакви възражения /в това число и лични/ във връзка с каузалното правоотношение на хонората и приносителя единствено в хипотезата, когато авалистът също е страна по него. Когато страни по каузалното правоотношение са само приносителят и хонората, относителни възражения на хонората могат да бъдат противопоставени от авалиста на приносителя само ако последният е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право. Прието е също,че предприемането от страна на приносителя на фактически и правни действия, създаващи реална възможност за получаване на двойно плащане, е недобросъвестно по смисъла на чл.289 от ТЗ, доколкото представлява аморално упражняване на субективно право.
В случая, макар, че не се е позовал изрично на недобросъвестност на приносителя, ответникът – авалист е поддържал тезата,че след като обезпеченото със записа на заповед вземане срещу издателя е включено в списъка на приетите в производството по несъстоятелност вземания, а поемателят на записа на заповед цели да се снабди и с изпълнителен титул и срещу авалиста, това би довело до двойно плащане и неоснователно обогатяване на поемателя. Тези твърдения за търсене на двойно плащане по своята същност съставляват довод за недобросъвестно поведение от страна на поемателя, който обуславя възможност за съда да разгледа възражения на авалиста, свързани с каузалното правоотношение между приносителя – ищец и издателя. Въззивният съд е обсъдил тези доводи, но е стигнал до извода, че приемането на обезпеченото вземане по каузалното правоотношение в производството по несъстоятелност на длъжника – издател на записа на заповед, не освобождава авалиста от задължението по записа на заповед. Поради изложеното настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС по поставените от касатора въпроси. Само погасяване на задължението по каузалното правоотношение / до каквото в производството по несъстоятелност може и да не се стигне/ създава реална възможност за получаване на двойно плащане и неоснователно обогатяване от страна на приносителя на записа на заповед, съответно налага да се прецени дали той е действал недобросъвестно като е предявил правата си по същия. Наличието на задължителна практика по значимия за делото правен въпрос, с която обжалваното решение е съобразено, изключва основанието по чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК, доколкото с постановеното по чл.290 от ГПК решение на ВКС е установен точният смисъл на приложимите към спора правни норми.
По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1981 от 28.10.2013г. по в.т.д. №3668/2012г. на Софийски апелативен съд, 5 състав, в частта, в която е отменено решение от 30.05.2012г. по т.д. № 32/2011г. на Врачански окръжен съд, ТО, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу С. В. С. иск с правно основаниe чл.422 ал.1 вр. с чл.415 вр. чл.417 т.9 от ГПК за установяване по отношение на ответника съществуването на вземане на банката по запис на заповед от 18.03.2008г. в размер на 28 593,15 лева със съответната законна лихва и разноски в заповедното производство по ч. гр. №2048/2009г. на Врачански районен съд, като вместо това е признато за установено съществуването на вземане на [фирма] към С. В. С. в качеството му на авалист по запис на заповед от 18.03.2008г., издаден от [фирма] в размер на 28 593,15 лева, ведно със законната лихва само върху главницата от 28 534,69 лева, считано от 12.08.2009г. до окончателното изплащане.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.