О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 290
гр. София 21.03.2016 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети януари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 188/2016 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. А. Д., в качеството й на процесуален представител на Столична община против решение № 6371/02.09.2015г. по гр.д. № 3458/2015г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която е отменено решение № III-128-3/13.02.2015 г. по гр.д. № 49956/2014 г. по описа на Софийски районен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от И. Ц. И. срещу Столична община кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД до сумата от 5 000 лв., както и иска с правно основание чл. 86 ЗЗД до сумата в размер от 1,39 лв., представляваща законна мораторна лихва, изтекла за периода от 16.07.2013г. до 15.08.2013г.и е осъдена Столична община да заплати на И. Ц. И. сумата от 5 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от ухапването на безстопанствено куче на 16.07.2013г., ведно със законната мораторна лихва от подаване на исковата молба – 15.08.2013г. до окончателното й изплащане,на основание чл. 86 ЗЗД сумата от 1,39 лв., представляваща законна мораторна лихва, изтекла за периода от 16.07.2013г. до 15.08.2013г., а на основание чл. 78, ал.1 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК сумата от 220лв. – разноски пред въззивна инстанция, както и сумата 363,74 лв. – съдебни разноски пред СРС, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на СРС сумата от 250 лв., представляваща разноски за изслушаната пред първата инстанция КСМПЕ, както и сумата от 200 лв. по сметка на СГС, представляваща държавна такса.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Твърди се, че същото е постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила и се иска неговата отмяна.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на всички основания по чл. 280, ал. 1 ГПК във връзка със следните формулирани въпроси: 1/ Създаването на стройна система от мерки за надзор върху безстопанствените кучета и инцидентът сам по себе си могат ли да обосноват извод за противоправно бездействие, което да обоснове ангажиране на отговорността на ответника Столична община.Позовава се на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с Постановление № 7/29.12.1958г. на Пленума на ВС, Постановление № 9/28.12.1966г. на Пленума на ВС, решение № 488/07.08.2012г. по гр.д. № 899/2010г. по описа на ВКС, IV г.о., както и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 2/ В какво се изразява противоправността на деянието като предпоставка за уважаване на иска по чл. 49 във вр. чл. 45 ЗЗД.Отново се позовава на противоречие с решение № 488/07.08.2012г. по гр.д. № 899/2010г. по описа на ВКС, IV г.о.; 3/ Върху коя от страните пада тежестта на доказване и какво по своя характер следва да бъде доказването на правопораждащия отговорността на ответника факт за безстопанствения характер на кучето.Позовава се на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.2 ГПК и сочи решение от 20.01.2012 г. на СГС, II-а с-в, гр.д. №3117/2011 г., решение № I-25-61/05.04.2013г. на СРС, 25 с-в по гр.д. №51227/2012г., решение № 136/10.07.2007 г. на СГС, IV-г с-в по гр.д. № 3323/2006г., решение от 07.05.2009г. на СГС, IV-а с-в, гр.д. № 3140/2008г., решение от 31.10.2011г. на СГС, III-б с-в, гр.д. №6305/2011г., решение № I-50-37/15.02.2013г. на СРС, 50 с-в по гр.д. № 18743/2011г., решение от 06.01.2014г. на СРС, 38 с-в по гр.д. № 26894/2012г., решение на СРС, 118 с-в по гр.д. № 62506/2012г.; 4/ Определянето на размера на сумата на обезщетението, която справедливо репарира претърпените вреди.Сочи противоречие с Постановление № 4/1968г. на Пленума на ВС.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответната страна по касация – И. Ц. И., чрез адв. А. С., в който са изложени съображения, че не са налице основания за допускане до касационна проверка.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Производството пред СРС е образувано по искова молба на И. Ц. И. срещу Столична община, с искане Общината да бъде осъдена да й заплати сума в размер на 6 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие от ухапване от безстопанствено куче, както и обезщетение за забава върху претендираната главница. Първоинстанционият съд е отхвърлил предявените обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е приел същите за недоказани с мотивите, че не е установено по безспорен начин ищцата да е пострадала поради ухапване от безстопанствено куче.
Второинстанционният съд е сезиран с въззивна жалба, подадена от ищцата. За да се произнесе СГС е взел предвид, че отговорността по чл. 49 ЗЗД е гаранционно-обезпечителна, като юридическите лица отговарят за вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод на възложената им работа дори тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди. Посочил е, че възникването на притезателното право на увреденото лице срещу Столична община за обезвреждане на неимуществени вреди, причинени при нападение от безстопанствени кучета, е обусловено от наличие на право на вземане на увредения на извъндоговорно основание срещу причинителя на вредата, а именно вредите да са причинени от деликвента чрез негово виновно и противоправно поведение и виновното лице да е причинило вредите при или по повод на изпълнение на възложената работа чрез своето действие или бездействие. При преценка на събраните доказателства съдът е приел за установено, че на 16.07.2013 г. И. Ц. И. е била нападната и ухапана в областта на подбедрицата от безстопанствено куче, в резултат на което е получила разкъсно-контузна рана с големина около 5 см. По отношение на направеното от страна на ответника оспорване на представените Съдебномедицинско удостоверение № 573/2013г., Амбулаторен лист № 000250/18.07.2013г. и Амбулаторен лист № 000248/16.07.2013г., въззивният съд е приел, че имат характер на официални свидетелстващи документи по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК и обвързват съда с материална доказателствена сила, тъй като ответникът не е доказал, че същите са с невярно съдържание. Счел е, че писмените доказателства и приетото пред първа инстанция заключение по изслушаната комплексна съдебно-медицинска и психиатрична експертиза установяват осъществяването на спорните обстоятелства и потвърждават показанията на свидетелката. Съдът е взел предвид, че ангажирането на отговорността на ответника се обуславя от установяването на обстоятелството дали кучето, което е нападнало ищцата, е безстопанствено, както и дали общината чрез своите поделения и служби е изпълнила нормативно установените си задължения за упражняване на надзор върху бездомните кучета, респективно дали е положена необходимата грижа за овладяване на популацията на бездомните кучета, за да бъдат предотвратявани нападенията на кучета над гражданите. Позовал се е на разпоредбите на Закона за защита на животните, като е приел, че надзорът и грижите по отношение на безстопанствените кучета са възложени на общините чрез техния изпълнителен орган – кмета. Съдът е приел, че от събраните доказателства се установява по несъмнен начин, че ищцата е нападната от безстопанствено куче, върху което надзор е трябвало да упражнява общината чрез своите служби и служители. Този извод е направен, като съдът се е позовал на задължителната съдебна практика, постановена по реда на чл. 290 ГПК, човешките презумпции и опитните правилата, според които при липсата на доказателства, че ищцата е била нападната от куче, което има свой стопанин, следва, че е била нападната от проявило агресия безстопанствено куче. Прието е, че макар общината да е създала система от мерки за надзор върху безстопанствените кучетата, същите не са приложени адекватно, щом по улиците са останали агресивни кучета, които нападат хора, причинявайки им телесни увреждания и психически стрес. Прието е за доказано виновното неизпълнение на нормативно установено задължение от страна на ответната страна. При тези мотиви въззивната инстанция е счела, че фактическият състав, обуславящ възникването на гаранционно-обезпечителната отговорност на Столична община за противоправното поведение на нейни служители, е установен и доказан. За да се произнесе относно размера на справедливото обезщетение за претъпените неимуществени вреди, съдът е съобразил момента на настъпването на увреждането, икономическата обстановка в страната в този период, възрастта на пострадалата, данните от експертизата относно вида, характера и степента на получената травма, времетраенето на оздравителния процес, начина и степента на възстановяване и е достигнал до извод, че искът следва да бъде уважен за сумата от 5 000 лв. и отхвърлен до пълния предявен размер от 6 000 лв. В резултат на уважаването на главния иск, съдът е уважил частично и предявения иск за мораторна лихва,като се е произнесъл и за направените разноски.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Първият въпрос отговаря на изискванията за общо основание, но не са налице специалните основания. Въпросът не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, напротив крайният извод на съда за липса на адекватно изпълнение на предприетите мерки във връзка с ограничаването на агресивното поведение на безстопанствените кучета съответства на възприетото в решение № 488/07.08.2012г. по гр.д. № 899/2010г. по описа на ВКС, IV г.о.,на което се позовава касатора. Пред въззивния съд не са представени доказателства, обосноваващи конкретни действия на Общината във връзка с приетата от нея стратегия, поради което съдът е констатирал наличие на противоправно бездействие. Не е налице и специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК,тъй като е налице задължителна практика на Върховния касационен съд по този въпрос.Освен това не са изложени никакви съображения какво налага изменение на практиката на ВКС и защо поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Въпросите, формулирани в точки 2, 3 и 4 от изложението не отговарят на изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Те са общотеоритични и абстрактни, без да визират конкретно правно разрешение на въззивния съд, обусловило решаващата му воля. Изложените съображения във връзка с тях кореспондират с оплакванията относно правилното приложение на материалния закон и представляват основания за касационно обжалване, по които съдът се произнася при разглеждане на касационната жалба по същество. Несъгласието с изводите на решаващия въззивен съд не може да обуслови наличие на предпоставка за допускане до касационно обжалване. Липсата на конкретен въпрос изключва необходимостта от произнасяне относно наличието на специалната предпоставка, още повече, че формулираните питания са толкова общи, че не може да намерят конкретно правно разрешение, важащо по принцип. По отношение на въпроса в т. 2 следва да се посочи, че въззивният съд е изложил ясни мотиви относно наличието на противоправно бездействие на Общината, съобразявайки нормативните й задължения, предприетите мерки за изпълнението им, но без да са установени конкретни действия по осъществяването им. Разпределението на доказателствената тежест при деликтна отговорност е безспорно и нито за теорията, нито за практиката съществува съмнение, че увреденото лице следва да докаже осъществяването на елементите на фактическия състав по чл. 49 във чл. 45 ЗЗД. Оспорването на формирането на вътрешното убеждение на съда по отношение на доказателствата по делото и тяхната преценка, не е основание за допускане на касационна проверка. Същият извод следва да бъде направен и въз връзка с поставения в т. 4 въпрос и изложените съображения. В настоящото производство по допускане на касационна проверка не подлежат на обсъждане установените факти, оценката им и правилността на решаващите изводи на съда.
В обобщение на изложеното, липсва основание за допускане на касационно обжалване на решението на въззивната инстанция по чл. 280, ал. 1 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 6371 от 02.09.2015 г., постановено по гр. д. № 3458/2015г. на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: