3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 290
С. 20.03.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на 10 март две хиляди и петнадесета година в състав:
П.: Ценка Георгиева
ЧЛЕНОВЕ: Илияна Папазова
Майя Русева
разгледа докладваното от съдията Ц. Г.
дело № 6335/2014 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Д. Д. от [населено място], подадена от пълномощника му адв. Кр. Г., срещу въззивното решение на Софийски градски съд, ГО, ІІ-В възз. с-в, № 8724 от 05.08.2014г. по в.гр.д. № 13151/2013г., с което е отменено решението на Софийски районен съд, 31 с-в, от 15.05.2013г. по гр.д. № 27943/2012г., с което е отхвърлен предявеният от И. Д. Д. срещу [фирма] иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата от 6 000 лв. за периода 15.08.2010г. – 16.11.2010г. и вместо това с въззивното решение искът е отхвърлен на основание чл. 128, т. 2 КТ. П. решени е потвърдено в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 1 017.89 лв., съставляваща лихва за забава.
Върховният касационен съд, състав на трето г.о. намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице, срещу подлежащо на обжалване съдебно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ВКС съобрази следното:
За да отхвърли предявения от И. Д. Д. срещу [фирма] иск за заплащане на сумата 6 000 лв., въззивният съд е приел, че съгласно чл. 1, ал. 2 КТ отношенията при предоставянето на работна сила се уреждат само като трудови правоотношения. Изложените от ищеца твърдения в исковата молба сочат на постигнато между страните съгласие за предоставяне от ищеца на работната му сила на разположение на ответника. С исковата молба не са въведени твърдения ищецът да се е задължил да престира на ответника конкретен краен резултат, каквато е основната разлика между трудовият договор, при който страните постигат съгласие за престиране на работна сила, и гражданският договор /договор за поръчка или договор за изработка/ при който същността на уговорената престация е конкретен краен резултат. По тези съображения съдът е приел за неоснователни въведените с въззивната жалба възражения, че е полаган труд въз основата на договор, уреден в ЗЗД. Приел е, че първоинстанционният съд е нарушил материалния закон като е дал неправилна правна квалификация на иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, но тъй като е разгледал заявените с исковата молба обстоятелства, на които се основава заявеното искане за присъждане на парична сума по главния иск и в този смисъл не е излязъл от търсената с иска защита, не е постановил недопустим съдебен акт. На следващо място съдът е разгледал предявения иск на основание по чл. 128, т. 2 КТ и след анализ на събраните по делото доказателства е приел, че не е била спазена писмената форма за сключване на трудови договор, поради което не е възникнало валидно трудово правоотношение.
К. И. Д. Д. моли да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ по въпроса „относно правната квалификация на иск за заплащане на възнаграждение за положен труд по силата на облигационно правоотношение”. За установяване на противоречива съдебна практика представя решение № 907/2011г. по гр.д. № 3725/2008г. І г.о. ВКС и решение № 253/2013г. по гр.д. № 175/2013г. на Софийски окръжен съд. С първото от посочените решения в отговор на въпроса „за правното основание на иск за парично вземане, претендирано като възнаграждение за положен труд, при въведени още в исковата молба твърдения, че не е сключен трудов договор” е прието, че съгласно чл. 62, ал. 1 КТ /редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 2 от 1996г./ трудовият договор се сключва в писмена форма, която е форма за неговата действителност. В случай, че не е налице писмено обективирана воля за сключване на трудов договор, но има писмени доказателства, в които се съдържат изявления или индиции за наличието му, определено чрез неговите съществени елементи: място на работа, наименование на длъжността и характер на работата, както и определено трудово възнаграждение, може да се приеме, че работникът или служителят е извършвал дейност по трудов договор. Ако съществуването на трудово правоотношение не е установено с писмени доказателства, съдържащи посочените съществени елементи на трудовия договор, не може да се приеме, че има такъв договор. Това от своя страна не позволява да се приложат правилата на чл. 74 и 75 КТ, които имат предвид съществуващ трудов договор, който поради наличие на порок от вида на посочените в чл. 74, ал. 1 КТ е недействителен, но са неприложими, когато такъв липсва. С второто от представените решения претенцията на ищцата /готвач в гостилница/ за неизплатено възнаграждение е квалифицирана по чл. 258 ЗЗД и е уважена.
ВКС намира, че не е налице общото основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като поставеният въпрос не е правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и съобразно приетото в т. 1 на ТР № 1/2009г. ОСГТК на ВКС. Отговорът на въпроса каква е правната квалификация на иск за заплащане на възнаграждение за положен труд по силата на облигационно правоотношение, е в зависимост от изложените в съответната искова молба конкретни фактически твърдения, включително вида на облигационно правоотношение. За пълнота следва да се отбележи, че въззивният съд е обсъдил и твърдяното от ищеца правно основание – чл. 258 ЗЗД.
Независимо от горното следва да се отбележи, че не е налице твърдяното противоречие с представената съдебна практика. Съгласно ТР № 2/28.09.2011 г. по т. д. № 2/2010г. ОСГТК, в практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се включват съдържащите се в решенията на ВКС по чл. 290 ГПК тълкувателни мотиви, с които се посочва правилната съдебна практика по прилагане на определен текст от закона. Т. мотиви, цитирани по-горе, на представеното решение на ВКС, напълно съответстват на приетото от въззивния съд, че като не е била спазена писмената форма за сключване на трудови договор, не е възникнало валидно трудово правоотношение. С представеното решение на Софийски окръжен съд предявеният иск е квалифициран по чл. 258 ЗЗД, което основание е обсъдено и от въззивния съд по настоящото дело.
По изложените съображения не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. На ответника следва да бъдат присъдени разноските по делото в размер на 360 лв. съобразно представената фактура.
Водим от горното ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд, ГО, ІІ-В възз. с-в, № 8724 от 05.08.2014г. по в.гр.д. № 13151/2013г.
ОСЪЖДА И. Д. Д. от [населено място] да заплати на [фирма] [населено място] сумата 360 лв. разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
П.:
Членове: