О П Р E Д Е Л Е Н И Е № 290/16.06.2015 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на девети април в състав:
Председател: Теодора Нинова
Членове: Светлана Калинова
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова ч. гр. д. № 1415 по описа за 2015 г.
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Обжалвано е определение № 232/ 20.01.2015 г. по гр. д. № 2501/ 2014 г, с което Варненски окръжен съд отхвърля молбата на М. Г. Б. да измени своето решение № 1719/ 24.11.2014 г. в частта по разноските и да намали възложените в нейна тежест адвокатски възнаграждения от по 800 лв. за всеки от въззиваемите З. Г. И. и П. Г. П. до размерите по Наредба № 1/ 09.04.2004 г. на Висшия адвокатски съвет.
Определението се обжалва от М. Г. Б. с довода, че е постановено в нарушение на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Ответниците по частната жалба З. Г. И. и П. Г. П. възразяват, че е неоснователна. Претендират разноски.
Съгласно чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК, определението по искането за допълване или изменение на решението в частта по разноските може да се обжалва по реда, по който подлежи на обжалване решението. Въззивното решение е по гражданско дело с цена на всеки от пасивно субективно съединените искове над 5 000 лв, а чл. 280, ал. 2 ГПК допуска възможността такова решение да се обжалва пред ВКС. Следователно законът допуска пред ВКС да се обжалва и определението, с което въззивният съд е отказал да измени своето решение в частта по разноските. Частната жалба има допустим предмет (чл. 274, ал. 2, изр. 1, вр. ал. 1, т. 2 ГПК). Подадена е от легитимирана страна – на жалбоподателката единствено принадлежи обжалваемият интерес. Спазен е и срокът по чл. 275, ал. 1, изр. 1 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на частната жалба, но тя е неоснователна. Въззивният съд е приложил правилно чл. 78, ал. 5 ГПК, отказвайки да намали заплатеното от всеки от ответниците по жалбата адвокатско възнаграждение за представителството им пред втората инстанция до минималните размери по Наредба № 1/ 09.04.2004 г. на Висшия адвокатски съвет.
Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за (един) адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Претенцията за разноски следва да бъде заявена най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция (т. 11 от ТР № 6/ 2013 г. по тълк. д. № 6/ 2012 г). Това е най-късният възможен етап и за възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК. Жалбоподателката е упражнила своевременно своето възражение, но неговата основателност въззивният съд отрича и с решението, и с обжалваното определение.
При преценката за основателността на възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът е длъжен да съобрази обективните предели на отговорността за разноските по делото, привеждайки дължимото в съответствие с тези предели при спазване на ограниченията, следващи от разпоредбата. Всеки един от съставите на чл. 78, ал. 1, 3 и 4 ГПК е източник на гражданска обективна отговорност за страната, която неоснователно е предизвикала правния спор или е единствената причина за пренасянето му пред по-горна инстанция. Ако за другите разноски спорът за обективните предели на отговорността е излишен, защото техният размер е определен от закона (платената държавната такса) или от съда с възможност за участие на страните при определяне на разноските (тези по събиране на доказателства), чл. 78, ал. 5 ГПК допуска пред съда да бъде поставен и решен въпросът за съответствието (съразмерността) на адвокатското възнаграждение с конкретното дело (според неговата действителна правна и фактическа сложност). Страната, която с неоснователното си поведение е предизвикала правния спор или е единствената причина той да бъде отнесен пред по-горната инстанция, е длъжна да понесе онези разноски, които насрещната е принудена да направи за установяване на действителното положение, но точно (само) тях. Тя е трето лице в отношенията по договаряне на адвокатското възнаграждение и възможността й за пряка намеса в тези отношения е изключена (чл. 20а ЗЗД). Ако насрещната страна обаче е оценила труда на своя адвокат в еквивалент, който надхвърля дължимото, несъразмерността на паричното остойностяване остава в нейна тежест без значение на изхода на делото. Не правният спор, съответно не неговото отнасяне до горната инстанция има за причина платеното над положения труд. Нарушен е принципът на еквивалентност и единствената причина за това е в поведението на страната, надценила труда на своя адвокат. Следователно липсата на възражение за несъразмерност по чл. 78, ал. 5 ГПК законът приравнява на признание от длъжника по вземането за възстановяване на тази разноска, че уговореното и платено от насрещната страна адвокатско възнаграждение е съответно (съразмерно) на труда на адвоката. В тази хипотеза е изключена намесата на съда по установяване на причинно-следствената връзка (аргумент от буквалния прочит на чл. 78, ал. 5 ГПК, включително при историческо тълкуване с чл. 64, ал. 4 ГПК от 1951 г). Когато възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК е въведено, въведен е спор за причинно-следствената връзка между платеното на адвоката и еквивалента на неговия труд. Този спор съдът е длъжен да реши, като прецени обективните предели на гражданската отговорност за репарирането на тази разноска. Така законовата забрана съдът да слезе под минималните размери по чл. 36 ЗА следва да се възприеме като фикция. До размерите в Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения законодателят фингира причинно-следствена връзка между направения разход за адвокатско възнаграждение и поведението на длъжника по вземането, проявено в неоснователно предизвикания или отнесен до по-горната инстанция правен спор без значение конкретиката на делото (на неговата „действителна правна и фактическа сложност”).
В аспекта на изложеното и по причина, че платеното от всеки от ответниците по частната жалба възнаграждение за представителството им пред въззивната инстанция надхвърля минималния размер по Наредбата (чл. 7, ал. 2, т. 2), възражението на жалбоподателката по чл. 78, ал. 5 ГПК, отнесено и до касационната инстанция, инкорпорира становището, че второинстанционното производство не е разкрило никаква правна и фактическа сложност. Самата жалбоподателка с поведението си го опровергава. Заплатеното от нея адвокатско възнаграждение за представителството й пред втората инстанция също надхвърля минималния размер по Наредбата. То е само с 50 лв. по-ниско от възнаграждението, което е заплатил всеки от ответниците по частната жалба. Следователно е правилен и изводът на въззивната инстанция, че тизе разноски имат за единствена причина неоснователното отнасяне на правния спор пред въззивната инстанция. Първоинстанционното решение, с което исковете са отхвърлени, е било обжалвано единствено от жалбоподателката.
При този изход и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на жалбоподателката следва да се поставят направените от всеки ответник в настоящото производство разноски.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на М. Г. Б. срещу определение № 232/ 20.01.2015 г. по гр. д. № 2501/ 2014 г. на Варненски окръжен съд.
ОСЪЖДА М. Г. Б. да заплати на З. Г. И. и на П. Г. П. суми от по 150 лв. – на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.