5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 291
София,23.05.2014 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на девети април две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 3503/2013г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Б. Н. от [населено място], [община] срещу решение № 1137 от 12.06.2013 г. по гр. д. № 881/2013 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която, в резултат на частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Софийски градски съд, І-2 състав решение № 6464 от 05.10.2012 г. по гр. д. № 15395/2011 г., предявеният от същото лице срещу [фирма], [населено място] иск по чл. 226, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие на 07.11.2010 г. е отхвърлен за разликата над 35 000 лв. до пълния претендиран размер 130 000 лв.
В касационната жалба се поддържа, че в атакуваната му част въззивното решение е необосновано и е постановено в противоречие с материалния закон. Според касаторката, в противоречие със задължителната практика на ВКС (ППВС № 4/1968 г.) решаващият състав не е преценил всички специфични за делото обстоятелства, имащи значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, като се е позовал само на тежите социално-икономически условия в страната към датата на увреждането и без да отчете особената тежест на конкретния случай. Освен това, категорично несъгласие е изразено и с извода за съпричиняване на вредоносния резултат в равна степен с водача на автомобила от страна на починалия при процесното пътно-транспортно произшествие наследодател на ищцата (нейн син). Позовавайки се на постановени от ВКС решения по чл. 290 ГПК, според които приносът на пострадалия за настъпване на увреждането следва да е личен, касаторката счита, че в случая такъв принос не е налице, тъй като по делото не е доказано пострадалият да е знаел, че водачът на автомобила е употребил алкохол, нито че същият е бил видимо пиян.
Като обуславящи допускането на касационния контрол, с поддържане на всички предвидени в чл. 290, ал. 1, т. 1-3 ГПК основания, в изложението по чл.284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Представляват ли критерий за определяне на обезщетението по справедливост „тежките социално-икономически условия” към момента на причиняване на вредите и по какъв начин този критерий влияе за определяне на размера на обезщетението според изискването на чл. 52 ЗЗД; 2. Следва ли съобразно чл. 154 ГПК ответникът, който твърди наличието на съпричиняване поради употреба на алкохол от страна на водача, при условията на пълно и главно доказване да установи в гражданския процес, че пострадалият е знаел, че водачът на л. а. е управлявал под въздействието на алкохол по време на ПТП; 3. Наличието на високо съдържание на алкохол в кръвта на виновния за настъпването на ПТП водач достатъчно ли е само по себе си за установяване на знание за това обстоятелство у околните; 4. Следва ли изобщо да се приеме, че пострадалият, дори да е знаел, че водачът е употребил алкохол, има принос за вредите, когато той не е извършил действия или бездействия, с които да е повлиял върху поведението на водача и да е станал причина за злополуката; Следва ли да се приеме, че приносът на водача е личен или по отношение на пътника следва да се приложи чл. 51, ал. 2 ЗЗД; 5. Ако се приеме, че пострадалият е знаел за употребата на алкохол от водача и качвайки се в МПС съзнателно се е поставил в опасност, то как следва да се определи степента на съпричиняване; може ли и при какви обстоятелства да се приеме, че водачът и пътникът са допринесли в равна степен за противоправния резултат.”
Касаторката счита, че размерът на присъденото обезщетение е определен в противоречие с ППВС № 4/61 г. и ППВС № 4/68 г., както и че правните въпроси са решавани противоречиво от съдилищата – решение № 45 от 15.04.2009 г. по т. д. № 525/208 г. на ВКС, ІІ т. о.; решение № 59 от 10.06.2011 г. по т. д. № 286/2010 г. на І т. о. и решение № 98 от 08.07.2010 по т. д. № 942/2009 г. на І т. о. По отношение на последните два въпроса се поддържа, че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – заявява становище за недопускане на касационното обжалване по съображения, изложени в писмен отговор от 31.07.2013 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отхвърли предявения от Н. Б. Н. от [населено място], [община] срещу [фирма], [населено място] иск по чл. 226, ал. 1 КЗ за разликата над сумата 35 000 лв., въззивният съд е приел, че: справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина на ищцата Р. С. Н., настъпила в резултат на пътно-транспортно произшествие от 07.11.2010 г., е сумата 130 000 лв.; обезщетението следва да бъде намалено наполовина поради съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия, като от него следва да се приспадне и платеното извънсъдебно от застрахователя обезщетение в размер на 30 000 лв. Съобразявайки релевантните за спора обстоятелства, посочени конкретно от първата инстанция, решаващият състав е счел, че определеното от нея обезщетение 160 000 лв. е завишено с оглед момента на настъпване на вредите, към който момент страната ни е в тежки социално-икономически условия. Въззивният съд е счел за справедливо да се определи обезщетение в размер на 130 000 лв., което е по-високо от обичайно присъжданите за този период обезщетения, но това се налага поради специфичното за случая обстоятелство, че ищцата е единствен родител след ранната смърт на съпруга й, както и поради тежкото здравословно и психическо състояние, в което тя е изпаднала след смъртта на сина си.
По отношение на съпричиняването на вредоносния резултат въззивният съд изцяло е възприел извода на първата инстанция, че починалият сам се е поставил в изключително рисковата ситуация да бъде в автомобил, управляван от пиян шофьор, с което е допринесъл съществено (50 %) за смъртта си. Според решаващия състав, безспорният по делото факт, че водачът на автомобила Т. Г. е бил с 2.50 промила алкохол в кръвта и като се изходи от обичайната житейска логика, при така установеното съдържание на алкохол, е невъзможно качилите се в колата лица, включително и синът на ищцата, да не са съзнавали, че водачът е в нетрезво състояние. В тази връзка е съобразено и неоспореното заключение на медицинската експертиза, според което установеното ниво на алкохол в кръвта на водача говори за степен на алкохолно повлияване от края на средната и началото на тежката и се характеризира с видимо забавени реакции, залитане, неточност и смущения в говора, поради което за всеки трезвен човек ще е ясно, че водачът е доста пиян.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Преди всичко, следва да се отбележи, че въпросите по т. 5 от изложението, не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК – да са обуславящи изхода на спора съобразно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Определянето обема на съпричиняване на вредоносния резултат е въпрос, чието решаване е предопределено от конкретните факти по делото. Преценката на същите е изцяло в правомощията на съда, като нейната проверка е предмет на самия касационен контрол, но не и на производството по допускането му. Ето защо, по отношение на посочените въпроси не следва да бъдат обсъждани допълнителните предпоставки, относими към поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Останалите въпроси, макар и релевантни за делото, също не могат да обосноват допускане на касационното обжалване.
Въпросът по т. 1 за това, дали социално-икономическите условия са критерий при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, е намерил своя положителен отговор във формираната по реда на чл. 290 ГПК и имаща задължителен характер за долустоящите на ВКС съдилища практика – решение № 23 от 25.03.2014 г. по т. д. № 1154/2013 г. на ІІ т. о., решение № 177 от 27.10.2009 г. по т. д. № 14/2009 г. на ІІ т. о., решение № 59 от 29.04.2011 г. по т. д. № 635/2010 г. на ІІ т. о. и други, в които е прието за необходимо отчитането на икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Доколкото въззивното решение е в съответствие с посочената практика, не е налице заявеното от касаторката основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по въпросите, свързани със съпричиняването на вредата, изразяващо се в качването на пострадалото лице в автомобил, управляван от пиян водач. Настоящият състав намира, че по отношение на същите не е налице твърдяното противоречие в практиката на ВКС. В решение № 98 от 08.07.2010 по т. д. № 942/2009 г. на І т. о. е прието, че поемането на риска, при който увреденото лице евентуално е било в състояние да предположи или да допусне да бъде увредено от делинквента поради употребата му на алкохол, представлява особен случай на съпричиняване. Отсъствието на противоречие между това решение и решение № 45 от 15.04.2009 г. по т. д. № 525/208 г. на ВКС, ІІ т. о. (правните разрешения в което са възприети впоследствие и в решение № 59 от 10.06.2011 г. по т. д. № 286/2010 г. на І т. о.), произтича от разликата в твърдяното по всяко от двете дела съпричиняване – в първото съпричиняването се изразява в качването на увреденото лице в автомобила при водач, употребил алкохол, докато във второто съпричиняването е обосновано с действията на самия водач при управление на автомобила в нарушение на правилата за движение по пътищата. Липсва противоречие и по отношение значението на знанието на пострадалия, че водачът е управлявал под въздействието на алкохол, както и относно тежестта за доказване на същото. В решение № 98 от 08.07.2010 по т. д. № 942/2009 г. на І т. о. е посочена изрично необходимостта от пълно и главно доказване на този факт от страна на направилия възражението за съпричиняване, което в случая е съобразено от въззивния съд, доколкото изводът му за знанието е формиран на база заключението на медицинската експертиза, допусната по искане на релевиралия възражението ответник.
По изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ решение № 1137 от 12.06.2013 г. по гр. д. № 881/2013 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: