4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 291
С. 20.03.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на 24 февруари две хиляди и петнадесета година в състав:
П.: Ценка Георгиева
ЧЛЕНОВЕ: Илияна Папазова
Майя Русева
като разгледа докладваното от съдията Ц. Г. гр. дело № 5999/2014 година за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. С. Д. от [населено място], подадена от пълномощника й адв. В. Г., срещу въззивното решение на Варненския окръжен съд, ГО, V с-в, № 555 от 11.04.2014г. по в.гр.д. № 272/2014г., с което е отменено решението на Варненския районен съд, Х с-в, № 5705 от 12.12.2013г. по гр.д. № 7731/2013г., и вместо него с въззивното решение е отхвърлен предявеният от Д. С. Д. срещу Й. С. Д. отрицателен установителен иск за приемане за установено, че вземането на Й. С. Д. в размер на 11 283лв., представляваща дължима сума за уравнение на дяловете по одобрена на 26.02.2007г. съдебна спогодба между страните по гр.д. № 2216/2006г. по описа на В., ХХХІV-ти състав, не съществува поради погасяването му по давност.
Ответницата по касация Й. С. Д. в подадения писмен отговор от пълномощника й адв. Е. С. моли да не се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Претендира разноските по делото.
Върховният касационен съд, състав на трето г.о. намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице, срещу подлежащо на обжалване съдебно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ВКС съобрази следното:
В. съд е отхвърлил предявения от Д. С. Д. срещу Й. С. Д. отрицателен установителен иск, че вземането на ответницата в размер на 11 283лв. не съществува поради погасяването му по давност по съображения, че давността е прекъсната с признаване на вземането от длъжника. Приел е за установено от фактическа страна, че вземането е признато с влязла в сила съдебна спогодба, станало е изискуемо от 26.08.2007г., а изп. производство е образувано по молба от 18.04.2013г. Въз основа на показанията на изслушаните по делото свидетели е приел за установено, че кредиторът Й. Д. е предприела действия за доброволното събиране на вземането си и че длъжницата е правила нееднократни признания на вземането, обещавайки да изпълни – това се е случило още на първата година след спогодбата /т.е. през 2008г./, както и по-късно, през м .януари и м. май 2012г. Изложил е съображения по прилагането на чл. 116, ал. 1, б. „а” ЗЗД като е приел, че разпоредбата не визира само непризнатите със съдебно решение вземания, т.е. тези, по отношение на които няма формирана сила на пресъдено нещо. Аргумент за този извод е и разпоредбата на чл.117 ЗЗД – ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност всякога е 5-годишен. Не е възприел доводите на ищцата за недопустимост на свидетелските показания за установяване прекъсването на давността като е изложил подробни съображения, че не се касае за някоя от визираните в т. 3 на чл. 164 ГПК хипотези, тъй като не се цели установяване на обстоятелства, за доказването на които законът изисква писмен акт или пък за установяването на договори на стойност по-голяма от 5000 лв. Освен това ограничението не е приложимо, когато става въпрос за лица, имащи посочената в разпоредбата родствена връзка, какъвто е настоящият случай – страните по делото са сестри, т.е. те са в родствени отношения по съребрена линия от втора степен и следователно ограничението на чл.164, ал. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК не би важало. В заключение съдът е прие, че течението на 5-годишния давностен срок е било прекъснато при условията на чл.116 ал.1 б.”а”. Поради прекъсване течението на срока, в рамките на общата 5-годишна давност въззивницата е предприела и действията по принудително изпълнение чрез подаване на заявление до съдебния изпълнител за образуване на изп. производство. С това давността отново е била прекъсната, но вече на основание чл.116 ал.1 б.”в” ЗЗД.
К. Д. С. Д. моли да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК по материалноправния въпрос „прекъсва ли се давността при признание на вземане от длъжника, по отношение на вземане, установено със сила на присъдено нещо в отношенията между длъжник и кредитор” поради противоречие с решение № 100/2011г. ІІ т.о. ВКС; по процесуалноправния въпрос „допустими ли са свидетелски показания въпреки изричната разпоредба на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, при изричния случай на допустимост между роднини по права линия, установена в чл. 164, ал. 2 ГПК” поради противоречие с решение № 138/2010г. ІІ т.о. ВКС; и по въпроса следва ли съдът да обсъди в мотивите си всички релевантни за спора доказателства, доводи и възражения на страните.
Върховният касационен съд намира, че първият по поставените въпроси е от значение за решаването на делото, но не се констатира противоречивото му решаване както твърди касаторът. С представеното решение № 100/2011г. ІІ т.о. ВКС е даден отговор на въпроса „налице ли е прекъсване на давността, когато признанието касае фактическия състав, от който произтича задължението, а не дължимостта на самото вземане” като е прието, че „признание по смисъла на закона е налице, когато се признава съществуване на задължението, което кореспондира на признатото право. За да е налице признаване на вземането по смисъла на чл.116, б.”а” ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда.”. От изложеното е видно, че поставеният от касатора въпрос дали се прекъсва давността при признание на вземане от длъжника, по отношение на вземане, установено със сила на присъдено нещо, не е предмет на представеното решение. К. не е обосновал значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото съгласно т. 4 на ТР № 1/2009г. ОСГТК на ВКС, а именно правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Независимо от това ВКС намира за необходимо да посочи, че разпоредбата на чл. 116, ал. 1, б. „а” ЗЗД е ясна, непротиворечива и въззивният съд я е приложил в точния й смисъл. Признаването на вземането от длъжника прекъсва давността и на установено със съдебно решение вземане, като в този случай срокът на новата давност всякога е пет години, съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД.
По втория от поставените въпроси също не се констатира твърдяното противоречие. С представеното решение № 138/2010г. ІІ т.о. ВКС е прието, че въззивното решение е недопустимо, тъй като инстанциите по същество са се произнесли по осъдителен иск, какъвто не е предявен от ищеца с исковата молба. Не е даден отговор на поставен материалноправен или процесуалноправен въпрос, в която част решението по чл. 290 ГПК има задължителен характер.
Въпросът дали съдът следва да обсъди всички релевантни за спора доказателства, доводи и възражения на страните, съставлява оплакване за постановяване на въззивното решение в нарушение на процесуалните правила, което е основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, но не е основание за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Ответницата е направила искане за присъждане на разноските по делото, поради което касаторът следва да се осъди да й заплати вписаното в договора за правна защита и съдействие адвокатско възнаграждение за адв. С. от 500 лв.
Водим от горното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненския окръжен съд, ГО, V с-в, № 555 от 11.04.2014г. по в.гр.д. № 272/2014г.
ОСЪЖДА Д. С. Д. от [населено място], да заплати на Й. С. Д. от същия град сумата 500 лв. разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
П.:
Членове: