3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 292
София 10.03.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на 8 март две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ценка Георгиева
ЧЛЕНОВЕ: Мария Иванова
Илияна Папазова
разгледа докладваното от съдията Ц. Г.
дело № 1458/2010 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма][населено място], подадена от управителя П. Б. Б., който притежава юридическа правоспособност, срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд, ГО, VІІІ с-в, № 940 от 28.06.2010г. по в.гр.д. № 1455/2010г., с което е потвърдено решението на Пловдивския районен съд, ХІІ-ти гр. с-в, № 935 от 23.03.2010г. по гр.д. № 59/2009г., с което е осъден [фирма] да върне на етажните собственици от жилищния блок с административен адрес[населено място], бул. Х. Б. № 71 и 73, предоставените му с договор за наем два обекта –партерна боксониера с площ от 15 кв.м. и магазинно помещение с площ от 30 кв.м.
Върховният касационен съд, състав на трето г.о. намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
Не са налице обаче предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Жалбоподателят моли да се допусне касационно обжалване поради противоречиво решаване от съдилищата на въпросите: „Следва ли да се приеме за основателен иск, без предявено правно основание” и „Следва ли след прекратяване на облигацията по наемен договор и при положение, че ищецът е основал претенцията си като носител на правото на собственост, да търси правото си по облигационно правоотношение с иск по чл. 233 ЗЗД”, решени според него в противоречие с решение № 234/2001г. V г.о ВКС; и по въпроса „следва ли при наличието на спор по отношение на предмета на договора за наем и липсата на приемо-предавателен протокол съобразно изричната клауза от същия, да се приеме за съществуващо едно правоотношение каквото е това по отношение процесния магазин”, решен в противоречие с определение № 31/2008г. по т.д. № 502/2008г. ТК на ВКС.
Първият от поставените въпроси за редовността на исковата молба и правната квалификация на иска е от значение за решаването на делото, но ВКС не констатира да се решава противоречиво от съдилищата. С представеното от жалбоподателя решение № 234/2001г. V г.о ВКС е прието, че правната квалификация на иска се дава от съда, а не от ищеца, който е длъжен да изложи фактите, на които основава правото си, както и че собственикът на отдадена под наем вещ може да се защити както с облигационен, така и с вещен иск.
В исковата молба, въз основа на която е постановено обжалваното решение, ищците са изложили обстоятелства за наличието на договор за наем между страните по делото, чиито срок е изтекъл и наемателят е уведомен да предаде наетите помещения на наемодателите. Искането на ищците е да се осъди наемателя [фирма] да освободи наетите помещения. Правилно и в съответствие с представената практика, при тези фактически обстоятелства и петитум на исковата молба искът е квалифициран от въззивния съд по чл. 233, ал. 1 ЗЗД. Това, че ищците са споменали, че са собственици на отдадените под наем помещения не дава основание да се квалифицира искът като ревандикационен, тъй като не са въведени обстоятелства за оспорване на правото на собственост от ответника и за липсата на правно основание за държане на вещта.
Не се констатира противоречиво решаване и на втория въпрос. Така както е прието и в представеното решение въззивният съд е разгледал искът на предявеното основание /чл. 233, ал. 1 ЗЗД/ без да обсъжда възраженията на жалбоподателя относно правото на собственост на ищците.
Третият въпрос, формулиран в изложението, не съставлява въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като съдържа условия, сочещи на оплакване за необоснованост на решението. Материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства – ТР № 1/2009г. ОСГТК на ВКС, т. 1.
Независимо от това следва да се отбележи, че не е налице противоречива съдебна практика, както твърди касаторът. Представеното определение е постановено в производство по чл. 288 ГПК и не съставлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК /ТР № 1/2009г. ОСГТК на ВКС, т. 3./. С определението по чл. 288 ГПК Върховният касационен съд се произнася по допускане на касационното обжалване, а не по същество на касационната жалба. С него не се решава правния спор и поради това не се формират изводи по правни въпроси по обвързващ страните начин. Съгласно посоченото Тълкувателно решение съдебната практика се формира от влезлите в сила съдебни решения.
По изложените съображения ВКС намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд.
Водим от горното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд, ГО, VІІІ с-в, № 940 от 28.06.2010г. по в.гр.д. № 1455/2010г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
Председател:
Членове: