1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 292
ГР. С., 01.03.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 28.02.12 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ И.
ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
Като разгледа докладваното от съдия И. гр.д. №1296/11 г.,
Намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на ДП „Железопътна инфраструктура” – [населено място] срещу въззивното решение на Варненски окръжен съд /ОС/ по гр.д. №178/11 г. и по допускане на обжалването. С обжалваното решение е отхвърлен предявеният от касатора срещу Д. В. иск по чл.422 от ГПК, вр. с чл.21 и сл. от ЗДФИ – за установяване , че ответникът дължи на ищеца сумите от: 13 098 лв. – стойност на липсващи резервни части по акт за начет от 11.07.08 г., ведно със мораторната лихва от причиняване на щетата – 28.03.05 г. до подаване на заявлението и законната лихва след това, за които на ищеца е издадена заповед по чл.417 от ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1, т.2 и 3 от ГПК. Намира, че процесуалният въпрос за разпределението на доказателствената тежест, когато вземането е от липси , установени с акт за начет е решен от въззивния съд в противоречие с цитирани решения на ВКС по реда на ГПК, отм. / задължителна практика не се сочи, затова квалификацията на основанието е по чл.280, ал.1,т.2 от ГПК/. Според касатора от значение за спора и за точното прилагане на закона е материалноправният въпрос: откога започва да тече погасителната давност по чл.27, ал.1 от ЗДФИ, възражение за която е направено в процеса и уважено за част от вземането. Съществен тук е фактическият въпрос кой е денят на причиняване на вредата и кой е денят на откриването й, както и процесуалният въпрос върху коя от страните се разпределя доказателствената тежест за правопогасяващите факти.
За да отхвърли иска въззивният съд е приел, че констатираните в акта за начет и оспорени от ответника липси не се установяват в съдебното производство. Ответникът е заемал отчетническа длъжност при ищеца и в това качество е получил процесните резервни части. От събраните писмени доказателства, техническа експертиза и св. показания обаче се установява, че част от частите са вложени в ремонтираните машини, а други са налични на склад при ищеца. Наред с това въззивният съд е изложил и съображения за погасяване на част от вземането по давност, която тече от причиняване на вредата с получаване на съответните части. Според ОС моментът на причиняване на вредата в случая е известен и слага началото на петгодишният давностен срок по чл.27, ал.1 от ЗДФИ.
Въпросът за доказателствената тежест по иска не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочената от касатора трайна практика на ВКС. В нея се приема, че фактическите констатации в акта за начет имат презумптивна доказателствена сила – считат се за истински до доказване на противното. Тежестта за опровергаването им се носи от оспорващата ги страна – в случая ответникът. Така напр. в цитираното от касатора Р №226/18.03.09 г. по гр.д. №926/08 г. на първо г.о. на ВКС е посочено: „Съмнението във верността на констатациите в акта за начет не е достатъчно, за да се приеме, че те са опровергани. За да се обори презумпцията за истинност, установена в чл. 21, ал. 2 от ЗДФК (отм.) – /чл.22, ал.5 от ЗДФИ / е необходимо да се опровергаят констатациите с установяване на други факти, различни от установените /с акта/, обясняващи произхода на липсите в конкретен обем и стойност. Опровергаването им е в тежест на лицата, срещу които е съставен актът за начет. Само доколкото те успеят да докажат възраженията си по акта, съдът може да приеме за доказано нещо различно от установеното в него. За съда не съществува задължение да събира доказателства служебно в подкрепа на констатациите в акта, или в подкрепа на възраженията на ответниците”.
В случая ответникът по иска е използвал допустимите доказателствени средства по ГПК – вкл. като е изискал намиращи се у противната страна документи, за да проведе нужното му доказване. ОС, като е събрал и обсъдил доказателствата, не е допуснал противоречие с разпределението на доказателствената тежест, произхождащо от законовата презумпция за истинност на констатациите в акта за начет, така както е разяснено и в цитираната съдебна практика.
По въпроса за погасителната давност за вземането разпоредбата на чл.27, ал.1 от ЗДФИ е ясна – давността е петгодишна и тече от причиняването на вредата, а ако този ден не може да се установи – от откриването й. В съдебната практика, вкл. цитираното от ответника по жалба Р №1466/09 г. на четвърто г.о. на ВКС, е прието, че под невъзможност да се установи моментът на причиняване на вредата законът има предвид невъзможност, която се дължи на обективни причини. Както в разгледания там случай, така и в процесния неизвършването на финансова ревизия в ищцовото предприятие за период от 7-8 години, не сочи на обективна невъзможност да се установят своевременно причинените на предприятието вреди и да се потърси отговорност за тях от виновните длъжностни лица.
Решението на въззивния съд по поставените въпроси съответства на трайната съдебна практика по ГПК, отм., поради което не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Варна по гр.д. №178/11 г. от 6.06.11 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1