Определение №292 от 41394 по търг. дело №44/44 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 292

София, 30.04.2013 г.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на трети април две хиляди и тринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА

изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 44/2013 година

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 71 от 28.09.2012 г. по в.т.д. № 191/2012 г. на Апелативен съд – Б., с което след отмяна на решение № 127 от 03.04.2012 г. по т.д. № 115/2011 г. на Окръжен съд – Бургас, е постановено решение по същество, с което: 1. [фирма], ЕИК[ЕИК] и [фирма], ЕИК[ЕИК] са осъдени да заплатят солидарно на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], следните суми: 95 654.99 лв. –неизплатени вноски за периода от м.02.2009 г. до м. ноември 2010 г. по договор № 563/05.10.2007 г. за ползването на товарен автомобил „Мерцедес” S 500, ведно със законната лихва от 25.03.2011 г. до окончателното изплащане; 55 712.57 лв., представляваща неустойка за периода от 14.03.2009 г. до 23.11.2010 г., на основание чл.46 от договора, ведно със законната лихва от 25.03.2011 г.; 1 289.88 лв. – данък МПС за 2009 г., ведно със законната лихва, считано от 25.03.2011 г.; 1315.90 лв. – данък за МПС за 2010 г., ведно със законната лихва от 25.03.2011 г.; 2 138.38 лв. – четвърта вноска от застрахователна премия по полица № 420208213001191, ведно със законната лихва от 25.03.2011 г. и 16 657.23 лв. – разноски по делото пред двете инстанция; 2. Отхвърлено е възражението за прихващане за сумата 76 475.72 лв., заявено от [фирма]; 3. Отхвърлен е предявеният от [фирма] против третото лице помагач [фирма], ЕИК[ЕИК] обратен иск.
В касационната жалба се поддържат основания за неправилност на решението по чл.281, т.3 ГПК, като се твърди, че въззивният съд, в резултат на обсъждането само на част от договорните клаузи и превратно интерпретиране волята на страните, е достигнал до неверния извод, че се касае за договор с лизингов характер, а не за търговска продажба на изплащане. От друга страна, с оглед уважаването на първоначалния иск, касаторът счита, че е следвало да се уважи обратния иск, независимо от липсата на изрично съгласие от страна на кредитора, съгласно чл.102 ЗЗД – за поемане от страна на [фирма] на задълженията на [фирма] по процесния договор към [фирма]. По съображения, подробно изложени в жалбата, се иска отмяна на въззивното решение, с произтичащите правни последици.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по обуславящи за изхода на делото правни въпроси, свързани с приложението на чл.20 ЗЗД: „1. Следва ли разпоредбите на договора да се тълкуват без да се отчита тяхната взаимовръзка и поредността, в която са уговорени задълженията на страните, 2. Следва ли съдът да приложи правилата за тълкуване на договорите съгл. чл.20 ЗЗД, за да достигне до действителната обща воля на страните, при положение, че в процесния договор съществуват противоречия в отделните уговорки” и 3. Относно тълкуването на договорите съгласно изискването на добросъвестността. По първите два въпроса се поддържат допълнителните основания по т. 1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, като са представени множество решения на Гражданска и Търговска колегии на ВКС, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК, както и решения на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./, а по третия въпрос и алтернативно по първите два въпроса се поддържа, че те са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
По отношение на обратния иск се поддържа, че е налице противоречие в практиката на съдилищата по въпроси, обуславящи изхода на делото, а именно:”1. При липса на изрично съгласие на кредитора за заместване на длъжника му с трето лице, договорките между длъжника и третото лице имат ли сила в отношенията помежду им и в състояние ли са да породят облигационни отношения между длъжника и третото лице; 2. Макар и неодобрено изрично от кредитора, съглашението за заместване в дълг, постигнато между длъжника и трето лице, поражда ли съответните задължения за сключилите го страни”. Като приложение са представени решение № 606 от 09.06.2005 г. по т.д. № 929/2004 г., ВКС, II т.о. и решение № 19 от 17.02.2003 г. по т.д. № 107/2001 г. на АС- Бургас.
С молба/наименована писмен отговор/ [фирма] се е присъединил към подадената касационна жалба.
Ответникът по касация, чрез процесуалния си пълномощник, оспорва искането за допускане на обжалването, а по същество счита жалбата за неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е допустима в осъдителните части – за неплатени лизингови вноски и мораторна неустойка, както и в частта за отхвърляне на обратния иск по тези искови претенции – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК. Присъединяването към касационната жалба срещу осъдителното решение, от страна на солидарно осъдения ответник, е извършено в срока за отговор и е процесуално допустимо.
В останалите обжалвани части касационното обжалване е недопустимо , предвид ограничението, въведено с чл.280, ал.2 ГПК и самостоятелния характер на останалите главни искове, както и на останалите обратни искове, цената на които поотделно не надхвърля 10 000 лв.
За да приеме, че между страните е бил сключен договор с лизингов характер, въззивният съд е извършил съпоставка между договора за финансов лизинг и търговска продажба на изплащане, както и отделните клаузи, предвиждащи правото да се придобие право на собственост върху автомобила, след изплащане на всички вноски, лихви, неустойки и разноски, или преди изтичане на срока на договора, както и изричната уговорка, че автомобилът се предава за ползване, като собственик на вещта е продавачът за целия срок на договора. При определяне на правната същност на процесния договор, въззивният съд е преценил отделните клаузи в тяхната взаимна връзка, при съобразяване не само на външните белези на договора – наименование и употребени термини, но и действията на страните – фактически и правни в изпълнение на договорните задължения. В тази връзка са съобразени отразяванията във фактура № 2032/09.10.2007 г., в която като основание за плащане е отразено „плащане на главница по лизингов договор № 536” и записването на процесния автомобил като лизингов при прехвърляне на предприятието на ЕТ/ страна по договора/ на „ [фирма]. Исковете за неплатени лизингови вноски до прекратяване на договора и за мораторна неустойка по чл.46, т.1 от договора са уважени в посочените по-горе размери, ведно със законната лихва, считано от предявяването им.
С оглед определената от въззивната инстанция правна същност на договора, е отхвърлено като неоснователно възражението за прихващане със заплатените от [фирма] месечни вноски в общ размер от 76 475.72 лв.
По отношение на предявения от [фирма] обратен иск срещу привлеченото от него трето лице-помагач – [фирма], решаващият състав е приел за неоснователна исковата претенция за сумата 91 561.04 лв. – неизплатени вноски – главница и лихви по договор № 563/05.10.2007 г. , за сумата 63 831.54 лв. – максималния размер на неустойката по чл.46, т.1 от договора, както и за останалите суми, които са предмет и на първоначалния иск, чийто размер е под 10 000 лв. Този иск е преценен като неоснователен и недоказан, тъй като представеното писмо от 29.03.2009 г. не е достатъчно за извод, че е налице надлежно прехвърляне на произтичащите от договора задължения. След отчитане липсата на споразумение с участието на [фирма], е прието, че не са налице изискванията на чл.102 ЗЗД.
Настоящият състав на Търговска колегия, второ отделение намира че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси, относими към решението по главните искове, по принцип са значими за делото, но не са обуславящи за изхода му съгласно чл.280, ал.1 ГПК. Съобразно задължителните указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да отговарят на законодателно въведеното в чл.280, ал.1 ГПК основно изискване за достъп до касационно обжалване, разрешените от въззивната инстанция правни въпроси следва да са от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение и за възприетата фактическа обстановка на база преценка на доказателствата по делото. В посоченото тълкувателно решение е направено ясно разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване от основанията по чл.281, т.3 ГПК.
В случая, произнасянето на въззивния съд по правната същност на сключения договор, от който произтичат претендираните вземания по първоначалните обективно кумулативно съединени искове, е в резултат не само от тълкуване на съдържанието на договорните клаузи, извършено в съответствие с чл. 20 ЗЗД, но и от конкретната преценка на доказателствата по делото, относими към произтичащите от договора права и задължения на страните. Евентуални грешки при формирането на фактическите изводи на решаващия съдебен състав или при тълкуването на договора са относими към правилността на решението, но не към основанията за достъп до касационен контрол. Касационните основания, инвокирани в жалбата, не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт, тъй като те не попадат в приложното поле по чл.280, ал.1 ГПК.
Поради липса на общата предпоставка за допускане на обжалването, не следва да се преценяват поддържаните допълнителни основания по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, както и бланкетното твърдение, че правните въпроси имат значение за точното приложение на чл.20 ЗЗД, както и за развитието на правото.
По отношение на обратните искове за незаплатени вноски и мораторна неустойка, поставените от касатора правни въпроси не биха могли да обосноват приложното поле на касационно обжалване, тъй като в случая не става въпрос за действието на договора за заместване в дълг между стария длъжник и трето лице, което безспорно се поражда от постигането на съгласие между тях, а за одобряване на заместването от кредитора, за да може да се проявят правните последици на заместването по отношение на кредитора, респ. да се извършва надлежно изпълнение от страна на новия длъжник. В зависимост от страните по договора за заместване в дълг, респ. последващото одобрение от страна на кредитора, ще настъпят и правните последици от поемането на задължението от трето лице и съответно освобождаване на стария длъжник. Нито в практиката/вкл. и представените от самия касатор съдебни актове/, нито в правната наука съществува спор по приложението на чл.102 ЗЗД, като разпоредбата е ясна и не поражда затруднения при тълкуването й.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 71 от 28.09.2012 г. по в.т.д. № 191/2012 г. на Апелативен съд – Б..
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top