7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 292
гр. София, 03.06.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на пети март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 2191 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба на „Банка ДСК“ЕАД против решение № 80/09.03.2018г. по в.т.д. № 1/2018г. на ПАС в частта, с която след частична отмяна на решение № 92/28.07.2017 г. по т.д. №35/2016г. на ОС-Кърджали е отхвърлен искът на касатора срещу С. Н. С. и Ж. Е. С. за заплащане на разликата над 8 166,18 лв. до 61 695,09 лв. възнаградителна /договорна/лихва за периода 24.02.2013-07.12.2016 г.
Подадена е и касационна жалба от С. Н. С. и Ж. Е. С. срещу посоченото въззивно решение в частта, с която се потвърждава решението на КОС в частта за осъждане на касаторите да заплатят на банката главница в размер на 146 557,57 лв., договорна лихва за периода 24.02.2013 – 07.12.2016 г. в размер на 8 166,18лв., наказателна лихва за периода 05.01.2013-07.12.2016г. в размер на 9 439,46 лв., заемни такси в размер на 1 109,85 лв., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 08.12.2016г./датата на предявяване на исковата молба в канцеларията на съда/ до окончателното погасяване на задължението, които задължения произтичат от договор за банков ипотечен кредит и споразумение към него.
В касационната жалба се излагат съображения за недопустимост и за неправилност на обжалваното въззивно решение и за наличие на основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за достъп до касация.
Всяка от страните оспорва касационната жалба на насрещната страна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Кaсационните жалби са редовни – подадени от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че обжалваното първоинстанционно решение е доустимо, като при необходимост дължимата държавна такса може да се досъбере при постановяване на съдебното решение. По съществото на спора е било установено, че е отпуснат кредит в размер на 153 000 лв. със срок на издължаване 360 месеца от усвояването му. Съгласно чл.7 от договора, за предоставения кредит се дължи възнаградителна лихва, формирана от базовия лихвен процент /БЛП/ за този вид кредит, определян периодично от кредитора и надбавка. Първоначалната възнаградителна лихва е в размер 7,29 %, формирана от базовия лихвен процент /БЛП/ – 4,19% и надбавка – 3,1%. Според разпоредбата на чл.25.3 от Общите условия, действащи към датата на сключване на договора, кредиторът има право едностранно да променя базовия лихвен процент и таксите, за което уведомява кредитополучателя по подходящ начин. Тази разпоредба е била възпроизведена в приетите от банката към подписване на допълнителното споразумение между страните Общи условия-т.24.3. С решения на Комитета за управление на активите и пасивите /КУАП/, по време на действието на договора първоначално уговореният БЛП е бил променян няколко пъти в посока увеличаването му. ПАС е приел, че в Общите условия са изброени основните, независещи от волята на търговеца предпоставки, въз основа на които може да се променя БЛП, но нито в договора, нито в Общите условия се съдържа конкретна методика или формула, за начина по който, предвид настъпилите изменения във финансов индекс, валутен курс и пр., ще се формира новият базов лихвен процент. Липсва математически алгоритъм, определящ трайно съотношение между изменението на изброените пазарните лихвени индекси или другите изброени фактори с конкретното изменение на БЛП. Липсата на такъв механизъм дава възможност на банката, при наличие на предвидените изменения на пазарните индекси, произволно да променя размера на лихвата по кредита, потвърждение за което са и конкретните решения на КУАП в настоящия случай. Предвиденото в ОУ задължение на банката да уведомява кредитополучателите за промените в размера на лихвения процент, само по себе си също не е достатъчно за прилагане на изключенията по чл.144 ЗЗП относно спорните клаузи. Търговецът трябва да е поел задължение освен да уведоми за промяната другата страна по договора в 7-дневен срок, а така също и да предостави на длъжника възможност да избере дали да прекрати договора незабавно. Уговорка с подобно задължение, във връзка с промяната в лихвения процент, липсва както в договора, така и в ОУ. Поради което ПАС е счел, че клаузата на чл.7 от процесния договор във връзка с т.25.3 от Общите условия, респ.т.24.3, е неравноправна по смисъла на чл.143, т.10 ЗЗП и доколкото ищецът не твърди, а и не е доказал, че е била индивидуално уговорена, посочената уговорка е нищожна – чл.146, ал.1 ЗЗП. По отношение на възражението за неравноправност на клаузата на т.20.2 и чл.20.1 от Общите условия, касаещи хипотези на наказателна или санкционираща лихва при забава в плащанията на месечна вноска, респ. при просрочие, поради предсрочна изискуемост, е било съобразено, че следва да се съпостави размерът на определената лихва за забава спрямо този на законната лихва, за да се провери дали с определената лихва за забава може да се гарантира осъществяването на целите,преследвани с нея и дали тя надхвърля необходимото за постигането на тези цели. На тази база ПАС е заключил, че уговорената наказателна лихва при забава на месечната погасителна вноска не се явява необосновано висока. Не надвишава регламентираната с подзаконови нормативни актове законна лихва върху просрочени парични задължения по смисъла на чл.86 от ЗЗД и чл.309а, ал.1 от ТЗ, възлизаща на 10 пункта над основния лихвен процент. Същият извод – за липса на прекомерност, се отнася и до наказателната лихва при обявяване на предсрочна изискуемост, тъй като е уговорен срок, до който ще се начислява тази лихва. Така при наличие на неравноправна и нищожна клауза в първоначалния договор се е стигнало до допълнителното споразумение, с което страните са се споразумели относно размера на остатъка от дълга и за условията, при които ще се погаси тази сума. Решаващият състав е отчел, че в допълнителното споразумение размерът на дълга е изчислен на база нищожна договорна клауза и то за периода на действие на първоначалния договор. Посоченият нов размер на лихвата е определеният от 21.10.2008 г. едностранно от банката лихвен процент въз основа на неравноправна клауза в първоначалния договор. Сключването на споразумение е резултат от извънсъдебен спор за размера на дълга и редовното му погасяване, поради което това споразумение има характер на спогодба. След като размерът на задължението е определен на база на нищожната договорна клауза, независимо от приемането му от кредитополучателите, то споразумението в тази част представлява спогодба по непозволен договор и е нищожно по чл.366 от ЗЗД. Съдът е заключил, че между страните следва да се прилага първоначалният договор без неравноправната клауза за едностранно изменение на възнаградителните лихви. Прието е било, че по делото са приложени две уведомления за предсрочна изискуемост, връчени на ответниците на 15.04.2016 г., като не се оспорва получаването им. Основание за заповедното производство е извлечение от счетоводната сметка на банката съгласно чл.417, т.2 от ГПК, вземането се основава на
този документ,като в него са включени оставащата главница, договорни възнаградителни лихви, наказателни лихви при твърдение за настъпила предсрочна изискуемост на кредита. При определяне на размера на непогасената част от задължението на кредитополучателите според ПАС следва да се отчетат настъпилата предсрочна изискуемост, констатациите на съдебно – счетоводната експертиза, както и задълженията за погасяване на кредита при възнаградителна лихва в размер на първоначално уговорената от 7,29%. При съобразяване на тези обстоятелства съдът е установил дължимост на сумите за главница, санкциониращи лихви и заемни такси. Разликата между начислените лихви и дължимите при първоначалния лихвен процент по договора е изчислена в размер на 53 528,91 лв., поради което тази сума е била приспадната от претендираната сума от 61 695,09 лв.
В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът „Банка ДСК“ ЕАД поставя следните правни въпроси: 1. Налице ли е едностранно изменение на лихвения процент по договор за кредит, когато с последващо допълнително споразумение страните са посочили приложимия лихвен процент, формиран при условията на договор за кредит?; 2. Съставлява ли допълнителното споразумение за предоговаряне на кредит договор за спогодба по смисъла на чл.365 ЗЗД ? Нищожно ли е такова допълнително споразумение, ако размерът на задълженията на кредитополучателя е определен въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор? Въпросите са въведени от касатора при позоваване на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Същият се позовава и на хипотеза на „очевидна неправилност“ по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че по касационната жалба на банката-касатор не следва да се допуска касационно обжалване. Първият правен въпрос не отговаря на приетото от фактическа страна – изменението на лихвените проценти е предприето от страна на кредитора по време на действие на основния договор през 2008г., а допълнителното споразумение е било сключено по-късно – през 2010 г. По вторият правен въпрос изводът дали конкретно споразумение по същността си представлява спогодба по см. на чл.365 ЗЗД се основава на тълкуване конкретното съдържание на волята на страните, т.е. касае обсъждане на факти по спора. Освен това не е осъществен допълнителният критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като е налице практика на ВКС, обективирана в Решение № 146/01.11.2017г. по т.д.№ 2615/2016г. на ВКС, I т.о., с която е дадено разрешение, че когато отделна клауза от договор, сключен с потребител, е неравноправна и поради това нищожна съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП, спогодбата, основана на такава клауза, е нищожна по смисъла на чл.366 ЗЗД. Следователно произнасянето на ПАС е в съотвествие с така посочената съдебна практика.
Според чл.280, ал.2, пр.3 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание, е относимо към преценката за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС счита, че предложеното от касатора-банка обосноваване на „очевидната неправилност“ не кореспондира с никоя от гореизложените възможности. Аргументите се припокриват с оплакванията за неправилно приложение на закона относно правилата за защита на потребителите и валидността на спогодбата на осн. чл.366 ЗЗД, както и за необоснованост на фактическите констатации.
В изложението към касационната жалба на С. Н. С. и Ж. Е. С. са формулирани следните правни въпроси, част от които са доуточнени от настоящия състав на ВКС: 1/Следва ли да се допусне до разглеждане искова молба, по която не са заплатени дължимите държавни такси?; 2/ Следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото и в частност да разгледа изцяло и обстойно доводите на въззивниците по отношение на направено оспорване за изтекла пет годишна погасителна давност; начина на връщане на кредита в редовност и необходимостта за уведомяване на длъжника за това; от кой момент за длъжницитне започва да тече погасителна давност по задължение, за което веднъж е уведомен за настъпила предсрочна изискуемост, но не и че кредитът е върнат в редовност?; 3/Следва ли въззивният съд по искане на страните и служебно да следи за погасителна давност? Обосновава се наличие на допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като противоречието с практиката на ВКС се извежда от постановките на ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и на Решение № 15/30.01.2015г. по гр.д. № 4604/2014г. на ВКС, IV г.о., а значението за точното прилагане на закона и за развитие на правото се аргументира с липсата на съдебна практика по отношение проблема за отнасянето от страна на банката на кредита в просрочие и след това връщането му в редовност.
Първият правен въпрос е поставен в контекста на оплакване за недопустимост на въззивното решение, тъй като е постановено по искове, по които не е събрана цялата дължима държавна такса. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване за проверка евентуална недопустимост на обжалваното решение на ПАС в тази връзка. Дори и таксата да е била неправилно определена от решаващия състав, на осн. чл.77 ГПК страната, която е останала задължена може да бъде осъдена за довнасяне на държавната такса и след постановяване на решението.
Вторият въпрос най-общо засяга правомощията на въззивната инстанция във връзка с обсъждане на доказателствата и доводите на страните. Съобразно постановките по т.1 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС според правната уредба на въззивното производство по действащия ГПК същото се дефинира като ограничено въззивно обжалване. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол на осн. чл. 269, изр. 2 ГПК е ограничен от заявените в жалбата оплаквания. Съгласно цитираната от касаторите и служебно известната на настоящия състав на ВКС константна практика на касационната инстанция: решение № 161/04.10.2016г. по т.д. № 2220/2015г. на ВКС, II т.о.; решение № 212/01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, II т.о.; решение № 127/05.04.2011г. по гр.д. № 1321/2009г. на ВКС, IVг.о.; решение № 134/30.12.2013г. по т.д. № 34/2014г. на ВКС, II т.о.; решение № 68/24.04.2013г. по т.д. № 78/2012г. на ВКС, II т.о., въззивният съд е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им в рамките на наведените от страните оплаквания във въззивната жалба и доводи в писмения отговор. В конкретния случай ПАС е обсъдил всички релевантни за спора доказателства и доводи на страните, които са били редовно въведени в процеса. По отношение на възражението за погасителна давност основният аргумент на съда е, че то не е било въведено в рамките на преклузивния срок – с отговора на исковата молба, а въпрос относно приложението на чл.367 ГПК касаторите не поставят. За съда липсва процесуално задължение служебно да приложи давността с оглед изричната норма на чл.120 ЗЗД и константната съдебна практика, че погасителната давност не се прилага служебно от съда и за да се съобрази, е необходимо позоваване от някоя от страните в процеса. Предвид изложеното без значение за спора се явяват всички останали възражения на касаторите във връзка с началния момент, от който тече погасителната давност за вземанията по договора за банков кредит.
Предвид изложеното не следва да се допуска касационно обжалване по касационните жалби и на двете страни.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 80/09.03.2018г. по в.т.д. № 1/2018г. на ПАС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: