О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 293
гр. София 17.03.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 4173/2016 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], представлявано от изпълнителния директор К. Б., приподписана от адв. Б. Р., против въззивно решение № 1059/26.05.2016 г. по гр.д. № 1170/2016 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 8280/30.11.2015 г., постановено по гр.д. № 4409/2013 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, 12 с-в в частта, с която предявеният от Т. В. Х. против дружеството иск с правно основание чл. 49 ЗЗД е отхвърлен за сумата 8 000 лв., ведно със законната лихва върху същата, считано от 19.03.2014 г. до окончателното й изплащане, както и в частта, с която Т. В. Х. е осъдена да му заплати разноски за първа инстанция над сумата от 904 лв. до 1 310 лв. и вместо това на основание чл. 49 ЗЗД [фирма] е осъдено да заплати на Т. В. Х. сумата 8 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от отправени към нея клеветнически твърдения и обида, съдържащи се в излъчен на 19.03.2014 г. в ефира на телевизия „**“, в рамките на предаването „Добро утро, България!“, в авторската рубрика на И. Н. „Г. т.“ репортаж, ведно със законната лихва върху тази сума считано от 19.03.2014 г. до окончателното й изплащане, както и разноски по делото в размер на 1 491, 10 лв.
В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост, неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Твърди се, че при обективно съединяване на искове не може да бъде реализирана отговорността на възложителя, защото такава може да бъде ангажирана за виновни и противоправни действия на конкретен или конкретни служители, а в случая претенцията спрямо репортера е отхвърлена изцяло.Твърденията за недопустимост се преповтарят и с твърденията за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните материалноправни въпроси, за които се твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1. Противоправно ли е поведението на ответника при изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името на това лице се коментира или се предполага във връзка с обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие.Сочи противоречие с решение № 484/09.06.2010 г. по гр.д. № 1438/2009 г. на ВКС, III г.о. 2. Допустима ли е журналистическата критика и намеса в частноправната сфера на лица, участващи активно в политическия живот на страната, и следва ли тези лица да търпят в по-голяма степен укори, включително с надхвърлящи добрия тон изразни средства.Сочи противоречие с решение № 148/10.07.2015 г. по гр.д. № 6318/2014 г. на ВКС, III г.о. 3. Допустимо ли е отговорността на работодателя по чл. 49 З. да бъде ангажирана заради противоправното действие или бездействие на самия работодател.Сочи противоречие с решение № 503 по гр.д. № 1069/2009 г. на ВКС, III г.о. По въпросът – допустимо ли е при обективно съединяване на искове по чл. 45 ЗЗД и чл. 49 ЗЗД да се ангажира отговорността на възложителя на работата, когато от ищеца като лице, на което е възложена работата, е посочено друго лице, а не действителният извършител се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касация Т. В. Х., подаден чрез адв. Р. Н.,в който се поддържа становището, че не са налице основанията за допускане до касационна проверка на обжалваното решение, а по същество жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.
Въззивният съд се е произнесъл по предявените от Т. В. Х. против [фирма] и П. М. Б. искове с правни основания чл. 49 и чл. 45 ЗЗД за солидарното им осъждане да й заплатят сумата от 26 000 лв.- обезщетение за неимуществени вреди от нанесени обиди и отправени клевети към нея чрез излъчен на 19.03.2014 г., в ефира на телевизия „**“ ,в рамките на сутрешния блок „Добро утро, България!“ ,в авторската рубрика на И. Н. авторски телевизионен репортаж. Приел е, че не са налице основанията за ангажиране отговорността на П. М. Б. по чл. 45 ЗЗД, тъй като при съвкупна преценка на доказателствата, включително и свидетелските показания на И. Н., се установило, че не той е автор на излъчения репортаж и извършител на твърдяните в исковата молба деяния – публично разгласяване чрез изявления в телевизионно предаване на обидни и клеветнически твърдения по отношение на ищцата. За да приеме иска с правно основание чл. 49 ЗЗД за основателен и доказан до размера на сумата от 8 000 лв.,въззивният съд е приел за безспорно, че към датата на излъчване на репортажа [фирма] е било регистриран доставчик на медийни услуги по смисъла на чл. 4 Закона за радиото и телевизията, респективно – възложител на работата по съставяне и реализиране на телевизонното предаване, включително и процесната рубрика. Посочил е, че лицата изпълнители на възложената работа са осъществили описаните в исковата молба противоправни деяния – публично разгласяване чрез изявления в телевизионно предаване на клеветнически твърдения по отношение на Т. Х., а именно: че ищцата като кмет и зам. кмет на Г. при осъществяване на европейски проекти за над 18 600 000 евро е допуснала реализацията им при остър конфликт на интереси,изразяващ се в участие по всички проекти като подизпълнител на фирмата на баща й,която фактурирала значително по-високи суми; участие в измама при усвояване на част от парите от еврофондовете, както и обидното твърдение, според което тя заедно с Т. Д. и М. са извършвали „далавери“. Съдът е посочил, че не е доказано изложените твърдения да са истинни, а изявлението, че е участвала в „далавери“ я унизява, накърнява доброто й име, честта и достойнството й. Съдът подробно е изследвал съотношението на свободата на словото с гражданската отговорност за клевета и обида, както и реализирането й като средство за защита на честта, личното достойнство, доброто име и репутацията на личността. Приел е за неоснователно и наведеното възражение, че изнесената информация с посоченото съдържание не представлява противоправно поведение,тъй като подобна информация вече е била публикувана .Позовавайки се на константната практика на ВКС е посочил,че репортажът не съдържа препратка към статии, автор,издание,поради което не са налице основания за освобождаване от гражданска отговорност на възложителя на работа и авторът на изявлението.При доказан вредоносен резултат, причинна връзка между него и деянието,както и след преценка на гласните доказателства/свид. К. К./ и при съобразяване принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, съдът е присъдил обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди в размер на 8000 лв.
Преди да се произнесе по наличието на някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване, касационният съд следва да се произнесе по наведения от касатора довод за недопустимост на обжалваното решение.Твърдението е, че решението е недопустимо тъй като при обективно съединяване на искове не може да бъде реализирана отговорността на възложителя, защото такава може да бъде ангажирана за виновни и противоправни действия на конкретен или конкретни служители, а в случая претенцията спрямо репортера е отхвърлена изцяло.Константна е практиката на ВКС/ решение № 32 по гр.д. № 2269/2014 г., ІV г.о./, че дори в случаите, когато самоличността на третото лице, на което е възложена работата, не е установена, това е без значение за ангажиране отговорността на възложителя, тъй като личността на изпълнителя има значение в отношенията между него и отговорния за действията му, а отговорността на възложителя се ангажира при установено възлагане на работата и причиняването на вредата. Същият принцип следва да се прилага и в случаите, в които пострадалият е посочил погрешно лицето-изпълнител на деянието, и това е довело до отхвърляне на иска срещу изпълнителя. В настоящия случай не се спори, че текстът в предаването е бил изчетен от репортер, но съставен от автора на рубриката и водеща предаването.Съобразно гореизложеното обжалваното въззивно решение не е недопустимо.
По формулираните въпроси като основание за допускане на касационно обжалване:
Първият въпрос не отговаря на изискванията за общо основание, тъй като представлява питане по същество за основателността на иска с правно основание чл. 49 ЗЗД. Дали процесните изявления представляват клевети или обиди е въпрос относим към правилността на постановеното решение. Отговорността на телевизията е обективна, гаранционно-обезпечителна. Съдът е изследвал наличието на предпоставките за ангажирането й и е приел, че публичното разгласяване на твърдения – клевети и обида, представляват противоправно действие. Следва да се подчертае, че самият въпрос не е коректно поставен, тъй като отговорността на възложителя се ангажира поради редакционната отговорност на съдържанието на медийната услуга, както и упражняването на ефективен контрол върху избора на предавания и организацията им,докато отговорността за изказани мнения и негативни оценки е само на конкретния журналист, автор на изявлението. Не е налице и претендираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Приложеното решение№ 484/09.06.2010 г. по гр.д. № 1438/2009 г. по описа на ВКС, III г.о. е неотносимо, тъй като в него е прието, че не е налице противоправност когато името на конкретно лице се коментира с негативна оценка при конституционно гарантираната свобода на мнение, освен ако тази свобода не бъде използвана превратно, за да се вреди на доброто име на лицето. В настоящия случай изнесените твърдения по отношение на Т. В. Х. представляват клевети и обида, по отношение на чиято противоправност не съществува съмнение.
Макар и обусловил решаващата воля на съда, вторият въпрос не е разрешен в противоречие с приложеното решение № 148/10.07.2015 г. по гр.д. № 6318/2014 г.на ВКС,ІІІ г.о. Безспорно по делото е, че ищцата Т. В. Х. е лице, което е изпълнявало управленчески и политически функции. В практиката си ВКС нееднократно, включително и в цитираното решение приема, че допустимата журналистическа критика по отношение на публичните личности и в частност политиците е в по-широки граници предвид обществения интерес, който са призвани да защитават,т.е те трябва да понасят засиления журналистически интерес и да търпят повече укори, включително и с надхвърлящи добрия тон изразни средства. Въззивният съд е съобразил обществената функция на ищцата при присъждане на справедливото й обезщетение и е категоризирал отправените изявления по отношение на личността й като клевети и обиди. В случая допустимата критика е надскочена с разгласяването на неистинни твърдения, както и изявления уронващи престижа и самооценката на личността.
С поставеният трети въпрос се иска проверка дали тълкуването на въззивния съд по въпроса е в нарушение на даденото от ВКС тълкуване в решение № 503 по гр.д. № 1069/2009 г., ІІІ г.о.,на което касаторът се позовава. В посоченото решение ВКС тълкува въпроса при непозволено увреждане пасивно солидарни ли са за причинените вреди на пострадалия прекият извършител на деликта и възложителят на работата, при извършването на която е пострадало увреденото лице.Позовавайки се на постановките на ППВС № 7/1958 г. ВКС приема, че отговорността на възложителя на работата има обезпечително-гаранционна функция, тя не произтича от вината на възложилия работата и затова няма място за презумптивна виновност и за нейното опровергаване; лицето, което е възложило работата може да се освободи от отговорност, ако докаже, че прекия причинител на вредата не е действал виновно или тя не е настъпила от дейност, осъществявана при или по повод на възложената работа.За пълнота на изложението следва да се посочи,че още в т. 6 на ППВС № 7/1959 г., доразвило ППВС № 7/1958 г., е прието, че отговорността на лицата, които са възложили другиму извършването на някаква работа, за вредите, причинени при или по повод на тази работа, е за чужди противоправни и виновни действия или бездействия; тази отговорност има обезпечително гаранционна функция и произтича от вината на натоварените с извършването на работата лица; лицата, които са възложили работата, във връзка с която са причинени вредите, не могат да правят възражения, че са невиновни в подбора на лицата и да се позовават на други лични основания за освобождаването им от отговорност.Тези принципи са възприети и в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК – решение № 147 по гр.д. № 1640/2010 г., ІV г.о., ВКС,решение № 261 по гр.д.1243/16 г.,ІV г.о.ВКС/, както и в решението на което се позовава касаторът..
Последният въпрос, за който се твърди да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, се свързва с оплакването на касатора за недопустимост на обжалваното решение. Предявяването на иска за обезщетение против извършителя и възложителя на работата е правна възможност за ищеца, а не и негово задължение, като допустимостта на двете претенции не е обусловена една от друга. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че бланкетното позоваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е достатъчно да обуслови наличието на специалното основание. Касаторът е следвало да изложи обосновани съображения защо счита, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1059/26.05.2016 г., постановено по гр. д. № 1170/2016 г.по описа на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: