О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 293
гр. София, 03.06.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осми май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
изслуша докладваното от съдия Николова т.д. № 2972 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. И. М., И. И. М. и О. И. М., конституирани като правоприемници на починалата в хода на производството ищца Х. А. Д., срещу решение №2062/31.07.2018г. по гр.д. №1519/2018г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 7 състав, в частта, с която се потвърждава решение от 13.12.2017г. по гр.д. №16313/2016г. на Софийски градски съд, ГО, І -21 състав, в обжалваната част, с която предявеният от Х. А. Д. срещу „Дженерали застраховане” АД, [населено място], иск с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ (отм.) за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на осъществено на 04.03.2016г. ПТП, е отхвърлен за разликата над 25 000 лв. до пълния предявен размер от 50 000 лв.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касационните жалбоподатели считат, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД. Оспорват изводите на съда относно принос на пострадалата за настъпване на вредата. Молят да се отмени въззивното решение и да бъде осъден ответникът да заплати разликата над присъдената сума до пълния претендиран размер на обезщетението за неимуществени вреди. Претендират и присъждане на разноски.
Ответникът „Дженерали застраховане” АД, [населено място] оспорва жалбата, като твърди, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, както и че обжалваното въззивно решението е правилно.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционния акт в обжалваната му част, въззивният съд е приел, че справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от пострадалата Х. А. Д. неимуществени вреди вследствие на осъщественото на 04.03.2016г. ПТП, възлиза на 25 000 лв. При определяне размера на обезщетението решаващият състав е съобразил като относими вида и характера на претърпените от пострадалата телесни увреждания, от които не е настъпило пълно възстановяване, продължителността и интензивността на преживените от нея болки, страдания и битови неудобства, социално – икономическите условия в страната към момента на произшествието, като е счел за неоснователно направеното от застрахователя възражение за съпричиняване за настъпване на вредоносния резултат. Съдът е отчел и настъпилата трайна инвалидност на пострадалата, но е приел, че ответното дружество не следва да носи отговорност за тази последица, защото тя е в резултат от липсата на оперативно лечение.
Касационните жалбоподатели обосновават допустимостта на касационното обжалване, като поставят като значими за изхода на делото следните въпроси, свързани с приложението на критериите за справедливост по чл.52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди: 1/ Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 от ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?; 2/ Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания на пострадалата и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите?; 3/ Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост”, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС №4/23.12.1968г.?; 4/ Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалия и последици за здравето и психиката?; 5/ Длъжен ли е да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликта увреждания?; 6/ Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент” на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент” на същите или е достатъчно да търси „някакво компенсиране”?; 7/Отчитането на несъществени обстоятелства и игнорирането на съществени такива предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост?; 8/ Кои са критериите за определяне на справедливо обезщетение?; 9/ За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/23.12.1968г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят уврежданията?; 10/ Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимитът с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на вредата?; 11/Нарушен ли е принципът на справедливост и задължителната съдебна практика по приложението на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетения в много по – нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи /за периода 2002г. – 2006г./, но при лимит 5 – 10 пъти по – нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия?; 12/ Достатъчно ли е формалното сочене, че се отчита лимитът, без реално да се обсъди размерът и значението му, като единствено се казва, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието?; 13/Следва ли съдът да посочи какъв е действащият лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по – нисък лимит – само формално соченото „съобразяване с лимита” достатъчно ли е за обективно приемане на такъв, без дори да е посочен действащият лимит?; 14/ Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка – длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити?; 15/ Релевантни ли са за критериите по чл.52 от ЗЗД лимитите на застраховане съобразно §27 от ПЗР на КЗ и обществено – икономическите и социални условия в страната и доколко съдът при определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност”?; 16/ В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите – в интерес на застрахователите, за да реализират по – големи печалби, или в интерес на пострадалите, за да се постига все по – пълно компенсиране на вредите?; 17/ Определянето на обезщетения, очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и с общественото разбиране за справедливост към момента на настъпване на деликта с установения лимит и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?; 18/ Липсата на анализ и правилно съпоставяне на задължителните критерии по приложение на чл.52 от ЗЗД с действително търпените морални вреди и всички факти, имащи значение в тази връзка при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, представлява ли нарушаване на принципа за справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение?; 19/ Длъжен ли е съдът да вземе предвид конкретните факти и обстоятелства, които обуславят търпените вреди, преживените болки, негативни емоции, както и цялостната промяна в живота на пострадалото лице и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение?
Поддържа се наличието на допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК по посочените въпроси. Касаторите се позовават на отклонение на въззивното решение от установените в ППВС №4/23.12.1968г. критерии и постоянната практика на ВКС, обективирана в решение №1/26.03.2012г. по т.д.№299/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №66/03.07.2012г. по т.д.№619/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №83/06.07.2009г. по т.д.№795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №104/25.07.2014г. по т.д.№2998/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №28/09.04.2014г. по т.д.№1948/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №157/28.10.2014г. по т.д.№3040/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №23/25.03.2014г. по т.д.№1154/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №94/24.10.2012г. по т.д.№916/2011г. на ВКС, ТК, І т.о.
Поставят също и следните въпроси относно предпоставките, при които съдът може да приеме принос на пострадалия за настъпване на вредите: 1.При отчитане на основание, пряко отнасящо се до поведението на ищеца, за което ответникът не следва да носи отговорност, длъжен ли е съдът да посочи изрично дали отчита съпричиняване и в какъв обем?; 2.Може ли съдът да приеме допринасящо поведение от пострадалата, водещо до намаляване на размера на обезщетението, без ответникът да е въвел такова възражение? 3. Трябва ли въведеното от ответника възражение да е доказано с пълно главно доказване и може ли съдът да отчете съпричиняване на основание, различно от въведеното от ответника? Допустимо ли е съдът да приеме наличие на съпричиняване на основания, различни от въведените фактически твърдения в отговора на исковата молба от ответника? 4. Може ли липсата на средства за плащане на остеосинтезни материали, необходими за извършване на хирургична интервенция за поставяне на метални импланти, които се заплащат винаги от пациента, да се отчете като съпричиняващо вредите обстоятелство? При посочената хипотеза трябва ли категорично да е доказано, че хирургичната интервенция с поставяне на метални импланти, ще гарантира по – добро възстановяване? 5. Ако за лечението има алтернативни методи и при пострадалия е избрано от лекуващите консервативно лечение и обездвижване, може ли да носи последиците на съпричиняването поради неправилен избор на лечение? 6.Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, за което е доказано, че има пряка причинна връзка с ПТП? 7. Може ли да се отчете като съпричиняване нарушение – в случая неизвършване на хирургична интервенция за поставяне на метална остеосинтеза, като след инцидента изобщо не е имало нужда от такава, а необходимостта възниква след настъпило впоследствие усложнение, като не е доказано, че задължително при извършване на такава операция, състоянието ще се подобри, а е възможно възникване на необходимост и за последваща костна пластика; не е доказано, нито че такава интервенция е предложена на пострадалата, нито че ще е успешна?
По въпросите по т.3, 6 и 7 се позовават на противоречие с практиката на ВКС – решение №259/08.06.2012г. по гр. д. №63/2012г. на ВКС, ГК, І г. о., решение №83/29.04.2014г. по гр.д. №1463/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №27/15.04.2015г. по т.д.№457/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №154/31.10.2011г. по т.д.№977/2010г. на ВКС, решение №45/15.04.2009г. по т.д.№525/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и други. По отношение на останалите въпроси поддържат, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като не са уредени нормативно и по тях не е налице съдебна практика.
Формулираните в първата група от изложението въпроси относно приложението на критериите за справедливост по чл.52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са относими към предмета на конкретното дело, образувано по иск по чл.226, ал.1 от КЗ (отм.), но не се доказва наличието на релевираните допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК /ред. ДВ бр.47/2009г./. По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика – ППВС №4/23.12.1968г., в съответствие с която е постановен атакуваният съдебен акт. В същото е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Като критерии за размера на обезщетението на пострадалия по прекия иск срещу застрахователя са възприети видът и степента на увреждането, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, възрастта на пострадалия, както и съпричиняването за настъпването на вредоносния резултат. Съобразяването на критериите за размера на обезщетението е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай, поради което определеният размер на обезщетението няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280, ал.1 от ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие със задължителната практика на ВКС или да бъде противоречиво решаван от съдилищата. Постановените решения от съдилищата за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди при спазване критерия за справедливост отчитат фактите и обстоятелствата по всеки конкретен спор, поради което определянето на размера на обезщетението не подлежи на уеднаквяване.
В случая при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства, значими за установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливостта, като е съобразил вида и характера на претърпените от наследодателката на ищците телесни увреждания, продължителността и интензивността на търпените болки и страдания, създадените битови неудобства, настъпилата трайна инвалидност. Решаващият съд не е отказал изрично да съобрази нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, а напротив – взел е предвид конкретната икономическа обстановка в страната към момента на уреждането, с което е съобразил задължителната практика на ВКС, обективирана в постановените по чл.290 от ГПК решение №83/06.07.2009г. по т.д. №795/2008г. на ВКС, II т.о., решение №1/26.03.2012г. по т.д. №299/2011г. на ВКС, II т.о., решение №25/03.04.2009г. по т.д. №504/2008г. на ВКС, I т.о., решение №95/24.10.2012г. по т.д. №916/2011г. на ВКС, I т.о. и други. В цитираните решения се приема, че конкретните икономически условия в страната и нормативно определените нива на застрахователно покритие към момента на увреждането, като една от възможните проявни форми на тези условия, следва да бъдат отчетени при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на пряк иск по чл.226, ал.1 от КЗ (отм.), но те нямат самостоятелно и водещо значение за прилагането на принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД. Следователно не е налице противоречие на изводите на въззивния съд по приложението на чл.52 от ЗЗД със задължителната съдебна практика на ВКС. Отделно от това, цитираната в изложението от касационните жалбоподатели съдебна практика, в която са определени различни размери на обезщетенията не може да обоснове предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, доколкото съответните размери са в зависимост от конкретните особености на разглежданите случаи. Дори и да е основателно твърдението в касационната жалба, че съдът неправилно е формирал изводите си относно размера на присъденото обезщетение и същевременно не е обсъдил значимите за този размер обстоятелства, това би довело до необоснованост на въззивното решение и оттам би съставлявало основание за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281, т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол. Основанията за селектиране на касационната жалба са различни от основанията по чл.281, т.3 от ГПК за неправилност на въззивното решение, съответно основанията за неправилност не могат да бъдат обсъждани в производството по чл.288 от ГПК. Следва да се отбележи, че различният изход в съдебните решения, на които се позовават касационните жалбоподатели, се дължи на различната фактическа обстановка и събраните доказателства по всяко едно от делата, а не на неправилно прилагане на материалния закон.
Втората група въпроси, поставени в изложението, са свързани с оплакването на касаторите, че въззивният съд е приел наличие на съпричиняване от страна на пострадалата Х. Д. на основания, различни от въведените от ответника в отговора на исковата молба. Въпросите са свързани с предмета на спора, но не отговарят на общия критерий за достъп до касация, доколкото не съответстват на мотивите на въззивния съд и съответно не са обусловили изхода на делото. Не е налице и допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Последователно в практиката си ВКС приема, че във всички случаи в производството по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин, при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела /решение №54/22.05.2012г. по т. д. №316/2011г. на ВКС, ІІ т. о., решение №44/26.03.2013г. по т. д. №1139/2011г. на ВКС, ІІ т.о., решение №151/12.11.2012г. по т. д. №1140/2011г. на ВКС, ІІ т.о., решение №74/04.06.2010г. по т. д. №679/2009г. на ВКС, І т.о./ В случая въззивният съд не е разгледал непредявено възражение за съпричиняване, а е приел, че липсва пряка причинно – следствена връзка между поведението на застрахования деликвент и последващото влошаване на здравословното състояние на пострадалата, резултат от непроведено оперативно лечение. Поради това определяйки справедливия размер на обезщетението съдът е отчел, че за последиците от неправилното лечение застрахователят на деликвента не следва да носи отговорност. Следва да се отбележи, че изводът относно наличието на пряка причинно – следствена връзка винаги е въпрос на преценка на събраните по делото доказателства и поради това е от значение за обосноваността, съответно правилността на съдебното решение, но не е предмет на проверка в производството по чл.288 от ГПК. Съдът е обсъдил своевременно въведеното от ответното застрахователно дружество възражение за съпричиняване от страна на пострадалата, изразяващо се в непоставянето на предпазен колан, като е приел същото за недоказано и не е намалил приетия от него за справедлив размер на съпричиняването. При липса на извод за наличие на съпричиняване поставените от касаторите въпроси не се явяват обуславящи за преценката на съда относно размера на присъденото обезщетение.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
При този изход на спора на ответното дружество следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение, определено от съда по реда на чл.78 ал.8 от ГПК в размер на 100 лева.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2062/31.07.2018г. по гр.д. №1519/2018г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 7 състав, в частта, с която се потвърждава решение от 13.12.2017г. по гр.д. №16313/2016г. на Софийски градски съд, ГО, І -21 състав, в обжалваната част, с която предявеният от Х. А. Д. срещу „Дженерали застраховане” АД, [населено място], иск с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ (отм.) за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на осъществено на 04.03.2016г. ПТП, е отхвърлен за разликата над 25 000 лв. до пълния предявен размер от 50 000 лв.
ОСЪЖДА А. И. М., [ЕГН], И. И. М., [ЕГН], О. И. М., [ЕГН], тримата с адрес за призоваване [населено място], [улица], офис 10, да заплатят на „Дженерали застраховане“ АД,[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], направените в настоящото производство разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева /сто лева/.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.