5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№294
гр. София,06.06.2018 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на втори април през две хиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №3007 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение №71/06.07.2017г. по в.т.д.№160/2017г. на Бургаски апелативен съд. С него е потвърдено решение №11/22.03.2017г. по т.д.№68/2016г. на Сливенски окръжен съд, ГО, с което [фирма], [населено място], е осъдено да заплати на [фирма], [населено място], сумата 26 000 лева, представляваща част от цялото задължение от 92 864,56 лева, с ДДС, ведно със законната лихва за забава, считано от 29.08.2016г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата 1255 лева разноски. Касаторът счита, че въззивното решение е недопустимо, както и постановено в противоречие с материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа, че ищецът е посочил като пълен размер на задължението сумата 77 387,13 лева, без да уточнява дали тази сума се претендира с или без включен в нея данък върху добавената стойност. При това положение първоинстанционният съд приел, че общата стойност на вземането е не претендираната от ищеца сума 77 387,13 лева, а сумата 92 864,56 лева, с ДДС, с което е допуснал нарушение на диспозитивното начало в процеса и е постановил недопустим съдебен акт, който въззивният съд не е обезсилил. Наред с това касаторът твърди,че при обсъждане на въпроса за доказателственото значение на счетоводните вписвания на страните по делото първоинстанционният съд е приел, че същите са непротивопоставими на ищеца, без да обсъжда въпроса за тяхната редовност. Прави оплаквания, че на страните не са дадени указания за установяване редовността на водене на търговските им книги, а вместо това е открито производство по оспорване на достоверността на датата на част от документите. Също твърди, че въззивният съд, в противоречие със задължителната практика на ВКС по приложението на чл.266 ал.3 от ГПК, е оставил без уважение направените във въззивната жалба доказателствени искания за назначаване на съдебно – счетоводна експертиза, което е довело до постановяване на необосновано и неправилно въззивно решение.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК, касаторът формулира следните въпроси: 1. Може ли съдът да приеме в съдебното решение, постановено по предявен частичен иск, че пълният размер на задължението е по – голям от посочения от ищеца, тъй като е с начислен ДДС? Формира ли се сила на пресъдено нещо над частта за дължимостта и на ДДС върху присъдената сума и върху остатъка до пълния размер на вземането? 2. За задължението на съда да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, да обсъди всички доводи на страните, включително и направените признания на факти. Може ли въззивният съд да приема за недоказани и несъществуващи факти, без да има изрично оплакване във въззивната жалба за това? За задължението на съда да съблюдава забраната на чл.271 ал.1 от ГПК. 3. За задължението на въззивния съд да събере всички относими, допустими и необходими доказателства, да обсъди доказателствата поотделно и в съвкупност, да изложи изрични и ясни мотиви кои доказателства игнорира и защо, да събере и да обсъди доказателствата, които страната не е имала възможност да представи в първоинстанционното производство, поради допуснато от съда процесуално нарушение, да отстрани пороците в процесуалните действия на първата инстанция при наведено оплакване за такива. 4.Произвежда ли правно действие запор до трето задължено лице, в който вземането не е индивидуализирано и не е възникнало? Поддържа, че по първите три въпроса въззивният съд е допуснал отклонение от задължителната съдебна практика, обективирана в ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение №255/11.07.2011г. по гр.д.№587/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №63 /13.02.2012г. по гр.д.№361/2011г. на ВКС, ГК, І г.о., решение №304/01.10.2015г. по гр.д.№2460/2015г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и други. Позовава се и на основанието по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК / /ред. ДВ бр.47/2009г., приложима към настоящия спор/, като твърди, че четвъртият поставен в изложението въпрос се решава противоречиво от съдилищата. Поддържа, че с влязло в сила решение №630 от 10.12.2013г. по т.д.№1232/2013г. Пловдивски апелативен съд е приел, че когато в запорното съобщение до третото задължено лице, запорираното вземане не е конкретизирано, а запорът е наложен по отношение на „всички вземания по договори с длъжника“, следва да се приеме по пътя на тълкуването, че запорът касае само вземанията, съществуващи към момента на налагането му.
Ответникът по касация [фирма] счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че формулираните от касатора въпроси не попадат в хипотезата на чл.280 от ГПК, както и че не е налице селективният критерий за допускане на касационно обжалване. Евентуално счита, че жалбата е неоснователна, тъй като правилно и законосъобразно двете инстанции, на основание събраните доказателства, преценени в тяхната съвкупност, са приели иска за основателен.
Ответникът по касация [фирма] не изразява становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд, Първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ал.1 от ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел за неоснователни аргументите във въззивната жалба за произнасяне от първоинстанционния съд свръхпетитум при посочване размер от 92 864,56 лв. на цялото задължение по процесните фактури. Посочил е, че в исковата молба фактурите, по които са извършени плащания след налагането на запор, са индивидуализирани по номера и дати на издаване, а това, че е посочена като стойност на доставките данъчната основа и не е конкретизирано дали тази стойност е с ДДС или без ДДС, не формира неточност. Констатирал е, че първоинстанционният съд е посочил в решението си общата цена на доставеното гориво по трите фактури, с ДДС, поради тяхното осчетоводяване и вписване в дневниците за продажби, като посоченият общ размер на цялото задължение не формира сила на присъдено нещо над частта, за която искът е уважен. Приел е за неоснователни и доводите, че изпратеното до [фирма], [населено място], запорно съобщение не е произвело действие поради формулираното налагане на общ запор върху всички вземания на [фирма] срещу [фирма], включително и бъдещи такива, без конкретизирането им по основание, страни и размер. Изтъкнал е, че липсва законова забрана за налагане на запор върху бъдещи вземания. Счел е за обоснован извода на първоинстанционния съд, че задълженията по процесните фактури не са били погасени преди получаване на запорното съобщение. Изтъкнал е, че основното възражение на въззивника – ответник [фирма] в отговора на исковата молба е, че е заплатил предварително горивото, като доставките на същото са извършени през м. октомври 2015г., т.е не е извършвано плащане след запорното съобщение. Едва в първото по делото заседание, след доклада на съда, е въведено твърдение, че чрез доставка на гориво са били погасени задължения на [фирма] към физическите лица, съдружници в ответното дружество. Въззивният съд е приел за безспорно установено от икономическата експертиза, че не е осчетоводено авансово плащане на гориво към [фирма] през 2015г., по процесните три фактури №4558/13.10.2015г., №24572/17.10.2015г. и №24580/20.10.2015г., като не е извършено плащане с парични средства в брой или по банкова сметка. Приел е за доказано възражението на ищеца за липса на достоверна дата на представените пет броя договора за заем, сключени за периода м. януари -м. септември 2015г. между физическите лица Е. В. и И. В. /съдружници в [фирма]/ и [фирма] като заемател, на обща стойност 84 200 лв., както и споразуменията за погасяването им с дата 30.09.2015г. чрез доставка на гориво от [фирма] в едномесечен срок от 30.09.2015г
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК /ред. ДВ бр.47/2009г., приложима към настоящия спор/. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Наред с това според задължителните за съдилищата в страната указания в т.1 на ТР№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба. Касационната инстанция е длъжна служебно да следи за допустимостта на въззивното решение в обжалваната част и във фазата по селекция на касационните жалби. Констатирането на вероятност за наличие на някое от предвидените в ГПК основания за недопустимост на обжалвания съдебен акт обуславя допускане на касационно обжалване. При тази проверка касационната инстанция не е обвързана от доводите на касационните жалбоподатели, с които в случая е обосновано поддържаното основание за касиране по чл.281 т.2 от ГПК, нито от относимите към това основание правни въпроси от изложението на основанията по чл.280 ал.1 от ГПК. В случая от ищеца са изложени твърдения, че процесното вземане му е възложено за събиране, което налага извода, че той действа в процеса като процесуален субституент на длъжника в изпълнителното производство [фирма], конституиран в настоящото производство като съищец. В исковата молба е формулирано и изричното искане ответникът да бъде осъден да заплати на [фирма] сума в размер на 26 000 лева. Същевременно с потвърденото от въззивния съд решение на Сливенски окръжен съд вземането е присъдено на процесуалния субституент. Това налага касационната инстанция да извърши преценка дали е налице вероятна недопустимост на въззивния акт.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 520 лева.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №71/06.07.2017г. по в.т.д.№160/2017г. на Бургаски апелативен съд.
УКАЗВА на касационния жалбоподател [фирма] да внесе държавна такса в размер на 520 лева /петстотин и двадесет лева / по сметка на ВКС на РБ в едноседмичен срок от съобщението и в същия срок да представи платежен документ по делото.
При неизпълнение на указанията, касационното производство по делото ще бъде прекратено.
След внасяне на указаната държавна такса, делото да се докладва на Председателя на Първо търговско отделение при ВКС за насрочване за открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.