О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 295
гр. София 01.04.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 3996/2018 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв.М.М. – пълномощник на В. Ц. В., против въззивно решение № 156/ 06.07.2018 г. по гр.д № 176/2018 г. по описа на Окръжен съд – Кюстендил, с което е отменено решение № 71/ 20.02.2018 г. по гр.д. № 1839/2017 г. по описа на Районен съд – Дупница за разликата над 800 лв. до присъдените 2 000 лв.,представляваща обезщетение за неимуществени вреди,изразяващи се в претърпени от В. В. страдания вследствие на незаконно повдигнато обвинение за извършване на престъпление по досъдебно производство № 416/2017 г.по описа на РП-Дупница и искът в тази част е отхвърлен.Отменено е решението и за разликата над 80 лв.до присъдените 201 лв.,представляваща разноски съобразно уважената част на иска.Потвърдено е решението в останалата част.
В касационната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на атакуваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът счита, че присъденото обезщетение за неимуществени вреди е значително занижено и не отговаря на справедливия размер по смисъла на чл. 52 ЗЗД.
Позовава се на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Твърди , че при постановяване на атакуваното решение въззивният съд се е произнесъл по въпроса, свързан с начина на определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор от ответника по касация.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва атакуваното решение, което е с допустим предмет на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3 ГПК и цената на предявеният иск.
Предмет на делото е предявен от В. Ц. В. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди,претърпени от незаконно повдигнато обвинение за извършване на престъпление по чл.343”б”,ал.3 НК в размер на 20 000 лв.,ведно със законната лихва,считано от подаване на исковата молба – 11.09.2017 г.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел,че на 27.05.2017 г. е било образувано досъдебно производство за извършване на престъпление по чл.343”б”,ал.3 НК от В.,като с постановление от 22.08.2017 г. на Районна прокуратура- Дупница наказателното производство е прекратено на основание чл.22,ал.1,т.2 НК, поради това, че обвинението не е доказано.Приел е за неоснователни възраженията на ответника,че не е осъществен фактическия състав на отговорността по чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ тъй като срещу ищецът не е повдигнато обвинение за извършено престъпление от общ характер.Позовавайки се на ТР № 3/2005 г.,т.7 на ОСГК на ВКС е посочил,че съответният правозащитен орган отговаря и в случаите, когато наказателното производство е прекратено, поради недоказаност на обвинението, като основанието за прекратяване по чл.237, ал.1, т.2 от НПК съответства на основанието за търсене на отговорност за вреди по чл.2, т.3 ЗОДОВ, а именно – че деянието не е извършено от лицето.При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е взел предвид представената прихиатрична консултация и събраните гласни доказателства,както и естеството на повдигнатото обвинение,което в настоящия случай по смисъла на чл.93,т.7 НК не е тежко.Прилагайки критериите на принципа за справедливост – вида и характера на упражнената процесуална принуда, колко и какви процесуални действия са извършени с участието на пострадалия, как са извършени действията, в продължение на колко време, проведено ли е ефективно разследване в разумен срок и др., съдът е отчел, че наказателното производство водено срещу ищеца е продължило около три месеца и продължителността не надвишава критериите на чл.6 от ЕКЗПЧОС /в сила за България от 07.09.1992 г./, т.е. досъдебното производство е приключило в разумен срок и срещу ищеца не е било повдигнато обвинение, поради което не му е била налагана и мярка за неотклонение.Освен това той не е участвал в никакви процесуални действия,а съдебно – химическата /токсикологична/ експертиза е извършена в сравнително кратък период. На следващо място съдът е взел предвид,че размерът на обезщетението се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания, страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето /заболяване/, а ако увреждането е трайно – медицинската прогноза за развитието на заболяването и е приел,че в настоящия случай не се установява образуваното наказателно производство да е увредило значително или трайно физическото или психическото състояние на В.,както и той да е търпял негативни преживявания – срам, страдания, психически притеснения над обичайните такива, които настъпват в резултат от наказателното производство. С оглед на така установеното съдът е приел, че обезщетението за неимуществени вреди, над размер от 800 лв. би било прекомерно и несъобразено със съдебната практика и критерия „справедливост”, като е посочил допълнително, че осъждането само по себе си също има ефекта на овъзмездяване на вредите.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт и по отношение на който да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът за начина на определяне справедливия размер на обезщетението за претендираните неимуществените вреди обуславя решаващата воля на съда, поради което представлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, но не е налице допълнителното основание по т.1,поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Съгласно чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост. Този критерий е намерил широко обсъждане в съдебната практика. Съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД е предмет на изследване още в ППВС № 4/1968 г. и трайно се приема, че включва винаги конкретни факти предвид стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство/вкл.досъдебното/, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка . Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Поради изложеното не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 156/ 06.07.2018 г. постановено по гр.д № 176/2018 г. по описа на Окръжен съд – Кюстендил .
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: