5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 295
гр. София, 07.06.2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на осми май през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря ……………………………….., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 3071 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Застрахователна компания [фирма], [населено място] срещу решение № 150/05.06.2017 г., постановено по в.т.д. № 163/2017 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 436/28.10.2016 г. по т.д. № 172/2016 г. на Пловдивския окръжен съд в частта за осъждане на касатора да заплати на Р. К. У., [населено място], обезщетение за неимуществени вреди за разликата от 20000 лв. – над сумата от 80000 лв. и присъдените 100000 лв. и обезщетение за забава за разликата от 6107,25 лв. над сумата от 24428,97 лв. до присъдения размер от 30536,22 лв., които вреди са претърпени от смъртта на майка й А. У., причинена при настъпило ПТП на 15.06.2011 г. с участник ППС автобус [рег.номер на МПС] , марка „М.”, модел 0303, рама 37319510215084, собственост на [фирма], управлявано от С. Д. Д., застрахован при ответника по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК (редакция до изменение с ДВ бр.86/2017г.).
Ответникът Р. К. У. оспорва жалбата. Претендира разноски. Постъпил е отговор и от А. К. У., но по отношение на същия въззивното решение е влязло в сила като необжалвано.
Третото лице – помагач С. Д. Д. не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че ответникът Застрахователна компания [фирма] е материалноправно легитимиран да отговаря пред ищците А. К. У. и Р. К. У. за неимуществените вреди от ПТП, настъпило на 15.06.2011 г. на АМ „Т.” с автобус марка „М.”, причинено от застрахования водач при ответното дружество по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” – С. Д. Д., в резултат на което е починала майката на ищците А. С. У.. Позовал се е на влязла в сила присъда № 201/30.09.2013 г. по нохд № 794/2012 г. на Бургаския окръжен съд, с която управителят на [фирма] Н. Т., ръководител група транспорт, и С. Д. Д., водач на МПС, са признати за виновни за това, че са причинили смъртта на повече от едно лице, вкл. и на А. У.. Обсъждайки размера на дължимото обезщетение за претърпените от ищците неимуществени вреди, Пловдивският апелативен съд е приел за установено, че връзката между децата и майката е била особено силна, тъй като след развода с баща им, когато са били на 4 – 5 години, само тя се е грижила за тях; отличавала се е като грижовна и любяща майка, която освен че дарявала с обич и внимание, е помагала и финансово, когато децата й се нуждаели от допълнителни средства. Не е споделил изразеното от настоящия жалбоподател становище, че връзката не била ежедневна и лична, като е посочил, че сравнително краткото пребиваване на А. У. извън страната е било наложено от необходимостта да осигури своя и на семейството си поминък и през целия този период е продължила да поддържа ежедневно връзка с децата си и да ги подкрепя във всичко. Отчитайки, че при постановяване на решението първоинстанционният съд е съобразил всички относими към спорното правоотношение факти и е достигнал до обосновани и законосъобразни фактически и правни изводи, Пловдивският апелативен съд е приел като справедливо определеното обезщетение от 100 000 лв. за всеки един от ищците.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 и в касационната жалба касаторът оспорва частично само размера на определеното обезщетение за Р. У., като поставя следните въпроси: 1. „Длъжен ли е решаващият съд при определяне размера на обезщетение за неимуществени вреди да съобрази и посочи конкретни установени по делото релевантни във всеки случай обстоятелства, свързани с характера и тежестта на увреждането, интензитета и продължителността на претърпените емоционални болки и страдания, личността на пострадалия и икономическото състояние в страната към момента на увреждането?”; 2. „След като понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на обективно съществуващи обстоятелства, следва ли те да бъдат установени от ищеца чрез доказателства, събрани по реда на ГПК?”; 3. „Съдът може ли да си служи с „предложения” и да прилага като критерий „обичайните отношения” между родственици при преценката дължи ли се обезщетение и какъв е неговият размер?”; 4. „Доколкото неимуществените вреди се отнасят до емоционалния живот на пострадалия, причиняват физически и морални страдания, накърняват душевното спокойствие и равновесие на пострадалия, следва ли съдът да ги определи за всеки индивид индивидуално?”. Въвежда основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК (редакция до изменение с ДВ бр.86/2017г.), като твърди противоречие на обжалваното въззивно решение с ППВС № 4/23.12.1968 г. и решение № 92/02.08.2016 г. по т.д. № 965/2015 г. на ВКС, I т.о.
Така формулирани въпросите се отнасят до прилагането на принципа на справедливост и критериите при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск на увреденото лице срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ на делинквента. Същите са от значение за изхода на делото и попадат в очертаното от чл.280, ал.1 ГПК приложно поле на касационния контрол. Въпреки това касационното обжалване не може да бъде допуснато, тъй като не са налице допълнителните предпоставки, специфични за поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.).
По смисъла на цитираното от касатора ППВС № 4/23.12.1968 г., размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, като понятието справедливост по чл.52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които съдът трябва да вземе предвид при определяне на обезщетението. При смърт такива обстоятелства са възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, както и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитието на обществото. В настоящия случай, при определяне размера на справедливото обезщетение въззивният съд е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии, като ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и специфичните за делото факти, относими към установяване на понесените от всеки от ищците психически изживявания и неблагоприятните за тях последици от загубата на майка им; съобразил е и социално – икономическото състояние в страната, като е взел предвид момента на настъпване на ПТП.
Не е налице твърдяното противоречие на въззивното решение с решение № 92/02.08.2016 г. по т.д. № 965/2015 г. на ВКС, I т.о. В конкретния случай в доклада по чл.146 ГПК съдът е дал указания на ищците, че носят доказателствена тежест да установят настъпването на твърдените неимуществени вреди. Последните са доказани със събирането на регламентираните в глава X., раздел II на ГПК свидетелски показания.
По реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.), с позоваване на решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, касаторът поставя следните процесуалноправни въпроси: 1. „Какъв е обемът на правомощията на въззивната инстанция по чл.269 ГПК и задължена ли е тя да разгледа всички възражения и въпроси, определени с въззивната жалба?”; 2. „Разпоредбата на чл.272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните, при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство?”.
С оглед задължителните указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС първият процесуалноправен въпрос е от значение за изхода на делото, докато вторият процесуалноправен въпрос не е обуславящ решаващите правни изводи на въззивния съд, тъй като не е извършено препращане по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение.
Правомощията на въззивната инстанция са подробно разяснени в т.1 – 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, по смисъла на които непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първа инстанция. Дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първа инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. При проверка правилността на първоинстанционното решение въззивният съд проверява служебно само допустимостта и валидността на обжалваното решение, а по отношение на преценката за неговата правилност е ограничен от посоченото в жалбата; въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване; въззивният съд няма да бъде ограничен от посоченото във въззивната жалба и когато следи служебно за интересите на някоя от страните по делото. Не са налице поддържаните от касатора специфични предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като в съответствие с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в мотивите на обжалваното решение въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на доказателствата, произнесъл се е по всички значими за спора въпроси и по заявените от страните доводи и възражения и е формирал собствени фактически и правни изводи.
По изложените съображения въззивното решение не се допуска до касационно обжалване.
По разноските. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се присъждат. На основание чл.81 ГПК и според представения договор за правна защита и съдействие от 25.09.2017 г., имащ характер на разписка, на Р. У. следва да бъдат присъдени разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1 500 лв. На А. У. разноски не се дължат, тъй като по отношение на присъденото му обезщетение от въззивния съд касационна жалба не е подадена.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 150/05.06.2017 г., постановено по в.т.д. № 163/2017 г. на Пловдивския апелативен съд.
ОСЪЖДА Застрахователно дружество [фирма], [населено място], [улица] да заплати на Р. К. У., [населено място], кв.П., [улица] сумата от 1 500 (хиляда и петстотин) лева – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.