О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 295
[населено място], 28.06.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на четвърти юни през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска ч.т.д. № 827 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на И. Й. Б. против определение № 52/02.02.2018г. по ч.т.д. № 54/2018г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 738/24.11.2017г. по т.д. № 158/2015г. на ОС-Пазарджик за оставяне без уважение молбата на частния касатор за освобождаване от държавна такса по въззивната жалба.
В частната жалба се сочи, че атакуваното определение е неправилно, тъй като необосновано съдът е приел, че страната е във възможност да заплати държавната такса, като при нарушение на процесуалните правила не е обсъдил всички доказателства в тази връзка. Липсва съпоставка между възможността на молителя да заплати държавна такса и нейния размер. Необосновано е заключението, че след като има действащ договор за издръжка и гледане, то страната получава издръжка по него. Неправилно съдебният състав не се е отвел от разглеждане на молбата за освобождаване от държавна такса. Иска се отмяна на атакуваното въззивно определение и уважаване по същество на молбата по чл.83, ал.2 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 612/12.08.2010г. по ч.т.д. № 564/2010г. на ВКС, II т.о., определение № 274/12.05.2015г. по ч.т.д. № 1842/2015г. на ВКС, III г.о. и определение № 199/07.07.2015г. по ч.гр.д. № 1540/2015г. на ВКС, II г.о. по следните въпроси : 1/ Когато в производството по чл.83, ал.2 ГПК се установи, че между молителя и трето лице е сключен договор за прехвърляне на право на собственост срещу задължение за издръжка и гледане на първия, длъжен ли е съдът да изследва въпроса дали и как се изпълнява този договор от приобретателя, след акто той не е предмет на делото, по което се иска освобождаване от държавна такса?; 2/ Достатъчно ли е за съда в производството по чл.83, ал.2 ГПК да констатира, че договорът за прехвърляне на право на собственост срещу задължение за издръжка и гледане е сключен и към датата на молбата за освобождаване на държавна такса не е развален или прекратен, за да приеме, че той се изпълнява от приобретателя?; 3/Когато трето лице-приобретател по договор за прехвърляне на право на собственост срещу задължение за издръжка и гледане има ненавършили пълнолетие деца, как следва да се уреди колизията между имащите право на издръжка по закон и тези по договор? Длъжен ли е в този случай съдът да приложи разпоредбата на чл.141 СК, уреждаща реда на лицата, които имат право на издръжка, или следва да провери всички обстоятелства във връзка със създадената облигационна връзка по договора за издръжка и гледане?; 4/ Само с влязло в сила решение за разваляне на договор за прехвърляне на право на собственост срещу задължение за издръжка и гледане или и с други писмени и/или гласни доказателства може да се доказва в производството по чл.83, ал.2 ГПК, че този договор не се изпълнява от приобретателя с цел молителят да докаже основателност на молбата си ? Следващите правни въпроси под № 5/ Удостоверява ли разглеждането на две или повече молби на един молител с правно основание чл.83, ал.2 ГПК от едни и същи докладчици по образуваните частни граждански дела, принципното законово изискване последните да са били разпределени чрез случаен подбор между съдиите от съответния по степен съд? и № 6/ Представлява ли основание за отвод по чл.22, ал.1,т.6 ГПК обстоятелството, че един или няколко съдии от съдебния състав, който разглежда молбата по чл.83, ал.2 ГПК като въззивна инстанция, в рамките на няколко месеца е участвал или са участвали при разглеждане на други молби на молителя със същото правно основание по други негови въззивни дела, съдържащи тъждествени твърдения и писмени доказателства? частният касатор обосновава с допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на обжалваното определение с решение № 120/13.04.2011г. по гр.д. № 1333/2010г. на ВКС, III г.о. По всички въпроси се въвежда и селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Настоящият състав на ВКС, Търговска колегия, І отделение, намира следното:
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С определението си въззивният съд, след отказ да се отведе от решаване на спора по частната жалба, е приел, че молителят е подал пред ОС-Пазарджик молба за освобождаване от заплащане на държавна такса по въззивна жалба срещу решение № 97/12.10.2017г. по т.д. № 158/2015г. на ОС-Пазарджик / за отхвърляне на иска на И. Б. срещу [фирма] за сумата от 50 000лв., частичен от 753 000лв./. Въззивният съд е обсъдил приложените към въззивната жалба доказателства, които имат отношение към материалното състояние на молителя към момента на подаване на молбата по чл.83, ал.2 ГПК, а именно: декларация, според която И. Б. получава 620 лв. месечно пенсия, притежава по Ѕ ид.ч. от два апартамента, няма МПС и е с влошено здравословно състояние; приложени доказателства за вписани възбрани върху апартаментите; удостоверение за удръжка от пенсията на молителя в размер на 394,53 лв. месечно във връзка с вземане на НОИ-ТП Пазарджик; удостоверение от изп.дело № 176/2015г. на ЧСИ Г.З., по което изп.дело молителят е взискател и по ко ето не е получавал суми. Относно съпругата на страната– М. Б., са били преценени от въззивната инстанция експертно решение на ТЕЛК, молба от частния касатор, че съпругата му получава месечна пенсия в размер на 392,54 лв. и трудово възнаграждение от 850 лв., че са се отказали от право на ползване върху апартамент , прехвърлен с договор за издръжка и гледане с приобретател сина на прехвърлителите; фактури за закупени лекарства. П. е направил извод, че след приспадане на месечната удръжка за данъчно задължение съпрузите разполагат с доход от 1520лв. В тяхна полза по действащия договор за издръжка и гледане има уговорено право на издръжка и гледане от страна на приобретателя, което не е отпаднало с раждането на дете на последния. Преценено е било, че налагането на възбрани върху апартаменитте не влияе пряко върху материалното състояние на семейството на молитея. Не е бил споделен доводът, че здравословното състояние на И. Б. и М. Б. е влошено. Поради което въззивният съд е заключил, че въззивникът е в състояние да заплати държавна такса / в размер на 1000лв. предвид цената на предявения иск/ по подадената от него възизвна жалба.
След преценка на доводите на частния касатор в частната касационна жалба и изложението към нея, съдът намира, че въззивното определение не следва да се допусне до касационно обжалване.
Поставените въпроси от едно до четири не изпълняват изискването по чл.280, ал.1 ГПК. Те са свързани с обсъждания от въззивния съд договор за издръжка и гледане. Следва да се има предвид, че съображението, че въз основа на същия в полза на молителя съществува право да бъде гледан и издържан от приобретателя, не е единственият аргумент, поради което е отхвърлена молбата по чл.83, ал.2 ГПК. П. е посочил като основен довод за това свое заключение получаването от семейството на молителя на пенсии и трудово възнаграждение, както и притежаването на два апартамента като възбраните върху последните не препятстват възможността да получават доходи от тях / напр. чрез отдаването им под наем/.
Въпроси пети и шести имат отношение към приложението на чл.22, ал.1, т.6 ГПК, като в процесния случай участващите в решаващия състав на П. съдии са изложили доводи, че произнасянето им по молба на И. Б. за освобождаване от държавна такса по исковата молба по т.д. № 158/2015г. на ОС-Пазарджик не поражда съмнения за безпристрастността им в произнасянето по нова молба по чл.83, ал.2 ГПК относно държавната такса по въззивната жалба срещу вече постановено по цитираното дело решение, доколкото се преценяват факти към друг момент. Въпрос номер пет е поставен и с оглед на начина на разпределение на частното дело на съдията-докладчик, който в този аспект е свързан с администриране на конкретното дело, а не с правилността на произнасянето на въззивния състав в обжалвания акт. Въпрос номер шест е поставен в контекста на довод, че формираното по предходни молби по чл.83, ал.2 ГПК становище не може да бъде преодоляно от съдиите, които участват и в последващото произнасяне. Следва да се има предвид, че произнасянето е по различни молби: едната е за освобождаване от държавна такса по искова молба, а другата – от държавна такса по въззивна жалба. Освен, че се съобразява различна по размер такса / и това е нормативно определено/, преценката на материалното състояние на молителя / без значение какви конкретно доказателства ангажира той/ е към различен момент. По отношение на пети и шести въпрос не е изпълнено допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В цитираното от частния касатор решение № 120/13.04.2011г. по гр.д. № 1333/2010г. на ВКС, III г.о. се разглежда различна от процесния случай хипотеза – на липса на произнасяне от страна на състава на съда по молбата за отвод и дали това представлява порок на съдебния акт, като даденият отговор от касационната инстанция е, че не е налице основание за касационно обжалване, тъй като процесуалното нарушение не е относимо към правилността на постановеното съдебно решение.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 52/02.02.2018г. по ч.т.д. № 54/2018г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: