О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 296
София, 16.03.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми януари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 6140/2015 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място], подадена чрез процесуалния му представител М. Г., срещу въззивно решение № 349 от 16.10.2015г. на Софийски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 734/2015 год., В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение № 130 от 08.06.2015г. по гр.д.№ 83/2015г. на Ботевградския районен съд, в частта, с която е признато за незаконно и отменено уволнението на П. Н. В., извършено със заповед № 114/18.12.2014г.; в частта, с която П. Н. В. е възстановен на заеманата длъжност „Монтьор промишлено оборудване/ Техник поддръжка“; в частта, с която [фирма] [населено място] е осъдено да му заплати обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, в размер 922,44 лева, за периода от 19.12.2014г. до 18.01.2015г., през който е останал без работа поради уволнението и за периода от 19.01.2015г. до 31.01.2015г., през който е получавал по-ниско трудово възнаграждение по последващо трудово правоотношение, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.01.2015г. до окончателното й изплащане; в частта, с която са присъдени разноски в полза на ищеца и по сметка на районния съд; в частта, с която първоинстанционото решение е отменено, в частта, с която искът по чл. 225 КТ е отхвърлен за сумата от 3 259,84 лева, представляваща разликата над сумата от 922,44 лева до сумата от 4 182,28 лева за периода от 01.02.2015 г. до 19.06.2015г., вместо което [фирма] [населено място] е осъдено да заплати на П. Н. В. сумата от 3 259,84 лева, представляваща разликата над сумата от 922,44 лева до сумата 4 182,28 лева за периода от 01.02.2015г. до 19.06.2015г., заедно със законната лихва, считано от 26.01.2015г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 470 лева, представляваща сторени в производството разноски.
Въззивното решение в останалата част, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която искът по 225 КТ е отхвърлен за разликата над 4 182,28 лева до пълния предявен размер от 4 889,76 лева, ведно със законната лихва за забава, е извън предмета на касационната жалба.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на исковете изцяло. Към жалбата е приложено изложение на основания за допускане на касационното обжалване.
Ответната страна П. Н. В., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в представен писмен отговор чрез адвокат Б.Б., изразява становище, че не са налице предпоставки по чл.280 ГПК за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждането на разноски, сторени в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
Предявените искове са с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от КТ.
За да потвърди първоинстанционното решение, в частта, с която тези искове са уважени, въззивният съд е приел за установено, че ищецът е работил по трудово правоотношение при ответника, като е заемал длъжността „ техник поддръжка“, както и че същото е прекратено на основание чл.328, ал.1, т.5 КТ – поради липса на качества за ефективно изпълнение на работата. Обосновал е довод, че в тази хипотеза намира приложение предварителната закрила при уволнение, установена в разпоредбата на чл. 333, ал.1, т.2 КТ. От фактическа страна съдът е възприел, че съгласно експертно решение № 0451/10.06.2013г. на Специализиран състав Н. по нервни болести на ищеца е определена
56 % трайно намалена работоспособност за срок от три години, като за противопоказни условия на труд са посочени: тежък физически труд, работа на височини, значително психическо натоварване, невротоксични вещества, неблагоприятни климатични условия. В допълнителен лист № 2 към експертното решение, неразделна част от същото, е посочено, че лицето може да изпълнява заеманата при ответника длъжност при спазване на описаните противопоказни условия на труд. Въззивният съд е приел, че ищецът има качеството на трудоустроено лице по смисъла на чл. 314 КТ. Счел е, че представеното експертно решение обективира волеизявление на компетентния здравен орган, съдържащо необходимостта от трудоустрояване, нейната форма /облекчаване на условията на труда за изпълняваната работа/ и срока на трудоустрояването. Ирелевантно било дали даденото предписание е реално изпълнено от работодателя и дали служителят заема длъжност определена за трудоустроени. От момента на издаване на предписанието за трудоустрояване от органите, определени в Наредбата за трудоустрояване, ищецът се е ползвал от установената предварителна закрила при уволнение и ответникът е бил длъжен да поиска разрешение от Инспекцията по труда за извършване на уволнението. Доколкото такова не е поискано, то липсата му обуславя незаконност на уволнението. С оглед на изложеното, съдът е достигнал до извода, че уволнението подлежи на отмяна на формално основание, без да се разискват по същество други основания за неговата незаконосъобразност.
С оглед изхода на спора по главния иск съдът е приел за основателен и иска по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност при ответника.
За да отмени частично първоинстанционното решение, въззивният съд е достигнал до различни правни изводи по отношение на иска по чл. 225, ал. 1 КТ. Обосновал е довод, че е налице фактическият състав, предпоставящ правото на обезщетение – признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна, вреда – пропуснато брутно трудово възнаграждение за времето след уволнението, през което служителят е останал без работа поради уволнението и причинна връзка между незаконното уволнение и търпените вреди /неполучено трудово възнаграждение/. Анализирайки обстоятелството, че договорът, сключен между ищеца и последващия му работодател, е срочен, е приел, че ответникът дължи обезщетение за периода преди и след времетраенето на този договор, а по време на изпълнението му, ако работата е по – ниско платена. Заключил е, че в този случай причинно-следствената връзка между незаконното уволнение и причинената вреда от оставането без работа не е прекъсната. Предвид изложеното претенцията за заплащане на обезщетение, представляващо разликата в заплатите за периода от 19.01.2015г. до 31.01.2015г., през който ищецът е работил по срочно трудово правоотношение при друг работодател при по-ниско трудово възнаграждение е приета за основателна. За основателна и приета и претенцията за обезщетение по чл. 225 КТ за периода от 01.02.2015г. до 19.06.2015г. в размер на 3 259,84 лева.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните :
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
В случая касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 т.1 ГПК, тъй като съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по уточнения от съда въпрос: „Обхваща ли закрилата по чл. 333, ал.1, т.2 КТ всички случаи на трайно намалена работоспособност, независимо дали здравословното състояние на работника или служителя е налагало устройването му на нова работа или изпълняваната работа е без противопоказания за здравето му или обхваща само случаите на трайно намалена работоспособност, при които е дадено предписание за преместване на друга длъжност?“. Позовава се на решение № 316 от 10.06.2011г. по гр. д. № 1545/2010г. на IV ГО на ВКС и Решение № 75 от 10.02.2011г по гр. д. № 619/2010г. на ВКС IV ГО на ВКС. Обосновава довод за наличие и на практика в противен смисъл обективирана в решение № 174 от 30.07.2012г. по гр. д. № 1269/2011г. на III ГО на ВКС и решение № 431 от 17.01.2014г. по гр. д. № 2869/2013г. на IV ГО на ВКС, поради което счита, че е налице основание за спиране на производството и отправяне на предложение за постановяване на тълкувателно решение по формулирания въпрос.
Настоящият състав на съда приема, че формулираният от касатора правен въпрос е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на въззивния съд, обективирана в решението, поради което съществува общата предпоставка по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Това налага извършването на преценка за наличието и на специалната такава, твърдяна от касатора.
На първо място с позоваването на Решение № 75 от 10.02.2011г по гр. д. № 619/2010г. на ВКС IV ГО, не се обосновава извод за наличие на основанието по чл.280 ал.1, т.1 ГПК. С това решение се дава правно разрешение на въпроси, които са различни от поставения от касатора в изложението правен въпрос. Доколкото същото не съдържа правно разрешение по идентичен с процесния правен въпрос, то не може да се обоснове извод за наличие на противоречие в поддържания от касатора смисъл.
В решение № 316 от 10.06.2011г. по гр. д. № 1545/2010г. на ВКС, IV ГО, се приема, че „разпоредбата на чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ изисква от работодателя при извършване на уволнение в случаите на чл. 328, ал. 1, т. 2, т. 3, т. 5 и т. 11 и чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ да поиска предварително разрешение от инспекцията по труда за всеки отделен случай, когато работникът или служителят е трудоустроен. Правната норма не обвързва трудоустрояването с процента на намалената трудоспособност. Основанието за трудоустрояване се съдържа в чл. 314 КТ, който също не обвързва трудоустрояването с процента на намалената трудоспособност. Поради това когато е налице установена намалена трудоспособност, но липсва произнасяне на съответния орган по въпроса за трудоустрояването, работодателят не е длъжен да иска съгласие по смисъла на чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ”. В решение № 174 от 30.07.2012г. по гр. д. № 1269/2011г. на III ГО на ВКС и решение № 431 от 17.01.2014г. по гр. д. № 2869/2013г. на IV ГО на ВКС, се обосновава съждението, че закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ обхваща всички случаи на трайна намалена работоспособност, независимо дали здравословното състояние на работника е наложило устройването му на нова работа или изпълняваната е без противопоказания за здравето му. Даденото тълкуване изхожда от обстоятелството, че трайно намалената работоспособност е основна предпоставка за трудоустрояването на работника или служителя и установяването й предпоставя приложението на правната закрила. Когато с решението на ТЕЛК е определен процент на намалена работоспособност и са посочени противопоказни условия на труд, работникът е трудоустроен по смисъла на чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ – наличието на заболявания, налагащи трудоустрояване е установено по законовия ред и от орган по чл. 1, ал. 1 от Наредбата за трудоустрояване. Без правно значение за обхвата на предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ е дали работникът или служителят заема длъжност, определена за трудоустроени. Трудоустрояването на работника се изразява в съобразяване на изпълняваната работа с противопоказанията за заболяването му, респ. преместването му на подходяща работа, поради което, когато изпълняваната работа е подходяща за здравословното състояние на служителя, трудоустрояването му е фактически изпълнено. Задължението за вземане на предварително становище на ТЕЛК и разрешение на инспекцията по труда за предстоящото уволнение е с оглед преценката за евентуалното отражение на смяната на работата върху здравословното състояние на трудоустроения работник и възможностите му за адаптация на ново работно място, предвид което предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ за трудоустроени работници и служители обхваща всички случаи, когато лицето страда от заболяване, налагащо облекчени условия на труд, независимо дали заема длъжност, определена от работодателя за трудоустроени.
Следва да се посочи, че правното разрешение по поставения въпрос, дадено с решение № 316 от 10.06.2011г. по гр. д. № 1545/2010г. на ВКС, IV ГО, е изолиран случай. Практиката е уеднаквена с постановените по-късно решение № 174 от 30.07.2012г. по гр. д. № 1269/2011г. на III ГО на ВКС и решение № 431 от 17.01.2014г. по гр. д. № 2869/2013г. на IV ГО на ВКС. Правните разрешения, дадени с тези два съдебни акта, обективират трайната и последователна практика на ВКС, обективирана и в множество други решения на върховния съд, постановени по реда на чл.290 ГПК, в това число и посочените от въззивния съд в обжалваното решение. Съгласно така формираната задължителна практика, закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ обхваща всички случаи на трайна намалена работоспособност, независимо дали здравословното състояние на работника е наложило устройването му на нова работа или изпълняваната е без противопоказания за здравето му. Даденото тълкуване изхожда от обстоятелството, че трайно намалената работоспособност е основна предпоставка за трудоустрояването на работника или служителя и установяването й предпоставя приложението на правната закрила по цитираната норма. Трудоустрояването на работника се изразява в съобразяване на изпълняваната работа с противопоказанията за заболяването му, респ. преместването му на подходяща работа, поради което, когато изпълняваната работа е подходяща за здравословното състояние на служителя, трудоустрояването му е фактически изпълнено. Въззивното решение е изцяло съобразено с така формираната задължителна съдебна практика, поради което и не е налице основанието по чл.280, ал.1 т.1 ГПК.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че преценката за наличие на предпоставките по чл.292 ГПК е предоставена на съдебния състав. В случая такива не се констатират.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват. Основателно е искането на ответника по касация за присъждане на сторени разноски в размер на 500 лева, съобразно приложения договор за правна защита и съдействие от 08.12.2015г.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 349 от 16.10.2015г. на Софийски окръжен съд, постановено по в.гр.д.
№ 734/2015 год.
ОСЪЖДА [фирма] [населено място] да заплати на П. Н. В. сумата от 500 лева, представляваща разноски, сторени пред касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: