9
9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 296
София,11.11.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и тринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1158/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище в [населено място] срещу въззивно решение № ІІІ-138 от 08.11.2012 г., постановено по в. гр. д. № 1665/2012 г. на Бургаски окръжен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № VІІІ-511 от 09.05.2012 г. по гр. д. № 7040/2011 г. на Бургаски районен съд в обжалваните пред въззивната инстанция части, с които [фирма] е осъдено да заплати на Д. П. Я. и на Р. Н. Я., на основание сключени между страните предварителен договор от 12.01.2010 г. за покупко – продажба на дружествени дялове, окончателен договор от 20.01.2010 г. за покупко – продажба на дружествени дялове с нотариална заверка на подписите № 133/20.01.2010 г. и анекс от 20.01.2010 г., съответно сумите 10 074.07 лв. и 5 925.93 лв., представляващи неизплатена цена за периода м. януари 2011 г. – м. юни 2011 г. на продадени от ищците дружествени дялове от [фирма], ведно със законната лихва от 11.08.2011 г. до окончателното плащане, сумите 2 203.70 лв. и 1 296.30 лв. – неустойки за забава върху всяка месечна вноска за дължимата цена, считано от 30-то число на текущия месец до 30.06.2011 г., и разноски по чл.78, ал.1 ГПК, като е отхвърлено възражението на [фирма] за прихващане с насрещно вземане за неустойка по т.VІІ.2 от предварителния договор от 12.01.2010 г. за неизпълнение на договорни задължения по т.VІ.5, 7 и 8.1 в размер на сумата 280 00 лв.
В касационната жалба са изложени доводи за недопустимост на въззивното решение и за неговата неправилност на основанията по чл.281, т.3 ГПК. По съображения в жалбата се иска обезсилване или отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд или разрешаване на спора по същество от касационната инстанция с произнасяне по правоизключващите и правопогасяващи възражения срещу исковете, противопоставени от касатора с отговора на исковата молба.
Допускането на касационно обжалване е обосновано с вероятната недопустимост на въззивното решение и с формулирани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси, по отношение на които се поддържат всички предвидени в чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК основания.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], оспорва искането за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба по съображения в писмен отговор по чл.287 ГПК.
Постъпил е отговор на жалбата и от ответника П. И. И. от [населено място], но същият не е страна в касационното производство, тъй като първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените срещу него искове не е обжалвано с въззивна жалба и е влязло в сила.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК. Жалбата е процесуално допустима само в частта, с която е обжалвано въззивното решение по иска на Д. П. Я. против [фирма] за заплащане на сумата 10 074.07 лв. – неплатена цена на продадени дружествени дялове, ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното плащане. В частта, с която е обжалвано въззивното решение по иска на Р. Н. Я. за сумата 5 925.03 лв. – неплатена цена на дружествени дялове, и по исковете на Д. Я. и Р. Я. за заплащане на неустойки за забава в размер на сумите 2 203.70 лв. и 1 296.30 лв., касационната жалба е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане. Недопустимостта на жалбата произтича от разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК, с която са изключени от обхвата на касационното обжалване решенията на въззивните съдилища по търговски дела с цена на иска под 10 000 лв. Исковите претенции са основани на договор за продажба на дружествени дялове, сключен във връзка с участие на ищците в търговско дружество, поради което спорът за разглеждането им има търговски характер – чл.365, т.3 ГПК. Цената на исковете е под предвидения в чл.280, ал.2 ГПК минимален праг за достъп до касационно обжалване по търговски дела, което обуславя необжалваемостта на решението в посочените части и недопустимостта на касационната жалба.
Въззивният Бургаски окръжен съд е потвърдил решението на Бургаски районен съд в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на Д. П. Я. сумата 10 074.07 лв., след като е приел, че на основание чл.129, ал.2 ТЗ ответното дружество дължи на ищеца присъдената сума, представляваща неплатена част от цената на 34 бр. дружествени дялове от [фирма], продадени с окончателен договор за прехвърляне на дружествени дялове, сключен между страните на 20.01.2010 г. с нотариална заверка на подписите рег. № 133/20.01.2010 г. За да постанови решението си, въззивният съд е съобразил уговорките в окончателния договор и в подписания на 20.01.2010 г. анекс, препращащ към предварителен договор за покупко – продажба на дружествени дялове от 12.01.2010 г., с които е постигнато съгласие ищецът да прехвърли на ответника дружествените си дялове в [фирма] срещу съответна цена, платима разсрочено на месечни вноски с определен падеж. Като е взел предвид отсъствието на ангажирани от ответника доказателства за погасяване на дължимите и изискуеми месечни вноски от цената за периода м. януари – м. юни 2011 г. на обща стойност 10 074.07 лв., съдът е направил извод, че предявеният иск по чл.129, ал.2 ТЗ е основателен до размер на посочената сума. На основание чл.272 ГПК въззивният съд е препратил и към съдържащите се в мотивите на първоинстанционното решение изводи относно размера на дължимата сума и предпоставките за ангажиране на договорната отговорност на ответното дружество за плащането й.
При постановяване на решението си Бургаски окръжен съд е отказал да обсъди съдържащите се във въззивната жалба на ответника [фирма] оплаквания за неправилност на изводите в обжалваното решение за недопустимост на въведеното с отговора на исковата молба възражение за прихващане на претендираните с исковете вземания с насрещни вземания на дружеството към ищците за сумите 175 200 лв. и 120 000 лв., представляващи обезщетение за причинени вреди от договорно неизпълнение, и за неоснователност на релевираните с отговора на исковата молба възражения за нищожност на окончателния договор за продажба от 20.01.2010 г. и на анекса към него, за неизпълнен договор по смисъла на чл.90 ЗЗД и за прихващане с вземане за сумата 280 000 лв., представляваща неустойка по т.VІІ.2 от сключения на 12.01.2010 г. предварителен договор. Отказът да се разгледат оплакванията в жалбата и самите възражения е мотивиран с извода, че възраженията, както и доказателствените искания във връзка с тях, са преклудирани на основание чл.133 ГПК, тъй като отговорът на исковата молба е депозиран след изтичане на едномесечния срок по чл.131 ГПК. Въззивният съд е преценил, че исковата молба с приложенията към нея е връчена надлежно на ответника при условията на чл.50, ал.4 ГПК на вписания в Търговския регистър адрес на управление и че по делото няма данни пропускането на преклузивния срок по чл.131 ГПК да се дължи на особени непредвидени обстоятелства по смисъла на чл.133 ГПК, позволяващи зачитане на извършените след срока процесуални действия. В зависимост от тази преценка съдът е счел за недопустимо да основава решението си на възражения и доказателства, по отношение на които е настъпила преклузията на чл.133 ГПК. Изразил е и становище, че дружеството – ответник не може да се ползва от същите възражения, въведени в срока по чл.131 ГПК от ответника П. И., предвид изводите във влязлата в сила част на първоинстанционното решение, че И. не е страна по договорите за продажба на дялове и не е солидарно отговорен за произтичащите от тях задължения на [фирма].
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
К. е обосновал искането си за допускане на касационно обжалване с вероятната недопустимост на въззивното решение, произтичаща от наведените в касационната жалба нарушения на съдопроизводствените правила по чл.269 ГПК при проверката на правилността на първоинстанционното решение. Недопустимостта е порок на съдебното решение, който предполага съдът да е разрешил правния спор по делото, без да е бил надлежно сезиран от ищеца, да се е произнесъл извън пределите на извършеното с исковата молба сезиране или по иск, различен от предявения с исковата молба. С обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по иска на Д. Я. против [фирма] за заплащане на сумата 10 074.07 лв. на заявеното в исковата молба основание – чл.129, ал.2 ТЗ, и е уважил иска в пределите, очертани с исковата молба, което изключва вероятността решението да е процесуално недопустимо. В създадената при действието на чл.290 ГПК задължителна практика на ВКС /част от която представена от самия касатор – напр. решение № 66/26.05.2010 г. по гр. д. № 1471/2009 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 57/02.03.2011 г. по гр. д. № 1416/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 176/08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., и др./ е възприето разбирането, че нарушението на чл.269 ГПК и произнасянето по правилността на обжалваното първоинстанционно решение на основания, незаявени във въззивната жалба или различни от заявените в жалбата, води до неправилност, а не до недопустимост на въззивното решение. С оглед на това, дори въззивният съд да е извършил проверка за правилността на постановеното от първата инстанция решение на основания, различни от въведените с въззивната жалба, обжалваното решение би било неправилно, но не и процесуално недопустимо, поради което не се налага да бъде допускано до касационен контрол по съображения за вероятна недопустимост.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал няколко групи въпроси, с които е аргументирал основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
В р.І на изложението са поставени процесуалноправни въпроси, свързани с доводите в касационната жалба, че без да е бил сезиран с оплаквания във въззивната жалба за процесуални нарушения по чл.133 във вр. с чл.131 ГПК, въззивният съд е приложил служебно преклузията на чл.133 ГПК и е отказал да се произнесе по възраженията и доказателствените искания на касатора, направени с отговора на исковата молба. Въпросите са следните : „1. Има ли право въззивният съд служебно да обявява за преклудирани допуснатите и ценени от първоинстанционния съд фактически доводи, възражения и събрани доказателства, без да е сезиран с жалба за преклузия; 2. Има ли право въззивният съд служебно да подменя изводите на първоинстанционния съд за недопустимост на възражението за прихващане поради характера му на бъдещо вземане, респ. недопустимост на доказателствените искания за недопустимост на бъдещото вземане, с извод за недопустимост на същото възражение и на съответните доказателствени искания поради настъпила преклузия, без да е сезиран с такъв порок в жалбата; 3. Представлява ли изводът на Бургаски окръжен съд за настъпила преклузия „изненада за жалбоподателя” в смисъл на „влошаване положението на жалбоподателя”, след като не е направен по повод на въззивна жалба от другата страна; 4. Има ли право въззивният съд да се произнася по въпроса за преклузия за първи път във въззивното производство, без да е проведено производство по депозираната в първоинстанционното производство молба за възстановяване на срока за отговор, за възражения и за събиране на доказателства, без да е обявена преклузия от първоинстанционния съд и без да е повдиган довод в тази насока във въззивната жалба; 5. Тече ли преклузивният срок за ответника по чл.133 ГПК в случай на връчване на нередовна искова молба и поправената искова молба след изтичане на срока за отговор за коя от страните се счита за редовна от деня на подаването й – за ищеца или за ответника”.
Формулираните в п.1 и п.2 въпроси са от значение за правилността на въззивното решение и нямат характер на правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК в смисъла, изяснен с т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Отказът на въззивния съд да се произнесе по съдържащите се в отговора на исковата молба на [фирма] възражения и да обсъди ангажираните във връзка с тях доказателства произтича от преценката, че в резултат на пропускане на преклузивния срок чл.131 ГПК възраженията и доказателствените искания са преклудирани на основание чл.133 ГПК. Изводът за настъпила преклузия е формиран след проверка за допустимост на извършените от ответника процесуални действия по чл.131 ГПК, която въззивният съд е предприел в рамките на правомощията си по чл.269 ГПК. Отговорът на въпроса дали при отсъствие на доводи за процесуално нарушение по чл.131 във вр. с чл.133 ГПК въззивният съд е имал право да се позове служебно на настъпилата преклузия и да подмени изводите на първата инстанция за неоснователност на възраженията с изводи за тяхната недопустимост поради преклудирането им на основание чл.133 ГПК предполага преценка дали съдът е приложил правилно разпоредбата на чл.269 ГПК. Такава преценка е възможна само в стадия за осъществяване на същинския касационен контрол по реда на чл.290 ГПК, в който Върховният касационен съд проверява правилността на обжалваното пред него въззивно решение, но не и в стадия на производството по чл.288 ГПК, в което касационните жалби се селектират в зависимост от специфичните за достъпа до касация основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Като относими към правилността на решението, а не към общото основание на чл.280, ал.1 ГПК, въпросите не са обуславящи за изхода на делото и по повод на тях не може да се допусне касационно обжалване. Поради отсъствие на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК и съобразно указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не следва да се обсъждат доводите на касатора за наличие на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
За обуславящи по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК не могат да се счетат и въпросите по п.3, п.4 и п.5 от р.І на изложението. Изводите на въззивния съд за настъпила преклузия по чл.133 ГПК несъмнено не влошава положението на жалбоподателя, след като и двете инстанции по съществото на спора са отрекли правоизключващия и правопогасяващ ефект на релевираните в отговора на исковата молба възражения, макар и с различни мотиви /първата инстанция – поради тяхната неоснователност, въззивната – поради тяхната недопустимост/. Според задължителната практика на ВКС в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 82/09.08.2013 г. по т. д. № 848/2012 г. на ВКС, І т. о., до влошаване на положението на жалбоподателя, респ. до нарушаване на забраната за reformation in peius, се стига тогава, когато въззивният съд се е произнесъл по непредявено с въззивната жалба материално право /а не възражение относно правилността на първоинстанционното решение/ или е разгледал непредявено от въззивника или от насрещната страна материално право, което е предпоставило признато от въззивния съд право на обжалващия в по-малък обхват от признатия от първоинстанционния съд. В решението е изразено становище, че влошаването трябва да е резултат от съпоставяне на диспозитивите на решенията на двете инстанции, единствено формиращи сила на пресъдено нещо, и доколкото в случая с диспозитива на въззивното решение не са отречени права на касатора, признати с неизгодното за него решение на първата инстанция, въпросът за reformation in peius е без значение за изхода на конкретното дело. Въпросите по п.4 и п.5 се отнасят до действията на първата инстанция и нямат отношение към изводите на въззивната инстанция за преклудиране на основание чл.133 ГПК на въведените с отговора на исковата молба възражения на дружеството – касатор. Освен това, същите са поставени некоректно, тъй като с определение в открито заседание на 15.12.2011 г. Бургаски районен съд е оставил без уважение молбата на касатора за възстановяване на пропуснатия срок по чл.131 ГПК, което означава, че е проведено производство по чл.64 ГПК, а по делото няма данни съдът да е констатирал нередовности на първоначалната искова молба, връчена на [фирма] при условията на чл.50, ал.4 ГПК, налагащи повторно връчване на молбата с предоставяне на нов срок за отговор по чл.131 ГПК. При положение, че въпросите не отговарят на общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, безпредметно е да се обсъжда дали покриват специфичните за основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК допълнителни критерии.
Втората група въпроси в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се отнася до съдържанието на мотивите към въззивното решение и предпоставките на чл.266, ал.3 ГПК за допускане на доказателства във въззивното производство. Макар да са означени като процесуалноправни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК, тези въпроси се припокриват изцяло с оплакванията в касационната жалба за допуснати процесуални нарушения при разглеждане на делото във въззивното производство, изразяващи се в необсъждане на фактическите и правни доводи на касатора в подкрепа на направените в отговора на исковата молба възражения и недопускане на доказателства за установяване на неприетото от първата инстанция възражение за прихващане. Поради значимостта им за правилността на обжалваното решение въпросите са неотносими към очертаното с чл.280, ал.1 ГПК приложно поле на касационното обжалване и не се налага преценка на специфичните предпоставки за достъп до касация, предвидени в т.1 и т.2 на чл.280, а.1 ГПК.
Не попада в приложното поле на касационното обжалване и въпросът, „свързан с отричането от Бургаски окръжен съд на правото на [фирма] – главен длъжник, да се ползва от доводите, възраженията и доказателствата, ангажирани от П. И. – поръчител, когато РО е отказал да признае на последния материалноправното качество „поръчител”. Становището на въззивния съд, че ответникът – сега касатор, не може да се ползва от направените в срока по чл.131 ГПК възражения, доводи и доказателствени искания на ответника П. И., е обвързано с извода на първата инстанция, че П. И. не е солидарен длъжник по отношение на задължението на [фирма] за цената на прехвърлените дружествени дялове, тъй като не е страна по сключените между [фирма] и Д. Я. договори. Въззивното решение не съдържа изводи дали възраженията и доказателствените искания на ответника – физическо лице биха ползвали дружеството – ответник в случай на признато с първоинстанционното решение качество „поръчител” на физическото лице, което означава, че поставеният в този аспект въпрос не е обусловил по никакъв начин уважаването на иска срещу дружеството. Позоваването от страна на касатора на практиката в решение № 654 от 08.01.2008 г. по т. д. № 320/2007 г. на ВКС, ІІ т. о., е неуместно, тъй решението третира съотношението между задълженията на главния длъжник и тези на поръчителя и възраженията, които поръчителят може да противопостави на кредитора, а в случая с влязлата в сила част на първоинстанционното решение на ответника П. И. не е признавано качеството „поръчител”. Независимо от изложеното следва да се отбележи, че поставеният въпрос е изведен изцяло от конкретиката на фактите по делото, което е пречка да се възприеме тезата на касатора, че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В р.ІІ на изложението касаторът е посочил, че с обжалваното решение е разрешен „материалноправен въпрос, отнасящ се до правилността на извода на Бургаски окръжен съд за основателност на предявените искове за цената на прехвърлените дялове и дължимата договорна неустойка, направен при неправилно приложение на правилата за тълкуване на договорите – чл.20 ЗЗД, във връзка с правилата за неизпълнение по чл.79 – чл.94 ЗЗД”. Конкретен материалноправен въпрос не е формулиран, а са развити съждения за смисъла и съдържанието на отделни законови разпоредби, съпроводени с извадки от съдебни решения на ВС и ВКС. Съобразявайки задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият състав на ВКС счита, че не разполага с правомощия да извежда служебно значимия за изхода на делото материалноправен въпрос, какъвто не е поставен от касатора. Всъщност, чрез доводите в тази част на изложението касаторът е отъждествил общото основание на чл.280, ал.1 ГПК с нарушението на материалния закон като касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, което е достатъчно за недопускане на касационното обжалване.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване и по последните два въпроса в р.ІІІ от изложението – за допустимостта и основателността на иска по чл.86, ал.1 ЗЗД за присъждане на законна лихва върху цената на дружествените дялове след датата на исковата молба при наличие на договорна уговорка за неустойка за забава и за процесуалното задължение на съда да разгледа оплакването във въззивната жалба за неправилност на съдебното решение в частта, с която е присъдена законна лихва върху цената на продадените дружествени дялове, като мотивира крайния си извод по спора. Възражението на ответника – касатор за недопустимост и неоснователност на акцесорната претенция по чл.86, ал.1 ЗЗД поради наличие на уговорка за неустойка е въведено с отговора на исковата молба. В съответствие с извода си за настъпила преклузия по чл.133 ГПК въззивният съд не се е произнесъл нито по материалноправния спор за съотношението между законната лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД и уговорената неустойка, нито по оплакванията във въззивната жалба за процесуално нарушение от страна на първата инстанция, изразяващо се в необсъждане на възражението за приоритет на уговорката за неустойка. Процесуалните действия на въззивния съд са обусловени изцяло от приложението на чл.133 ГПК и доколкото правилността на възприетите в тази насока изводи не подлежи на проверка в стадия на производството по чл.288 ГПК, касационно обжалване по поставените въпроси не би могло да се допусне.
По изложените съображения решението по в. гр. д. № 1665/2012 г. на Бургаски окръжен съд не следва да се допуска до касационен контрол.
Ответникът по касация Д. Я. не е претендирал и доказал извършването на разноски за производството пред ВКС, поради което разноски не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, на основание чл.280, ал.2 ГПК и чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на [фирма] – [населено място], срещу частта от въззивно решение № ІІІ-138 от 08.11.2012 г., постановено по в. гр. д. № 1665/2012 г. на Бургаски окръжен съд, с която е потвърдено решение № VІІІ-511 от 09.05.2012 г. по гр. д. № 7040/2011 г. на Бургаски районен съд в частта за осъждането на [фирма] да заплати на Д. П. Я. сумата 2 203.70 лв. – неустойка за забава, и на Р. Н. Я. сумите 5 925.93 лв. и 1 296.30 лв., представляващи съответно неизплатена продажна цена за периода м. януари 2011 г. – м. юни 2011 г. на продадени дружествени дялове от [фирма] и неустойка за забава, дължими на основание сключени между страните предварителен договор от 12.01.2010 г. за покупко – продажба на дружествени дялове, окончателен договор от 20.01.2010 г. за покупко – продажба на дружествени дялове с нотариална заверка на подписите № 133/20.01.2010 г. и анекс от 20.01.2010 г.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на постановеното от Бургаски окръжен съд въззивно решение № ІІІ-138 от 08.11.2012 г. по в. гр. д. № 1665/2012 г. в останалата част, обжалвана с касационната жалба на [фирма] – [населено място].
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва с частна жалба в едноседмичен срок от връчването пред друг състав на Търговска колегия при ВКС само в частта за оставяне на касационната жалба без разглеждане, а в останалата част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :