Определение №296 от по гр. дело №275/275 на 2-ро гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

 
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
 
№ 296
 
     гр. София, 24.03.2010 година
 
       В    И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А
 
Върховният касационен съд на Република България, Второ  гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети март през   две хиляди и десета година в състав:
 
                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев
                                                                                    ЧЛЕНОВЕ:  Камелия Маринова                                                                                                                        
                                                                                                              Веселка Марева
 
 като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева  гр. д.№ 275 по описа за 2010 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение на Пловдивски окръжен съд, ГК, № 2* от 07.12.2009г. постановено по гр.д. № 2599/2009г., с което е потвърдено решение № 1* от 17.06.2009г. на Пловдивски районен съд по гр.д. № 2505/2008г., с което е отхвърлен предявения от О. П. против Х. Х. П. иск с правно основание чл. 108 ЗС за предаване владението върху недвижим имот – апартамент № 19 в гр. П. на ул.”Х” №8, бл.2”М”, вх. А, ет.5 в жилищен комплекс „М”, състоящ се от три стаи готварна и сервизни помещения, с обща квадратура 81,03 кв.м. С решението са признати за неистински документи заявление № 3* от 11.07.1964г. и неотменяема декларация от 21.09.1965г., изхождаща от Х. Х. П..
Ж. О. П., поддържа, че обжалваното решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на процесуалните правила и е необосновано. Счита, че решението е постановено в противоречие със събраните доказателства, които сочат, че е налице влязло в сила решение за отмяна на отчуждаването на имота на ответника, при което съгласно чл. 5 ЗВСНОНИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. отстъпеното в обезщетение жилище става общинска собственост. В изложението по чл. 281, ал.3,т.1 ГПК жалбоподателят поддържа, че съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС. Това е въпросът дали представения нотариален акт за покупко-продажба по чл. 55г ЗПИНМ установява, че апартаментът е закупен със собствени средства. Позовава се на практика на Върховния административен съд. Навежда и основанието по чл. 280, ал.1,т.3 ГПК като счита, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответникът по жалбата Х. Х. П. в писмения си отговор поддържа, че не са налице визираните основания за допускане на касационно обжалване, а по същество счита жалбата за неоснователна
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт при обжалваем интерес над посочения в чл. 280, ал.2 ГПК и е допустима.
За да потвърди решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявения иск за собственост, Пловдивски окръжен съд е приел от фактическа страна следното: С Протокол №6 от 20.06.1963г. на ГНС П. от ответника е отчуждена ? идеална част от магазин в имот пл. № 11, кв. 75 в гр. П. за разширение на хотел „България”, за което той е получил парично обезщетение в размер на 1871,64лв. По-късно с Протокол № 1 от 06.01.1965г. на ИК на ГНС- П. е взето решение собствениците на отчуждения имот да бъдат обезщетени с по един апартамент в новостроящи се блокове. Сред собствениците е посочен и ответника П, който е избрал апартамент № 19 в жилищен блок №2 ”М”. За този апартамент на 24.04.1972г. му е съставен констативен нотариален акт на основание чл. 55г ЗПИНМ за придобиване на имота чрез покупко-продажба от ГНС-СУ „С”. При действието на ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. ответникът П. е поискал отмяна на отчуждаването и с влязло в сила решение по ахд. № 4910/1992г. на Пловдивски окръжен съд е отменен отказа на кмета и е възстановена собствеността върху отчуждения имот. На основание чл.5 от посочения закон общината е съставила през 2004г. акт за общинска собственост на жилището и е издала заповед по чл. 65 ЗОС за изземването му. С влязло в сила решение на Пловдивски окръжен съд по ахд. № 1054/2005г. тази заповед е отменена като е прието, че възникналия спор за собственост следва да бъде разрешен по гражданскоправен ред. При горната фактическа обстановка съдът е приел, че ответникът е получил парично обезщетение за отчуждената си идеална част от магазина, тъй като това е видно от получената парична сума, а и обезщетение с жилище не е било допустимо от действащите разпоредби на чл. 90, ал.2 ППЗПИНМ. Жилището е закупено от ответника впоследствие от строителната организация и цената му е заплатена отчасти със собствени средства, отчасти със заем, без да има данни в собствените средства да се включва изплатената като обезщетение сума. В подкрепа на извода, че спорният апартамент е придобит чрез договор за продажба, а не е получен в обезщетение, съдът се е позовал на правното основание за издаване на нотариалния акт, което е чл. 55г ЗПИНМ, по който ред се издават актове за закупени имоти в новопостроени сгради, но не и такива за дадени в обезщетение имоти, за които важи друг ред.
При преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира следното:
Формулираният материалноправен въпрос дали имотът е придобит със собствени средства, след като за него е съставен нотариален акт по чл. 55г ЗПИНМ, се явява такъв от значение за изхода на спора, тъй като съдът е разрешил въпроса относно правото на собственост върху жилището, изхождайки от начина на придобиването му чрез покупка /а не в обезщетение/, като е взел предвид данните в издадения нотариален акт.
Не може да се приеме, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС или е решаван противоречиво от съдилищата – основания по чл. 280, ал.1, т.1 и 2 ГПК. С оглед разрешенията, дадени в ТРОСГКТК №1/2009г., следва да се направи разграничението, че основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК е налице при противоречие на решението с т.нар. задължителна практика на ВКС – постановления, тълкувателни решения, решения по чл. 290 ГПК. Такива не са посочени от жалбоподателя в случая.
Хипотезата на т.2 на чл. 280, ал.1 пък предполага противоречие между разрешението на правния въпрос в обжалваното решение и в друго влязло в сила съдебно решение, т.е. тук се включват решенията на ВКС по отделни казуси, както и влезлите в сила решения на останалите граждански съдилища. За установяване на посоченото основание е необходимо жалбоподателят да представи влезли в сила съдебни актове, в които са формирани противоречиви изводи по визирания в изложението въпрос. В случая това не е сторено. Жалбоподателят е представил единствено решения на Върховния административен съд и то такива, които не касаят конкретния спорен въпрос, а се отнасят най-общо до приложението на чл.5, ал.1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др., според който при отмяна на отчуждаването отстъпените в обезщетение жилища стават държавна, респ. общинска собственост. В понятието „практика на съдилищата” по смисъла на чл. 280, ал.1,т.2 ГПК обаче не се включва практиката на административните съдилища. Предвид това следва да се изключи наличието и на основанието по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК.
Що се отнася до основанието по т.3 на чл. 280, ал.1 ГПК същото предпоставя произнасянето на съда по посочения правен въпрос да е свързано с тълкуване на закона, в резултат на което ще се стигне до отстраняване на непълноти и неясноти; когато съдът за първи път се произнася по поставения въпрос или когато се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго. Жалбоподателят не е изложил никакви съображения за обосноваването на тази предпоставка за допускане на касационно обжалване. Задоволил се е само да посочи, че ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. се явява специален закон спрямо ЗС. От това твърдение не би могло да се изведе соченото основание. Разпоредбите относно различните способи за придобиване на имоти по ЗПИНМ/отм./ и ППЗПИНМ /отм./ не са неясни, не се нуждаят от тълкуване и по тях има установена практика.
Предвид изложеното следва да се приеме, че не е налице основание по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по жалбата има право на направените разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство, които възлизат на 1 500лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
 
О П Р Е Д Е Л И:
 
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2* от 07.12.2009г. постановено по гр.д. № 2* по описа за 2009г. на Пловдивски окръжен съд по касационната жалба на О. П..
ОСЪЖДА О. ПЛОВДИВ на основание чл. 78, ал.3 ГПК да заплати на Х. Х. П. от гр. П. сумата 1500 /хиляда и петстотин/ лева разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
 
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
 
 
ЧЛЕНОВЕ:
 

Scroll to Top