4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
297
гр.София, 11. 03. 2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия, в закрито съдебно заседание на двадесет и осми февруари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Митова
ЧЛЕНОВЕ Емил Томов
Драгомир Драгнев
като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 1218 по описа за 2012 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. И. срещу решение № 3 от
3.01.2012 г. по в. гр. д. № 1525 по описа за 2011 г. на Варненския окръжен съд, гражданско отделение, в частта, с която е изменено решение № 1784 от 28.04.2011 г. по гр. д. № 12630/2010 г. на В., ХІХ състав, относно иска с правно основание чл.131 от СК, като родителските права на касатора по отношение на децата А. С. И., ЕГН [ЕГН], и М. С. И., ЕГН [ЕГН], са ограничени с определяне на местожителството на децата при майката, отнемане от бащата на посочените в решението правомощия и определяне на режим на лични отношения с децата в присъствието на психолог или социален работник.
Касаторът С. И. твърди, че решението на Варненския окръжен съд
е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон-основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи т.3 на ал.1 на чл.280, от ГПК, както и за проверка на допустимостта на обжалваното решение съобразно указанието в т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълкувателно дело № 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС. Недопустимостта на решението според касатора се състои на първо място в разминаването между формално посоченото основание на иска-чл.131 от СК/ограничаване на родителски права/ и реално постановеното, което на практика отговаря на пълно лишаване от родителски права. Поставеният в тази връзка въпрос от касатора е каква е разликата между лишаване и ограничаване от родителски права, при положение че в конкретния случай родител с ограничени права на практика няма никакви правомощия да участва в отглеждането и възпитанието на децата, нито да се вижда с тях, което е правен резултат от лишаването от родителски права. На второ място недопустимостта на решението произтича от обстоятелството, че въззивният съд се е произнесъл по недопустима въззивна жалба на Дирекция „Социално подпомагане”, която не е встъпила като страна по делото, нито е била конституирана от съда по предвидените от закона начини. Относно правилността на решението касаторът формулира въпроса дали така нареченият „синдром на родителско отчуждение”, наблюдаван при деца на разделени родители, е основание за ограничаване или лишаване от родителски права на родителя, спрямо когото децата изпитват одобрение.
Ответниците по жалбата Окръжна прокуратура-гр. В. и Дирекция
„Социално подпомагане”- [населено място] не вземат становище по нея.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
Районна прокуратура [населено място] е завела против касатора иск за лишаването му от родителски права върху двете му деца, евентуално за тяхното ограничаване. В исковата молба подробно е изложено как касаторът е отвлякъл двете деца в Австралия, укривал ги в продължение на година и половина от местните власти, за да не бъдат предадени на майката, насърчавал бягството им и съпротивата срещу контактите им с майката. Със своето поведение той е противопоставил децата на рождената им майка и в крайна сметка им е причинил тежка форма на синдром на родителско отчуждение. С определение от 1.10.2010 г., постановено въз основа на съдържащото се в исковата молба искане на прокуратурата, като страна в процеса е била конституирана Дирекция „Социално подпомагане”, която е била призовавана за съдебните заседания и е получила съобщение за решението. Първоинстанционният съд е отхвърлил иска за лишаване от родителски права, но е уважил иска за тяхното ограничаване. По жалбата на дирекция „Социално подпомагане” въззивният съд е конкретизирал кои правомощия на касатора следва да бъдат ограничени, като при определяне на режима на лични отношения е постановил срещите на децата с касатора да се извършват само в присъствието на психолог или социален работник. Това решение не е постановено по недопустима въззивна жалба на дирекция „Социално подпомагане”, както твърди касаторът. Съгласно чл.21, ал.1, т.14 от Закона за закрила на детето/ДВ, бр.48 от 2000 г./ дирекция „Социално подпомагане има право да встъпва в производства по искове за лишаване или ограничаване от родителски права. След като дирекцията има право да встъпи, ищецът на свой ред има право да я привлече в процеса съгласно чл.219, ал.1 от ГПК. В случая прокуратурата е упражнила това свое право в срок-още със завеждането на исковата молба и първоинстанционният съд е конституирал дирекцията с определение от 1.10.2010 г. По този начин дирекцията е станала подпомагаща страна и в това свое качество е носител на правото на въззивна жалба, а въззивният съд на свой ред е имал правомощието да се произнесе по тази жалба. Невярно е и съждението на касатора, че диспозитивът на въззивното решение на практика води до лишаване, а не до ограничаване от родителски права, поради което решението било недопустимо. Лишаването от родителски права изключва всички правомощия на родителя, а ограничаването-само някои от тях, които са изрично посочени в самото решение. Тъй като целта на ограничаването на родителските права е закрилата на детето, допустимо е обхватът на ограниченията да е широк до степен, която ги доближава до пълното лишаване. Преценката доколко всеобхватно трябва да бъде ограничаването на родителските права е предоставена на съда в зависимост от нуждите на децата, за които съдът следи и служебно/определение № 388 от 20.04.2010 г. по гр.д. № 427/2010 г. на ІІІ ГО на ВКС/. Ето защо разширеният обхват на ограничаването на родителските права не води до недопустимост на съдебното решение.
Следователно обжалваното въззивно решение е допустимо, поради което няма основание да бъде допускано до касационно обжалване с цел проверка на неговата допустимост съобразно указанието в т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълкувателно дело № 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Формулираният от касатора въпрос дали така нареченият „синдром на родителско отчуждение”, наблюдаван при деца на разделени родители, е основание за ограничаване или лишаване от родителски права на родителя, спрямо когото децата изпитват одобрение, също не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Наличието на синдром на родителско отчуждение като психическо заболяване на децата само по себе си естествено не може да е основание за ограничаване на родителските права на другия родител. Основанието е поведението на този родител, което води до възникване, задълбочаване и поддържане на този синдром. Това поведение на касатора, описано подробно и правилно оценено в обжалваното решение, е причината за налагането на ограниченията на неговите родителски права. Ето защо е без значение за изхода на спора дали касаторът има родителски капацитет и дали децата изпитват одобрение към него. Целта на ограничаването на родителските права в случая е децата да бъдат предпазени от неговото противоправно въздействие, което ги лишава от нормалната и необходима за всяка пълноценна личност емоционална връзка с рождената им майка.
В обобщение следва да се приеме, че касационната жалба не отговаря на критериите за селекция, формулирани в чл.280, ал.1 от ГПК, поради което касационното обжалване не следва да бъде допускано.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3 от 3.01.2012 г. по в. гр. д.№ 1525 по описа за 2011 г. на Варненския окръжен съд, гражданско отделение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: