2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 297
гр. София, 23.10.2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 284 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Ц. В. П. срещу решение № 230/31.07.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 133/2014 г. на Великотърновския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 670/11.12.2013 г. по гр. дело № 257/2013 г. на Плевенския окръжен съд – в частта, с която жалбоподателят е осъден, на основание чл. 260, ал. 1 от ЗОВСРБ, да заплати на М. (МО) сумата 39 457.46 лв., представляваща разходи за издръжка, обучение и квалификация на касатора-ответник, пропорционално на срока на неизпълнение на договора за кадрова военна служба, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.02.2013 г. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – сумата 7 607.04 лв., представляваща лихва за забава върху сумата 27 146.49 лв. за периода 11.06.2010 г. – 26.02.2013 г.; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото.
В касационната жалба се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание.
Ответникът по касационната жалба – ищецът МО, в отговора на жалбата излага становище и съображения за неоснователност на същата.
С определение № 368/17.03.2015 г. по настоящото дело, касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, по следния правен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 260 от ЗОВСРБ, а именно: относно реда и начина на изчисляване на разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация, подлежащи на възстановяване от военнослужещите на основание чл. 260, ал. 1 от ЗОВСРБ, в случаите, когато са освободени от военна служба на посочените там основания, след влизане в сила на действащия ЗОВСРБ от 2009 г., но преди влизане в сила на 22.03.2011 г. на новата алинея 4 на чл. 260 от този закон, и приложими ли са в тези случаи Инструкцията за определяне размера на издръжката на един обучаем във Военната академия „Г. С. Р.” и военните училища към М., обявена със заповед № ОХ-40/08.01.1998 г. на министъра на отбраната, и Таблицата за размерите на действителните разходи за лична издръжка и обучение на един обучаем във Военната академия „Г. С. Р.” и военните училища към Министерството на отбраната, обявена със заповед № ОХ-210/21.03.2000 г. на министъра на отбраната. Този правен въпрос е разрешен противоречиво – с обжалваното въззивно решение и влезлите в сила, решение № 5267/25.11.2013 г. по гр. дело № 16880/2011 г. на Варненския районен съд (ВРС) и решение № 125/10.07.2013 г. по гр. дело № 584/2012 г. на Видинския окръжен съд (ВдОС).
За да постанови обжалваното решение, в мотивите към него въззивният съд е приел, че по делото са безспорни: сключването на договора за кадрова военна служба (ДКВС) от 26.11.2004 г., неговото прекратяване със заповед № КВ-176/27.04.2010 г. на министъра на отбраната (М-раО) на основание чл. 165, т. 3 от ЗОВСРБ – с дисциплинарното уволнение на касатора-ответник, както и частичното неизпълнение на договора – за срок от 8 години, 6 месеца и 18 дни, с оглед на което съдът е намерил и че искът е доказан по основание и жалбоподателят-ответник следва да възстанови разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация пропорционално на срока на неизпълнение, съгласно чл. 260, ал. 1 от ЗОВСРБ и чл. 15 от ДКВС. По спорния между страните по делото въпрос за размера на тези разходи, апелативният съд е споделил извода на окръжния съд, че този размер следва да се определи съобразно Таблицата за размерите на действителните разходи за лична издръжка и обучение на един обучаем във Военната академия (ВА) „Г. С. Р.” и военните училища към МО, обявена със заповед № ОХ-210/21.03.2000 г. на М-раО, които разходи са изготвени в съответствие с Инструкцията за определяне на същите, обявена със заповед № ОХ-40/08.01.1998 г. на М-раО. В тази връзка въззивният съд е изложил съображения, че това е действащата уредба към датата на прекратяването на ДКВС – 27.04.2010 г. и затова тя следва да бъде приложена при определяне размера на сумата, подлежаща на възстановяване от жалбоподателя-ответник, като е изтъкнато и че в таблицата са определени разходите за лична издръжка и за обучение за съответните специалности във висшите военни училища и за съответните курсове на обучение. С оглед на това, апелативният съд е взел предвид заключението на едноличната съдебно-счетоводна експертиза, съгласно което – изчислени съобразно тази таблица, разходите възлизат на 48 142 лв., а след приспадане на разходите за времето на наборна военна служба – 1 356.75 лв. и на обезщетението за неизползван платен отпуск – 543.93 лв., те възлизат на 39 457.46 лв., която сума съдът е приел, че подлежи на възстановяване от жалбоподателя-ответник и следва да бъде присъдена в полза на ищеца. В отговор на доводите на страните, въззивният съд е приел и че разходите, подлежащи на възстановяване съгласно чл. 260, ал. 1 от ЗОВСРБ, не следва да бъдат определяни по методиката на ПМС № 162/20.06.2001 г., издадено на основание чл. 91, ал. 1, т. 2 от ЗВО, тъй като липсва изрична препратка за прилагането му спрямо подлежащите на възстановяване суми при прекратяване на ДКВС и предвид неотменената, съответно – действаща към онзи момент заповед № ОХ-210/21.03.2000 г. на М-раО. Приел е, че и заповед № ОХ-766/06.10.2011 г. на М-раО е неприложима, тъй като е издадена след прекратяването на процесния ДКВС – 27.04.2010 г. Намерил е и че разходите за издръжка и обучение, които следва да бъдат възстановени в хипотезата на чл. 260, ал. 1 от ЗОВСРБ, не биха могли да бъдат изчислявани съобразно конкретните разходи на лицето, чийто договор е прекратен преди изтичане на срока, тъй като законодателят е въвел нормативи за тези разходи, съобразно единни критерии и обективни данни, и последователно и неотклонно през годините се е придържал към този подход.
В решение № 5267/25.11.2013 г. по гр. дело № 16880/2011 г. на ВРС и решение № 125/10.07.2013 г. по гр. дело № 584/2012 г. на ВдОС е прието друго разрешение, а именно: За периода от влизане в сила на ЗОВСРБ – 12.05.09 г. до датата на влизане в сила на новата ал. 4 на чл. 260 – 22.03.2011 г. е липсвала законова регламентация за начина на изчисляване на разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация на военослужещите, и съответно – за реда на събиране на вземанията, който е регламентиран с новата ал. 6 влязла в сила на същата дата. След тази дата – 22.03.11 г. до датата на приемане на заповед № ОХ-766/06.10.11 г. на М-раО, издадена на основание чл. 260, ал. 4 от ЗОВСРБ, отново е налице законодателна празнина, поради липсата на уредба на начина на изчисляване на разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация на военослужещите. Предвид гореизложеното, съдилищата са приели, че през този период липсва правно основание за определяне на размера на разходите, като са изложени съображения, че е недопустимо въз основа на един бъдещ нормативен акт да се търси имуществена отговорност. В решение № 125/10.07.2013 г. по гр. дело № 584/2012 г. на ВдОС е прието и, че същото се отнася и до прилагането на заповед № 40/08.01.1998 г. на М-раО, с която е обявена Инструкцията за определяне размера на издръжката на един обучаем във ВА „Г. С. Р.” и военните училища към МО. В тази връзка са изложени съображения, че цитираната заповед и утвърдената с нея инструкция, имаща характера на нормативен акт, е издадена въз основа на отменения ЗОВСРБ от 1995 г., а в новия ЗОВСРБ от 2009 г. няма законова регламентация за продължаване на действието на действащите по време на действие на стария закон подзаконови актове. С оглед на това, отново е направен изводът, че липсва правно основание към казус, възникнал на 10.08.11 г., да се прилага нормативен акт действащ по стария (отменения) ЗОВСРБ. Изложени са и съображения, че очевидно в разглежданата област на търсене на имуществена отговорност от военнослужещите не е проявена необходимата законодателна активност, както и че съгласно § 2, ал. 2 от посочената инструкция, с министерска заповед се обявяват размерите на разходите за издръжката през предходната учебна година, като единствената такава заповед е № 210/21.03.00 г., с която са обявени размери на издръжката за един обучаем за учебната 1997/1998 г. Прието е, че исканото и по това дело, като алтернативно приложение на ЗВО, също не може да бъде уважено, предвид наличието на специалния ЗОВСРБ и наличието на изрична регламентация в чл. 260 на търсенето на имуществена отговорност. В решение № 5267/25.11.2013 г. по гр. дело № 16880/2011 г. на ВРС е прието и, че заповед № ОХ-210/21.03.2000 г. на М-раО, с която са определени действителните разходи за един обучаем във висшите военни училища, не е прилагана при определяне на дължимата в конкретния случай от ищеца сума, доколкото в заповедта липсва посочване на необходимите разходи за издръжка за специалността, по която той е бил обучаван, и които разходи подлежат на възстановяване. Вместо това, съгласно писмо от 17.05.2011 г. на началника на ВА „Г. С. Р.”, при определяне на дължимата сума е взет предвид базовият норматив за издръжка на обучението на един студент при формиране на отпусканата ежегодна субсидия за висшето училище по смисъла на чл. 91, ал. 2, т. 1 от ЗВО. В това решение също е прието, че алтернативно приложение на ЗВО не може да бъде уважено, предвид наличието на специалния ЗОВСРБ и наличието на изрична регламентация в чл. 260 на търсенето на имуществена отговорност. В тази връзка са изложени и съображения, че държавната субсидия осигурява средства за издръжка на обучаемите и за един обучаем тя се формира по посочения базов норматив, но доколкото дължимата сума не е формирана по посочения в закона ред, а именно – такъв, определен от министъра на отбраната по смисъла на чл. 260, ал. 4 от ЗОВСРБ, то формирането на тази сума, макар да не е произволно, се явява незаконосъобразно. По така изложените съображения, и в двете влезли в сила първоинстанционни решения крайният извод е за неоснователност изцяло на материалноправната претенция на МО за възстановяване на разходите по чл. 260, ал. 1 от ЗОВСРБ.
Настоящият състав на ВКС, в хипотезата на чл. 291, т. 2 от ГПК приема за неправилна практиката по поставения по делото въпрос, намерила израз и в трите цитирани решения.
Разпоредбата на чл. 260, ал. 4 (нова – обн. в ДВ, бр. 23/22.03.2011 г., в сила от същата дата) от ЗОВСРБ за първи път изрично делегира правомощие на министъра на отбраната да определя реда и начина за изчисляване на разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация, по смисъла на предходните алинеи на чл. 260. Първият подзаконов нормативен акт, издаден от министъра на отбраната в рамките на тази делегация, е Наредба № Н-1/14.01.2013 г. за реда и начина за изчисляване на разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация на военнослужещите от МО, структурите на пряко подчинение на М-раО и Българската армия (БА) във връзка с възстановяването им в случаите по чл. 260, ал. 1, 2 и 3 от ЗОВСРБ (Нар. № Н-1/14.01.2013 г. на М-раО, обн. в ДВ, бр. 8/29.01.2013 г., в сила от 02.02.2013 г.). Доколкото изрично не е придадено обратно действие във времето на този подзаконов нормативен акт, съдът е длъжен да го прилага при разрешаването на материалноправни спорове за възстановяване на разходи по чл. 260, ал. 1 от ЗОВСРБ, след влизането му в сила на 02.02.2013 г., т.е. – когато предсрочното освобождаване от военна служба на посочените в същата разпоредба основания е настъпило на и след тази дата (в подобен смисъл е и решение № 58/18.02.2010 г. по гр. дело № 53/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК – по тълкуването и приложението на чл. 300 от ЗОВСРБ от 1995 г. (отм.), аналогичен на чл. 260 от ЗОВСРБ от 2009 г.).
Преди Нар. № Н-1/14.01.2013 г. на М-раО, в рамките на същата законова делегация по чл. 260, ал. 4 от ЗОВСРБ е издадена заповед № ОХ-766/16.10.2011 г. на М-раО относно реда и начина за изчисляване на разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация военнослужещите в МО, структурите на пряко подчинение на М-раО и БА. Тази заповед очевидно не е подзаконов нормативен акт (сравни чл. 7 и чл. 37, ал. 1 от ЗНА), а е общ ненормативен административен акт. Тъй като не са обнародвани в Д. вестник съгласно императивното изискване на чл. 37, ал. 1 от ЗНА, във вр. с чл. 5, ал. 5 от КРБ, не са подзаконови нормативни актове, както неправилно е прието и в трите цитирани по-горе решения, формирали противоречивата практика, и издадените при действието на ЗОВСРБ от 1995 г. (отм.), два акта, включени в постановката на поставения по делото въпрос – инструкцията за определяне размера на издръжката на един обучаем във Военната академия „Г. С. Р.” и военните училища към МО, обявена със заповед № ОХ-40/08.01.1998 г. на М-раО, както и таблицата за размерите на действителните разходи за лична издръжка и обучение на един обучаем във Военната академия „Г. С. Р.” и военните училища към МО, обявена със заповед № ОХ-210/21.03.2000 г. на М-раО. Тези два акта също имат характера на общи ненормативни административни актове, които съдът не е длъжен да прилага при разрешаването на материалноправни спорове за възстановяване на разходи по чл. 260, ал. 1 от ЗОВСРБ.
От друга страна, съгласно процесуалноправната норма на чл. 162 от ГПК, когато искът е установен (доказан) в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът определя (т.е. – длъжен е да определи) размера по своя преценка или взема (възприема) заключението на вещото лице. Исковата претенция за възстановяване на разходите по чл. 260, ал. 1 от ЗОВСРБ е установена в своето основание, когато по делото е установено (доказано), че съответният военнослужещ – ответник по иска, е преминал съответния курс на обучение, квалификация и/или преквалификация, и че е освободен предсрочно от кадрова военна служба в някоя от хипотезите и на някое от основанията, изброени в същата разпоредба. В тези случаи на установен (доказан) по основание иск, съдът не може да приеме за изцяло неоснователна материалноправната претенция по чл. 260, ал. 1 от ЗОВСРБ, както неправилно е прието в цитираните по-горе решения на ВРС и ВдОС, формирали противоречивата практика, включително когато основанието за предсрочното освобождаване от военна служба е настъпило в периода от влизането в сила на ЗОВСРБ от 2009 г. на 12.05.2009 г. до влизането в сила на Нар. № Н-1/14.01.2013 г. на М-раО на 02.02.2013 г., през който период редът и начинът за изчисляване на разходите по чл. 260, ал. 1 от ЗОВСРБ не са установени с нормативен акт. В тази връзка, освен правилото на чл. 162 от ГПК, следва да се има предвид и че необходимостта от законовата делегация по чл. 260, ал. 4 от ЗОВСРБ, респ. – от издаването на Нар. № Н-1/14.01.2013 г. на М-раО, както и от издаването на предхождащите я – заповед № ОХ-766/16.10.2011 г. на М-раО, инструкцията, обявена със заповед № ОХ-40/08.01.1998 г. на М-раО, и таблицата, обявена със заповед № ОХ-210/21.03.2000 г. на М-раО, е наложена от практиката (включително преобладаващата съдебна такава, намерила израз например в решение № 461/07.09.2009 г. по гр. дело № 1283/2008 г. на I-во гр. отд. на ВКС), че изчисляването на конкретните действително направени разходи за всеки отделен случай на възстановяване на тези разходи от съответния военнослужещ по чл. 260, ал. 1-3 от ЗОВСРБ (респ. – по чл. 300 от ЗОВСРБ от 1995 г., отм.) е невъзможно, поради методиката, по която се води счетоводството, унищожаване на първични счетоводни документи след изтичане на срока за съхраняването им и др. причини. С оглед на това, преценката относно определянето размера на иска по чл. 260, ал. 1 от ЗОВСРБ, която съдът следва да извърши по чл. 162 от ГПК в разглежданата хипотеза на периода преди влизане в сила на Нар. № Н-1/14.01.2013 г. на М-раО, включва и преценка относно това, по каква методика да се изчислят разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация в конкретния случай. При извършването на тази преценка в тези случаи, съдът не е длъжен (от материалноправна гледна точка), но именно съгласно процесуалното правило на чл. 162 от ГПК, може да възприеме – предвид съвкупната преценка на конкретните обстоятелства по делото, – методиката на изчисление, както по Нар. № Н-1/14.01.2013 г. на М-раО и по заповед № ОХ-766/16.10.2011 г. на М-раО, така и по инструкцията, обявена със заповед № ОХ-40/08.01.1998 г. на М-раО, и таблицата, обявена със заповед № ОХ-210/21.03.2000 г. на М-раО, или друга методика, която в конкретния случай (предвид конкретните обстоятелства – вида на направените разходи по чл. 260, ал. 1 от ЗОВСРБ и периода, през който те са извършвани, установеното във връзка с тях с приетите по делото експертни заключения и други доказателства, становищата и доводите на страните и пр.) в най-голяма степен би се доближила и би отразила действителния размер на тези разходи.
При така възприетото разрешение на поставения по делото правен въпрос, касационната жалба е частично основателна.
По вече изложените по-горе съображения, неправилно въззивният съд е приел в обжалваното решение, че в случая, като действаща нормативна уредба към датата на прекратяването на договора за кадрова военна служба с касатора-ответник и освобождаването му от военна служба, следва да се приложат инструкцията, обявена със заповед № ОХ-40/08.01.1998 г. на М-раО, и таблицата, обявена със заповед № ОХ-210/21.03.2000 г. на М-раО.
Основателни са и оплакванията и доводите в касационната жалба, че самата инструкция от 1998 г. и възприетата в нея методика на изчисление, изисква ежегодно обявяване със заповед на М-раО на разходите за издръжка и обучение за предходната учебна година, а единствената такава заповед е именно заповед № ОХ-210/21.03.2000 г. на М-раО, с която е обявена таблицата за разходи за учебната 1997-1998 г. – далеч преди периода на обучението на касатора 2004-2008 г. в Н. „В. Л.“, и при изучавана от него специалност, каквато не е имало през учебната 1997-1998 г. При това положение, прилагането на методиката на изчисление по инструкцията от 1998 г. води до прилагане на индекси на инфлация за един продължителен период от време (близо 10 години), а не както е заложено в нея – за няколко месеца (при спазване на изискването за ежегодно обявяване на разходите за предходната учебна година), което от своя страна води до значителни отклонения от действителния размер на разходите.
От друга страна, съгласно приетите по делото заключения на едноличната и тричленната съдебно-счетоводни експертизи, методиката на изчисление на разходите по заповед № ОХ-766/16.10.2011 г. на М-раО и по Нар. № Н-1/14.01.2013 г. на М-раО е една и съща. Настоящият съдебен състав, при преценката по чл. 162 от ГПК – съгласно изложеното по-горе, намира, че като по-съвременна и възприета и в нормативен акт, тази методика е принципно по-съвършена в сравнение с тази по инструкцията от 1998 г.; а освен това – като създадена след периода на обучение на касатора-ответник 2004-2008 г., тази по-съвременна методика отчита и настъпилото, включително и през този период, развитие на обществено-икономическите условия в страната като цяло, и конкретно – в сферата на военното образование (за което именно тя е предназначена), което е видно и от приложените по делото подробни финансови справки, изготвени съгласно тази методика, и експертните заключения. По изложените съображения, методика на изчисление по заповед № ОХ-766/16.10.2011 г. на М-раО и по Нар. № Н-1/14.01.2013 г. на М-раО следва да бъде предпочетена и да намери приложение в случая, като съответстваща в най-голяма степен на действителния размер на разходите, направени за издръжката и обучението на жалбоподателя-ответник. С оглед на това, следва да се възприеме четвъртият вариант от заключението на едноличната съдебно-счетоводна експертиза по делото, изготвен от вещото лице по тази методика, съгласно който вариант, общият размер на разходите е 24 977.79 лв. Този вариант следва да бъде предпочетен пред вариантите по същата методика, дадени от тричленната експертиза, тъй като той е най-близък до сочения в исковата молба размер от 24 978.12 лв., изчислен от страна на ищеца съгласно същата тази методика (и поддържан от него алтернативно на предпочетения от него пълен размер на исковата му претенция по делото, определен по методиката на инструкцията от 1998 г.); като същевременно възприеманият четвърти вариант по заключението на едноличната експертиза е и най-благоприятният за жалбоподателя-ответник. Съгласно изчисленията по същия вариант на заключението на вещото лице, размерът, който пропорционално съответства на срока на неизпълнението от страна на жалбоподателя (8 години, 6 месеца и 18 дни), възлиза на сумата 21 356.01 лв.; а след извършеното прихващане, съгласно чл. 260, ал. 5 от ЗОВСРБ – с дължимия на касатора нетен размер на обезщетението за неизползван платен отпуск от 543.93 лв., размерът на дължимите от него – подлежащи на възстановяване разходи по чл. 260, ал. 1 от ЗОВСРБ, възлиза на сумата 20 812.08 лв., за която сума главният иск следва да се уважи, ведно с претендираната законна лихва върху тази сума, считано от датата 26.02.2013 г. на подаването на исковата молба по делото до окончателното плащане на сумата. Съгласно изчисленията на вещото лице по същия вариант от заключението, акцесорният иск по чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД следва да се уважи за сумата 5 831.94 лв., представляваща лихвата за забава за периода от датата 11.06.2010 г. на изтичането на срока за доброволно плащане, определен във връчената на ищеца покана, до датата на исковата молба 26.02.2013 г.
По изложените съображения, съгласно чл. 293, ал. 2 от ГПК обжалваното въззивно решение, като неправилно, следва да се отмени в частта, с която главният иск по чл. 260, ал. 1 от ЗОВСРБ е уважен за разликата над сумата 20 812.08 лв. до сумата 39 457.46 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика за след датата на исковата молба, както и в частта, с която акцесорният иск по чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД е уважен за разликата над сумата 5 831.94 лв. до сумата 7 607.04 лв. и за лихва за забава върху главница над сумата 20 812.08 лв., като вместо това се постанови отхвърляне на исковете за тези разлики. В останалата част, въззивното решение е правилно като краен резултат и следва да се остави в сила.
Предвид крайния изход на правния спор по делото, на основание чл. 78, ал. 8, във вр. с ал. 1 от ГПК жалбоподателят-ответник дължи на ищеца, претендираните от последния разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивното и касационното производство, съразмерно с уважената част от исковете – в общ размер 2 149.03 лв., от които с въззивното решение са присъдени 1 942 лв., като разликата от 207.03 лв. следва да се присъди с решението на настоящата инстанция, на основание чл. 81 от ГПК.
Също предвид крайния изход на правния спор по делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ищецът дължи на ответника, претендираните и направени от последния разноски за заплатени държавни такси и адвокатско възнаграждение за производството пред трите съдебни инстанции, съразмерно с отхвърлената част от исковете – в общ размер 1 640.60 лв., от които с първоинстанционното решение са присъдени 124.22 лв., като разликата от 1 516.38 лв. следва да се присъди с решението на настоящата инстанция, на основание чл. 81 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 230/31.07.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 133/2014 г. на Великотърновския апелативен съд, – в частите, с които Ц. В. П. е осъден да заплати на М. разликата над сумата 20 812.08 лв. до сумата 39 457.46 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 26.02.2013 г. до окончателното й изплащане – на основание чл. 260, ал. 1 от ЗОВСРБ, както и разликата над сумата 5 831.94 лв. до сумата 7 607.04 лв., като лихва за забава е присъдена върху главница над сумата 20 812.08 лв. – на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от М. срещу Ц. В. П., иск с правно основание чл. 260, ал. 1 от ЗОВСРБ – за разликата над сумата 20 812.08 лв. до сумата 39 457.46 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 26.02.2013 г. до окончателното й изплащане, и иск с правно основание чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД – за разликата над сумата 5 831.94 лв. до сумата 7 607.04 лв.; като
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 230/31.07.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 133/2014 г. на Великотърновския апелативен съд, – в останалата част;
ОСЪЖДА Ц. В. П. да заплати на М. сумата 207.03 лв. – разноски по делото;
ОСЪЖДА М.. да заплати на Ц. В. П. сумата 1 516.38 лв. – разноски по делото.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.