О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 297
София, 27.04.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори март две хиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 4508 /2017 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от Л. И. И. чрез пълномощници адв.Д. А. и адв.Г. А. срещу решение № 957/25.04.2017 г. по гр.д.№2390/2016 г. на Апелативен съд-София, ГК, 1 състав,с което е потвърдено решение № 407/15.01.2016 г. по гр.д.№8493/2013 г. на Софийски градски съд, ГО, І-14 състав. С него са уважени предявените от Д. А. К. срещу касатора искове: с правно основание чл.240 ЗЗД, за сумата 170 000 лв. по неизпълнено задължение за връщане по договор за заем от 11.12.2009 г.,ведно със законната лихва от 20.06.2013 г. до окончателното плащане; с правно основание чл.86 ЗЗД за сумата 3741,75 лв.,представляваща лихва за забава за периода 03.04.2013 г.020.06.2013 г.
В касационната жалба се прави оплакване ,че въззивният съд не е дал правна квалификация на направено от касатора възражение във връзка с декларация от ищеца за липса на финансови и имуществени претенции към него, не го е обсъдил и това е довело до постановяване на неправилен съдебен акт. Поддържа се , че въззивният съд е направил порочни изводи, че декларацията не освобождава касатора от задължението за връщане на заетата сума по процесния договор за заем, тъй като към момента на подписването й падежът на задължението не е бил настъпил, доколкото ищецът има правната възможност да се откаже от субективното си право от момента на възникването му и не е необходимо то да е изискуемо или изпълнимо.Твърди се ,че ищецът се отказал от вземанията си към касатора, произтичащи от договора за заем. Намира, че изводите на съда са в противоречие с доктрината.Моли да бъде отменено решението ,а исковете да бъдат отхвърлени.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Поставя въпросите:
-1. Длъжен ли е съдът да даде правна квалификация на заявените от ответника възражения с отговора на исковата молба с оглед основополагащия принцип за законност, прогласен в чл.5 ГПК.
Твърди, че с отговора на исковата молба е представил декларация от ищеца с посоченото по-горе съдържание, но съдът не е дал правна квалификация на направеното възражение. Процесуалните му действия са в противоречие с решение по гр.д.№3174/2014 г.,ІV г.о. и решение по гр.д.№5698/2013 г., ІV г.о.
-2.Допустим ли е едностранен отказ от субективни права/вземания/,които са възникнали, но не са изискуеми; допустим ли е отказ от страна на ищеца от вземанията му по процесния договор за заем с волеизявленията обективирани в декларацията му, които не са изискуеми към датата на подписване на декларацията.
Изводите на съда намира за противоречащи на доктрината , като цитира трудове на правници, в които според трактовката на касатора е прието,че е достатъчно единствено субективното право да е възникнало.
Ответникът по касационната жалба Д. А. К., в писмен отговор подаден чрез пълномощник адв.Б. Б., я оспорва. Претендира разноски.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е подадена в предвидения от закона срок от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение , въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за заем на сумата 170 000 лв., която била предадена от ищеца и получена от касатора. В договора е било отразено, че служи като разписка, установяваща предаването на сумата. След настъпване на падежа касаторът не изпълнил задължението си за връщане. В подадения от него отговор били направени възражения, че не е подписвал договора за заем, че не е получавал парите, че липсва съгласие и изявление за получаване, че има разминаване между цифровото и словесното изписване на сумата, че има добавка под линия с неизвестен автор, с която не е съгласен. В първоинстанционното производство е била приета декларация от 11.07.2011г., подписана от ищеца, според съдържанието на която той лично като физическо лице и като управител на [фирма] няма финансови и имуществени претенции към касатора и всички съществуващи взаимоотношения между страните са уредени, а така също, че касаторът няма задължения лично към декларатора или към представляваното от него дружество. От назначените съдебно-почеркови експертизи въззивният съд е приел за установено,че подписът на заемател в договора за заем е на касатора , а в декларацията подписът на ищеца е автентичен.Посочил е, че до приключване на съдебното дирене в първата инстанция и в подадената въззивна жалба касаторът не е възразявал, че ищецът се е отказал от вземането си по процесния договор към него , че между страните е сключен нов договор за опрощаване на задължението, както и за привидност на договора за заем. Изтъкнал е, че тези възражения са направени за пръв път в хода на производството пред него с молба от 27.09.2016 г. и като преклудирани не следва да бъдат обсъждани.Направил е извод , че изявлението на ищеца в декларацията не освобождава касатора от задължението за връщане на заетата сума, тъй като към момента на подписването то не е било изискуемо.Намерил е, че изявлението за липса на задължения не може да се свърже с договора за заем за потребление и съставянето на декларацията не е лишило ищеца от правото да търси изпълнение на договорното задължение за връщане на заетата сума. Поради недоказване на правопогасяващите възражения на касатора за недължимост на търсената сума и непредставяне на доказателства за връщането й е намерил предявените искове за основателни.
ВКС, състав на ІІІ г.о. намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
Така поставените въпроси не са съобразени с разрешенията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ОСГТК-т.1. Според приетото в него общо основание за допускане на касационно обжалване е извеждането на правен въпрос обусловил правните изводи на въззивния съд , от значение за решаване на делото и който не е свързан с правилността на съдебния акт, със събирането на доказателствата и обсъждането им. Питане с такива характеристики се преценява като общо основание за допускане на касационно обжалване. Първият въпрос е поставен в хипотеза, която реално не е възникнала по делото, доколкото възраженията на касатора са били преклудирани. По тази причина въззивният съд е отказал да ги обсъжда. Решаващ е неговият извод за настъпила преклузия. Твърдението, че декларацията и възраженията във връзка с нея са направени с отговора на исковата молба е невярно. Това е сторено в молба от 27.09.2016 г. до въззивния съд, т.е. въпросът не изпълнява изискванията за общо основание. Той не е съобразен с изводите на въззивния съд и чрез него се прави опит за игнорирането им и въвеждане на възражения извън определените от закона срокове. Когато не е доказано общо основание за допустимост, касационният съд не дължи произнасяне относно поддържаното допълнително основание. Вторият въпрос в своята първа част може да бъде преценен като релевантен. Втората негова част касае фактите по делото и също не представлява общо основание. Във връзка втория въпрос се поддържа допълнително основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, но всъщност се обосновава противоречие с доктрината, каквото не е предвидено от законодателя. Основанието ще е налице, когато поставените въпроси са свързани с наличието на неправилна практика или съдебна практика, която не е съобразена с промените в законодателството или при липсата на съдебна практика . За да бъде то аргументирано следва да се изложат доводи, защо съдебната практика е неправилна или защо трябва да бъде изменена в насока ,която касаторът счита за правилна или ако липсва такава, в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване се иска. Тези задачи не са изпълнени.
Необосноваването на общо и допълнително основание ще има за последица недопускането на касационно обжалване.
При този изход на спора следва да бъде уважено искането на ответника по касационната жалба за присъждане на разноски в настоящото производство.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 957/ 25. 04. 2017 г. по гр.д.№ 2390/2016 г. на Апелативен съд-София, ГК, 1 състав.
ОСЪЖДА Л. И. И. да заплати на Д. А. К. сумата 6 000/шест хиляди/ лв. направени разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: