О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 299
София, 23.04.2010 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесети април две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 196/2010
година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частни касационни жалби на „П” А. , гр. В. и „А” Е. , гр. С. против определение № 1* от 26.11.2009 г. по гр. д. № 1095/2009 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Пловдивски окръжен съд определение № 1* от 27.082009 г. по т. д. № 632/2008 г. С първоинстанционния акт е оставена без уважение подадената от „П” А. , гр. В. молба по чл. 248 ГПК за изменение на решение № 262 от 22.06.2008 г. в частта за разноските, изразяваща се в искане да не бъдат присъдени претендираните от „К” А. /ответник по т. д. № 632/2008 г./ разноски в размер на 21 300 лв. и евентуално – за намаляването им поради прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Частният жалбоподател – „П” А. , гр. В. поддържа, че въззивното определение е неправилно, тъй като въззивният съд необосновано е приел липса на прекомерност на присъденото в полза на ответника „К” А. адвокатско възнаграждение.
Допускането на касационно обжалване е аргументирано с твърдението, че атакуваното определение съдържа произнасяне по въпрос, който е решаван противоречиво от съдилищата и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Като такъв е посочен въпросът за обусловеността на присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение от реалното заплащане на същото.
Частният жалбоподател – „А” Е. , гр. С. моли за отмяна на въззивното определение, като счита за неправилен извода на съдебния състав за доказаност на направените от страна на ответника разноски за адвокатско възнаграждение, както и извода за съответствието му с фактическата и правна сложност на спора. Като въпрос, обосноваващ допускане на касационното обжалване, е релевиран въпросът, който е поставен и от частния жалбоподател „П” А. , гр. В., с твърдението, че същият е решен в противоречие с практиката на Върховен касационен съд.
Ответникът по частните касационни жалби – „К” А. , гр. А. оспорва същите като недопустими и неоснователни по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 03.02.2010 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените от страните становища, приема следното:
Частните касационни жалби са депозирани в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. Процесуално допустима, обаче, като подадена от надлежна страна и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, е само частната касационна жалба на „П” А. , гр. В..
Частната касационна жалба на „А” Е. , гр. С. е процесуално недопустима, тъй като това дружество не е реализирало процесуалното си право по чл. 248 ГПК. Молбата за изменение на постановеното от първоинстанционния съд решение е подадена само от „П” А. , гр. В.. Липсата на надлежно сезиране на първоинстанционния съд от страна на „А” Е. , гр. С. обуславя съответно недопустимост поради липса на правен интерес на сезирането и на следващите съдебни инстанции от това дружество. Ето защо, депозираната от него частна касационна жалба следва да бъде оставена без разглеждане.
Макар да е процесуално допустима, частната касационна жалба на „П” А. , гр. В. не следва да бъде разгледана по същество, тъй като не е налице поддържаното от частния жалбоподател основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Поставеният въпрос е от значение за конкретното дело, но по отношение на него не е доказано твърдението за противоречивото му решаване в практиката. Подобен извод не може да бъде направен от приложеното решение № 876 от 30.11.2007 г. по т. д. № 493/2007 г. на ВКС, ІІ т. о. Видно от мотивите на същото, съдът е отказал да присъди поисканите разноски за адвокатско възнаграждение поради обстоятелството, че адвокатското пълномощно съдържа данни само за договарянето, но не и за заплащането на адвокатско възнаграждение. Следователно, изводът за неоснователност на искането за разноски е резултат от конкретната преценка на фактите и доказателствата по делото, които са различни от тези по настоящото дело. Поради това, не може да се приеме, че двата случая са аналогични и че е следвало да бъдат решени по еднакъв начин.
Независимо от изложеното, необходимо е да се отбележи, че по поставения като значим въпрос съществува трайна и непротиворечива практика на Върховен касационен съд, обективирана не само в представеното от самия частен жалбоподател решение на ВКС, но и в множество други негови актове, според която присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение предпоставя да бъде доказано реалното му заплащане. Преценката, обаче, дали ангажираните по делото доказателства установяват факта на плащане, е въпрос, който е относим към правилността на съдебния акт, но не и към основанията за допускане на касационното му обжалване.
Наличието на единна съдебна практика по поставения от частния жалбоподател въпрос налага извод, че не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 1* от 26.11.2009 г. по гр. д. № 1095/2009 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от „А” Е. , гр. С. частна касационна жалба вх. № 7* от 14.12.2009 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: