О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 299
гр.София, 07.03.2012г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести март, две хиляди и дванадесета година в състав:
Председател:СТОИЛ СОТИРОВ
Членове: ВЕСКА РАЙЧЕВА
светла бояджиева
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 1162 описа на ВКС за 2011год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 31.05.2011г. по гр.д.№ 609 / 20211. на ОС Бургас, с което са отхвърлен предявения искове с правно основание чл.222, ал.3 и чл.224 КТ.
Жалбоподателят – И. С. Х. поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Моли да се допусне касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът- Ун. “Пр. д-р А. З.” не взема становище по спора.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не седва да се допусне.
Въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил исковете на И. С. срещу Ун. “Пр. д-р А. З.” [населено място] за заплащане на следните суми: 7 694,76 лева представляващи остатък от обезщетение по чл.222,ал.3 от КТ за срок от шест месеца, претендирано като дължимо при прекратяване на трудовото му правоотношение с ответника поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст; 6 228,61 лева представляващи остатък от обезщетение по чл.224,ал.1 от КТ в размер на 102 дни; трудово възнаграждение за остатъка от отработения от ищеца норматив за учебната 2008/2009г. за 180 работни часа в размер на 4972,64 лева и сумата от 2841,82 лева представляваща обезщетение за неизползван отпуск в размер на 25 работни дни за периода от 20.02.2009г. до 20.07.2009г. Установено е по делото, че жалбоподателят е работел по безсрочен трудов договор при ответника във факултет „Обществени науки – Икономика и управление”. Със заповед от 19.02.2009 г. трудовото правоотношение на ищеца е било прекратено поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Съдът е приел, за установено, че елементите, които съставят брутното трудово възнаграждение следва да имат постоянен характер – те да са негов постоянен компонент предвид и разпоредбите на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата / НСОРЗ /. Съобразена е и разпоредбата на чл.15 НСОРЗ, която предвижда, че допълнителните трудови възнаграждения, които са с постоянен характер са за образователна степен „доктор”, за научна степен „доктор на науките” и за придобит трудов стаж и професионален опит. Изложил е съображения за това, че сумите получавани по „магистърска програма”, и възнаграждения за „наднормени часове” не са постоянни компоненти на „брутното трудово възнаграждение”, тъй като не са получавани ежемесечно от ищеца и поради това претенциите по чл.222 ал.3 КТ и чл.224, ал.1 КТ са отхвърлени. Прието е, че и съобразно експертното заключение прието по делото, на жалбоподателя – ищец са били заплатени всички отработени до пенсионирането му учебни часове и искането му за обезщетение за допълнително отработени 180 часа – в размер на 4972.64 лв. е отхвърлено като неоснователно. Приета е за неоснователна ипретенцията за заплащане на обезщетение за неползван отпуск от 25 дни, тъй като за времето от 20.02.2009 г. до 20.07.2009 г. ищецът действително е престирал труд на ответника, но по граждански договор и този период е безспорно след прекратяване трудовото му правоотношение с ответника.
В изложението към касационната жалба, за да обоснове допустимост на касационното обжалване жалбоподателят поддържа, че с въззивното решение е даден отговор на материалноправен въпрос за обхвата на понаятието “брутно трудово възнаграждение” с оглед размера на дължими се обезщетение по чл.222, ал.3 и чл.224, ал.1 КТ, с оглед точното спазване разпоредбата на чл.15, ал.5 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, който е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото-основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
С оглед изложените съображения и установените факти по делото Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не е налице соченото основание за допускане на касационното обжалване по поставения въпрос- чл.280, ал.1,т.3 ГПК. На същият е даден отговор в практиката на ВКС, изразена и в постановените по реда на чл.290 ГПК решения – решение от 28.06.2010г. по гр.д.№342/2009г.ІVг.о. на ВКС, решение от 14.01.2011г. по гр.д.№1558/2009г. ІV-то г.о. на ВКС, решение от 16.12.2010г. по гр.д.№432/2010г. ІІІ ВКС и решение от 07.07.2010г по гр.д. № 895/2009г на ІV г.о. на ВКС. Според същата с оглед разпоредбата на чл. 228, ал.1 КТ брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по този раздел, т.е. включително и това по чл.222, ал.3 КТ и чл.224 КТ, е полученото от работника или служителя брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение, или последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е предвидено. Прието е, че елементите на брутното трудово възнаграждение като база за определяне на обезщетенията по Кодекса на труда са основното месечно трудово възнаграждение и възнаграждението за продължителна работа, но не и такива които са заплащани за положен извънреден, в който случай се изключва отнасянето на последните към чл. 15 ал.2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ) като допълнителни плащания с постоянния характер. Възможността след сумарно изчиславяне на положения труд да е налице извънреден труд, изключва относимост към критерия по чл. 15 ал.2 от НСОРЗ. Прието е, че заплащането на извънредният труд не може да се счита за постоянно изплащащо се допълнително възнаграждение, тъй като това следва както от допустимостта му по изключение, така и от начина, по който е регламентирано неговото начисляванев гл.ІІІ от НСОРЗ. Прието е, че в брутното трудово възнаграждение като основа за обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ се включват основното трудово възнаграждение и допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер – предвидими и сигурни, определени в колективен трудов договор и/или във вътрешните правила за работната заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор. Според чл. 17, ал. 1 от наредбата, в брутното трудово възнаграждение в случаите на чл. 228 от Кодекса на труда (обхващащи и обезщетенията по чл. 222, ал. 3 КТ) се включва основното трудово възнаграждение, възнаграждението над основната заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда, допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективния или индивидуалния трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, доколкото друго не е предвидено в КТ и други изрично изброени възнаграждения. Целевата награда и месечната премия поради предназначението си да стимулират трудовото участие и да наградят показан висок трудов резултат, явно не спадат към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер.
В случая жалбоподателят се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което основание за допустимост на касационното обжалване не е налице, тъй като по въпроса за обхвата на понаятието “брутно трудово възнаграждение” съдебната практика е утвърдена и непротиворечива, т.е. не се налага преодоляване на неправилна практика, а няма и такива конкретни доводи в изложението. Разбирането на жалбоподателя за значението на въпроса за точното тълкуване обхвата на понятието “брутно трудово възнаграждение” за точното прилагане на закона не съответствува на вложеното от законодателя съдържание на това основание за допускане на касационно обжалване. Преценката на доказателствата, въз основа на които съдът е изградил вътрешното си убеждение, за това че не следва да бъде присъдено обезщетение по чл.222, ал.3 и чл.224, ал.1 КТ, може да доведе до опорочаване на фактическите изводи на съда, а не на правните такива и съответно да доведе до произнасяне по правен въпрос от значение за спора, поради което не представлява предпоставка за допустимост на касационното обжалване. Необосноваността е само основание за касационно обжалване на въззивното решение като неправилно, но само, ако преди това такова обжалване бъде допуснато. Основанията за допускане на касационното обжалване са критерии за подбор, а основанията за касационно обжалване са пороците на въззивното решение.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т. 3 ГПК на решение от 31.05.2011г. по гр.д.№ 609 / 2011. на ОС Бургас по жалба на И. С. Х..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: