2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3
София, 07.012013 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Т. В.
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 91/2012г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 1100 от 27.10.2011 г. по в. т. д. № 1396/2011 г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено постановеното от Варненски районен съд решение № 1419 от 06.04.2011 г. по гр. д. № 6778/2009 г. С първоинстанционния акт са уважени предявените от [фирма], [населено място] срещу дружеството-касатор обективно съединени искове: иск с правно основание 327, ал. 1 ТЗ във връзка с чл. 266, ал. 1 ЗЗД за сумата 15 826.54 лв. – неплатен остатък по фактура № 24084 от 30.07.2004 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска – 26.06.2009 г. до окончателното й изплащане; искове с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ за сумите 936.68 лв. и 1 194. 82 лв., представляващи съответно – неплатен остатък по фактура № 32053 от 23.08.2006 г. и по фактура № 752 от 17.02.2007 г. и искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумите 320.64 лв. и 409.43 лв., представляващи обезщетение за забавено плащане съответно върху сумата по фактура № 32053 за периода от 15.02.2007 г. до 20.06.2009 г. и върху сумата по фактура № 752 за периода от 14.02.2007 г. до 20.06.2009 г.
К. поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Счита, че изводът на въззивния съд за дължимост на претендираните суми не съответства на събраните по делото доказателства, тъй като същите не установяват нито конкретните количества, цени и качество на доставените от ищеца строителни материали, нито вида на извършените строително-монтажни работи, качеството и тяхното изрично приемане от възложителя. Оплакването за процесуални нарушения е обосновано с твърдението за обсъждане на доказателства, които не са надлежно приети по делото, както и за непоследователност в действията на съда по отношение на оспорения протокол обр. 19 от 09.07.2004 г., изразяваща се в липса на изрично произнасяне по оспорването на този документ; непредставянето му в оригинал и ползването му от вещото лице по счетоводната експертиза още преди да е приет като доказателство в процеса.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, инкорпорирано в касационната жалба, като съществени за спора касаторът посочва въпросите: „Осчетоводяването на фактура и извършването на частично плащане по нея следва ли да се приеме като конклудентно приемане на извършени СМР; Как следва изпълнителят да докаже изпълнението на поръчаната работа и наведените за това от него твърдения, при положение, че същите се различават съществено от неоспореното заключение на съдебно-счетоводната експертиза; Следва ли съдът да дава вяра на експедиционните бележки за доставен бетон, въпреки, че е налице съществена разлика в твърдяните количества и описаните в експертизата”. По отношение на посочените въпроси се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС /решение № 478 от 22.06.2007 г. по т. д. № 95/2007 г. на І т. о.; решение № 230 от 25.02.2000 г. по гр. д. № 1286/1999 г.; решение № 1661 от 06.12.1999 г. по гр. д. № 972/1999 г. на V г. о. и решение № 586 от 03.11.2008 г. по т. д. № 282/2008 т. на І т. о./, а също и че се решават противоречиво от съдилищата, за което касаторът се позовава на решение № 675 от 19.02.2003 г. по в. гр. д. № 802/2003 г. на Пловдивски апелативен съд. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е обосновано със значимостта на настоящия казус, „защото подобен род дела са много често срещани”.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса.
Същата обаче е допустима само в частта, касаеща произнасянето на въззивния съд по иска с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ във връзка с чл. 266, ал. 1 ЗЗД. В останалата й част относно исковете с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ и акцесорните им искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД жалбата не подлежи на разглеждане на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Доколкото се претендират вземания, произтичащи от търговски сделки /договори за доставка на стоки по две отделни фактури/, преценката за допустимост на касационното обжалване по отношение на постановеното по тези искове решение следва да бъде извършена с оглед установения в чл. 280, ал. 2 ГПК минимален размер на цената на иска за търговските дела – 10 000 лв. И тъй като цената на тези искове е 936.68 лв. и 1 194. 82 лв., т. е. под посочения в закона размер, то в тази му част въззивият акт не подлежи на касационен контрол.
За да потвърди първоинстанционното решение по отношение на уважения иск за сумата 15 826.54 лв. – неплатен остатък по фактура № 24084 от 30.07.2004 г., представляваща стойността на доставени строителни материали и извършени СМР на обект на дружеството-касатор, въззивният съд е споделил изцяло извода на първостепенния съд за дължимост на посочената сума, приемайки за безспорно доказана както доставката на бетон, така и изпълнение на строителни дейности по вид и стойност съгласно двустранно подписания протокол обр. 19 от 09.07.2004 г., послужил като основание за издаване на фактурата. Решаващият състав е отчел резултата от проведеното оспорване на този протокол и факта /установен от заключенията на графическата експертиза/, че същият е подписан не от посоченото в него лице – изпълнителния директор на дружеството-възложител, а от неговия главен счетоводител. Това обстоятелство, обаче, е преценено като ирелевантно за спора и не доказващо, че документът е с невярно съдържание. С оглед факта, че фактурата /неоспорена по делото/ е отразена в счетоводството и на двете страни и че същата е частично разплатена, въззивният съд е направил извод, че удостоверените с протокола, именно въз основа на който е издадена фактурата, доставки и извършени СМР са възприети от страните като вярно отразени в него и че се дължи плащане на същите. Що се отнася до твърдението за некачествено извършени СМР, съдебният състав е счел, че същото е преклудирано, доколкото липсват доказателства възложителят да е направил своевременно възражения за това, нито да е предявил претенция за конкретна сума, като в тази връзка е отчел и изминалия продължителен период от момента на извършването на СМР /седем години/.
Като неоснователен е преценен и доводът за задържане плащането на процесната сума поради непредставяне на сертификати за качеството на доставения бетон по съображения, че ответното по иска дружество не е заявявало възражения за неприемане на доставката заради несъответствие на стоката с изискванията за качество, нито, че са били установени недостатъци на доставения и вложен бетон, появили се по-късно, т. е. за упражнени права по чл. 195 във връзка с чл. 194 ЗЗД.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Значим за конкретното дело по смисъла на разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е единствено въпросът, свързан със значението на осчетоводяването и частичното плащане на подписаната от страните фактура. По отношение на останалите два въпроса това общо изискване за допускане на касационния контрол не е изпълнено, тъй като те са изцяло относими към преценката на събраните по делото доказателства и към възприемането на фактическата обстановка. Изводите на въззивния относно доказателствената стойност на протокола от 09.07.2004 г. за приемане на процесните СМР и разминаването на данните в него и заключението на техническата експертиза касаят правилността на съдебния акт и поради това не могат да бъдат проверявани в производството по допускане на касационното обжалване, нито са относими към основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
К. контрол не може да бъде допуснат и по посочения въпрос, по отношение на който изискването да е значим за конкретния спор, е осъществено. Въпросът, дали подписаната от страните фактура, която е отразена в счетоводствата им, представлява доказателство за приемане на изпълнените СМР, е намерил положителен отговор в решение № 138 от 17.10.2011 г. по т. д. № 728/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК и имащо задължителен за долустоящите инстанции характер, съгласно указанията по т. 2 от цитираното тълкувателно решение. В подобен смисъл са и решение № 250 от 11.01.2011 г. по т. д. № 535/2010 г. и решение № 48 от 31.03.2011 г. по т. д. № 822/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., в които е прието, че изпълнението на възложената работа може да бъде прието не само с нарочен писмен акт, подписан от възложителя, но и чрез конклудентни действия. Поради наличието на цитираната задължителна съдебна практика и предвид съответствието на обжалваното решение с нея, се налага извода, че по поставения от касатора въпрос не е осъществено нито едно от поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Произнасянето на ВКС с решения по новия процесуален ред изключва необходимостта от преценка на постановените от него решения по отменения ГПК.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1100 от 27.10.2011 г. по в. т. д. № 1396/2011 г. на Варненски окръжен съд в частта по отношение на предявения от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание 327, ал. 1 ТЗ във връзка с чл. 266, ал. 1 ЗЗД за сумата 15 826.54 лв. – неплатен остатък по фактура № 24084 от 30.07.2004 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска – 26.06.2009 г. – до окончателното й изплащане.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 1100 от 27.10.2011 г. по в. т. д. № 1396/2011 г. на Варненски окръжен съд в частта, касаеща исковете с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ за сумите 936.68 лв. и 1 194. 82 лв., представляващи съответно – неплатен остатък по фактура № 32053 от 23.08.2006 г. и по фактура № 752 от 17.02.2007 г.
В частта, с която касационната жалба се оставя без разглеждане, определението подлежи на обжалване пред друг тричленен състав на Търговска колегия на Върховен касационен съд в едноседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: