7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 30
София, 26.01.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи януари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 5854/2015 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма]
гр. П., подадена чрез адв. Е. М.-А., срещу въззивно решение № 4135 от 11.06.2015г. на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д.№ 14961/2014 год., с което е потвърдено решение
№ 235 от 05.11.2013г. по гр.д.№ 7598/2013г. на Софийски районен съд в обжалваната му част.
С първоинстанционното решение Софийският районен съд е признал уволнението на С. С. В., извършено със Заповед № 9/24.01.201Зг. за прекратяване на трудово правоотношение на управителя на [фирма], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], с която трудовото правоотношение на ищеца е прекратено на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ, вр. чл. 190, ал.1, т. 3 КТ и чл.188, т.3 КТ, считано от 25.01.201Зг., за незаконно и го е отменил; възстановил е С. С. В. на заеманата преди уволнението длъжност „продавач-консултант” при ответника; осъдил е ответното дружество да заплати на С. С. В., следните суми: сумата от 2700,00 лева, представляваща обезщетение на основание чл. 225, ал. 1 КТ за това, че в периода 25.01.201Зг. – 24.07.2013г. е останала без работа вследствие на незаконното уволнение; на основание чл.128 т.2 КТ сумата от 450,00 лева, представляваща неплатено трудово възнаграждение за месец януари 2013г., ведно със законната лихва върху всяка от главниците от датата на подаване на исковата молба, както и сумата от 300,00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважената част от исковете, като е ОТХВЪРЛИЛ иска по чл. 344, ал. 1,т.3 КТ, във вр. с чл. 225, ал.1 КТ за разликата над сумата от 2 700,00 лева до пълния предявен размер от 4 212,00 лева и иска по чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на трудово възнаграждение за месец януари 201Зг. за разликата над сумата от 450, 00 лева до пълния предявен размер от 701, 62 лева като неоснователни; осъдил е [фирма] да заплати и в полза на държавата, по бюджета на съдебната власт, по сметка на СРС, сумата от 186, 00 лева – държавна такса върху уважените искове. Постановеното решение в отхвърлителната му част не е обжалвано и е влязло в сила.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на исковете изцяло. Към жалбата е приложено изложение на основания за допускане на касационното обжалване.
Ответната страна С. С. В. в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е депозирала отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба в частта, насочена срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е уважена претенцията по чл.128 КТ е недопустима. В тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане. Това е така, защото касационната жалба срещу въззивното решение е подадена след изменението на чл. 280, ал. 2 ГПК /ДВ, бр. 50 от 03.07.2015 г., в сила от 07.07.2015г./. В случая, цената на иска по чл.128 КТ се определя съобразно чл. 69, ал. 1, т.1 ГПК и се равнява на размера на търсената парична сума. Доколкото в случая предявената претенция за заплащане на трудово възнаграждение е с цена под 5000лв., касационният контрол на въззивното решение досежно нея е изключен по силата на императивното правило на чл. 280, ал. 2, т. 3 ГПК.
Касационната жалба в останалата й част досежно произнасянето по исковете с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
Предявените искове са с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от КТ.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което тези искове са уважени, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищцата е работила по трудово правоотношение при ответника, както и че същото е прекратено на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ, вр. чл.188, т.3 КТ и чл. 190, ал.1,т. 3 КТ. Счел е, че от формална страна атакуваната заповед е била законосъобразно издадена, тъй като, при налагане на дисциплинарното наказание, работодателят е спазил императивните изисквания на чл. 193, чл. 194 и чл. 195 КТ, като е изискал писмени обяснения от ищцата преди налагане на наказанието, издал е мотивирана писмена заповед, индивидуализираща обективните и субективни признаци на извършеното според него дисциплинарно нарушение и е наложил наказанието в рамките на визираните в КТ преклузивни срокове. Във връзка с приетия за безспорно установен факт на бременност на ищцата към момента на постановяване заповедта за прекратяване трудовото й правоотношение, съдът е обосновал извод, че следва да прецени дали ищцата се е ползвала от предвидената в чл. 333 от КТ закрила. Посочил е, че съгласно разпоредбата на чл. 333 ал.5 от КТ бременна работничка или служителка може да бъде уволнена с предизвестие само на основание чл. 328 ал.1,т.1, 7, 8 и 12, както и без предизвестие на основание чл. 330 ал.1 и ал.2 т.6 от КТ, в който случай предвидената закрила е относителна и може да бъде преодоляна чрез предварително разрешение от съответния компетентен орган. За да се ползва от тази закрила, бременната работничка следва да доведе до знанието на органа на работодателска власт, че е бременна – чл.313 а от КТ, като удостовери състоянието си пред работодателя с надлежен документ, издаден от компетентни здравни органи. След анализ на доказателствата въззивният съд е обосновал извод, че в процесния случай изпълнението на това задължение е предпоставено от оказване от страна на работодателя на необходимо съдействие, като последният е следвало да предостави необходимото време на работника/служителя да се снабди със съответния медицински документ, удостоверяващ твърдяното обстоятелство, доколкото веднъж вече е узнал, макар и по телефона за факта на бременността на ищцата, а не въпреки знанието си да прекрати трудовото правоотношение на следващия ден. След анализ на събраните в процеса гласни доказателства, ангажирани от ищцата за установяване връчвано ли е удостоверение на работодателя, че ищцата е бременна и в кой момент, съдът е приел за безспорно установено в процеса, че ищцата е направила всичко възможно, за да изпълни задължението си по чл. 313а КТ, изпращайки по куриер медицинска документация до работодателя и уведомявайки по телефон управителя, в деня предшестващ този на уволнението й. При така приетото за установено е обосновал извод, че след като служителката се е ползвала от специалната закрила на чл. 333 ал.5 от КТ, уволнението подлежи на отмяна на формално основание, поради нарушение свързано именно с посочената норма, без да се разискват по същество други основания за неговата незаконосъобразност.
С оглед изхода на спора по главния иск съдът е приел за основателен и иска по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност при ответника, като е посочил, че в случая не е налице пречка за възстановяване ищеца на работа, тъй като същият е работил по безсрочно трудово правоотношение. По основателността на иска по чл. 225, ал. 1 от КТ вр. с чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ за присъждане на обезщетение за оставане без работа, съдът е приел за безспорно установено, въз основа на представена в съдебно заседание на 10.10.2013г. трудова книжка в оригинал и извършена от СРС констатация, че ищцата е останала без работа в резултат на незаконното уволнение, за периода 25.01.2013г. – 24.07.2013г. Обосновал е извод, че доколкото уволнението е незаконно и ищцата не е започнала работа през посочения период, е претърпяла вреди, изразяващи се в пропуснатото от нея трудово възнаграждение, поради което претенцията и за заплащане на обезщетение следва да бъде уважена за сумата от 2 700,00 лева.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните :
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
В случая касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 т.3 ГПК, тъй като съдът се е произнесъл по значимите за изхода на спора въпроси: „ 1./ Какво е „необходимото съдействие“, което работодателят следва да предостави и какво е „необходимото време“ и „разумен срок“, което същият следва да даде на работничката/ служителката да се снабди със съответен медицински документ, удостоверяващ обстоятелството бременност, при уведомяване от и при неуведомяване от страна на работничката/ служителката“; 2/ „Ползва ли се бременна работничка от абсолютната закрила по чл. 333, ал. 5 от КТ, в случай че не представи на работодателя надлежен документ за състоянието си и към кой момент следва да го представи– към датата на уволнението или в друг срок?“
С тази част от изложението си касаторът не обосновава извод за наличие на основание за допускане на касационното обжалване. Първият поставен въпрос е фактически, а не правен по смисъла на чл.280 ГПК. Въпрос, който имат за предмет извършване на фактическа преценка, макар и релевантна за спорното право, но обусловена от конкретиката на случая- обективната възможност на страната да се снабди със съответния документ, обусловена от спазването на съответен ред за издаване на медицинска документация. Разумният срок е този, който е съобразен с тези обстоятелства и отчитането му от страна на работодателя представлява оказване на необходимо съдействие и съблюдаване на принципа на добросъвестност, заложен в нормата на чл. 8 КТ. С поставянето на този въпрос не се обосновава наличие на общо основание по смисъла на закона. Правно разрешен и обуславящ изхода на спора е въпрос, обозначен с номер 2 от касатора. По отношение на него не е налице обаче поддържаното допълнително основание по чл.280 т.1 ГПК. В изложението си касаторът релевира, че е налице основанието по чл.280 т.3 ГПК, но не обосновава тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба, нито че спрямо приложимата към казуса материалноправна норма няма правна уредба, което да налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или че правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, създадена именно поради неточното тълкуване на правна норма. Не обосновава и необходимост от осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
Касаторът прилага към изложението си Решение на ВКС № 342 от 02.01.2013г. по гр. д. № 240/2014г. на III ГО, за което твърди, че по същество отговаря по различен начин на съществените въпроси, на които СГС не е отговорил по начин, кореспондиращ с действащото право, като същевременно липсва практика по чл. 313 а от КТ. По отношение на въпроса към кой момент следва бременната работничка да представи надлежен документ по смисъла на чл. 313а КТ, за да се ползва от закрилата, предвидена в чл. 333, ал. 5 КТ, е дадено задължителното за първоинстанционните и второинстанционни съдилища тълкуване с цитираното решение на ВКС № 342 от 02.01.2013г. по гр. д. № 240/2014г. на III ГО, което е съобразено от въззивния съд при решаващата му дейност, поради което не е налице и специалната допълнителна предпоставка на чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК, каквито твърдения касаторът е навел в касационната си жалба.
В обобщение не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват. Съдът не присъжда такива и в полза на ответника по касационната жалба, тъй като такива не са претендирани.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като недопустима касационната жалба на [фирма] [населено място], подадена чрез адв. Е. М.-А., срещу въззивно решение № 4135 от 11.06.2015г. на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д.№ 14961/2014 год, В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение № 235 от 05.11.2013г. по гр.д.
№ 7598/2013г. на Софийски районен съд, В ЧАСТТА на произнасянето по иска с правно основание чл.128,т .2 КТ И
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д.№ 5854/2015г. в тази част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 4135 от 11.06.2015г. на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д.
№ 14961/2014 год, в останалата му обжалвана част.
Определението в частта, с която касационната жалба е оставена без разглеждане и е прекратено производството по делото, може да се обжалва пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му.
Определението в останалата част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: