1
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 30
София, 22.01.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети януари през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТЕОДОРА НИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА
гр.дело № 7036/2013 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. К. К. и И. В. К. чрез пълномощника им адв.С. С. срещу решение № 20 от 4.1.2013 г, постановено по гр.дело № 2972/2012 г на Варненски окръжен съд, Гражданско отделение, 8 състав, с което е потвърдено решение № 3018/29.6.2012 г по гр.дело № 4604/2011 г по описа на Варненски районен съд, 34 състав и решение № 641 от 28.3.2013 г, постановено по гр.дело № 2972/2012 г на Варненски окръжен съд, Гражданско отделение, 8 състав, с което е отхвърлена молбата за поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на обжалваното решение.С първоинстанционното решение № 3018/29.6.2012 г по гр.дело № 4604/2011 г по описа на Варненски районен съд, 34 състав е осъдил К. К. К. и И. В. Карова да предадат на Д. С. С. собствеността и владението на недвижим имот, представляващ реална част от ПИ № 10135.2520.6050 по кадастралната карта на [населено място], землище В., с.о Т. с площ от 584 кв.м, очертана в син цвят на приложената на л.35 от същото дело скица, която е приподписана от съда и представлява неразделна част от решението му, при граници на реалната част от две страни останалата част на ПИ № 10135.2520.6050, 10135.2520.6051, 10135.2520.317 и 10135.2520.319 при площ на целия имот от 1870 кв.м, на основание чл.108 от ЗС.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, нарушение на материалния и процесуалния закон.
В изложението по чл.284 ал.3 от ГПК касаторите сочат, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1, т.2 от ГПК.Подържат, че материалноправния въпрос относно това подлежи ли на възстановяване земеделската земя, която не е включена в регулация и която е дадена като обезщетение за имот, отчужден по ЗТСУ е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в следните решения по чл.290 от ГПК : решение № 1200 от 13.7.2004 г на ВКС по гр.дело № 585/2003 г на Четвърто ГО, решение № 41 от 15.5.2000 г на ВКС по гр.дело № 1504/99 на Четвърто ГО, решение № 229 от 21.7.2010 г на ВКС по гр.дело № 195/2009 г на Второ ГО.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение намира, че касационната жалба е допустима-подадена е в срок от лица, имащи интерес от обжалването и срещу акт, подлежащ на касационен контрол.
От данните по делото се установява следното :
Предявеният иск е с правно основание чл.108 от ЗС.
Д. С. С. е собственик по дарение от майка си М. Я. С. на празно дворно място в [населено място], м.”Мута ачма” в зона за здравни и курортни нужди, с пространство от 600 кв.м при съседи : път, С. К. и В. Т..Този имот М. С. е получила в обезщетение срещу отчужден личен имот, за което е съставен констативен нотариален акт № 95, т.10, дело № 4533/1981 г, издаден въз основа на заповед № 1412/15.7.1981 г на председателя на ИК на ОбНС-В..Със заповедта по чл.98 от ЗТСУ /отм/ е отчужден в полза на държавата за предвидено по ЗРП мероприятие „Ботаническа градина в курортен комплекс „Д.” недвижим имот пл.№ 26, находящ се в к.к.”Д.”, собственост на М. Я. С., сестра й С. Я. Д. и В. П. И..М. С. е обезщетена с друг недвижим имот с пл.№ 20 представляващ терен за задоволяване на здравни и курортни нужди.Оценителния протокол от 6.7.1981 г, приложен по делото дава информация за собствеността на терена-на общинския народен съвет.
На 24.1.2005 г К. К. К. е закупил от К. Г. К. недвижим имот, находящ се в [населено място], кв.В., м.”Кум тарла” с площ от 1874 кв.м, представляващ ПИ 6050 по плана на новообразуваните имоти на селищно образувание „Т.”, идентичен с части от имот пл.№ 318, имот № 316, имот пл.№ 314 по КП „Т.” от 1989 г при граници на имота : път, ПИ № 319, ПИ № 317, ПИ № 315, ПИ № 312, ПИ № 2922, ПИ № 6051.П. на ответниците К. Г. К. е придобил имота чрез покупко-продажба от Т. К. Т. на 8.3.2004 г /нотариален акт № 130, т.1, рег.№ 1209, дело № 109/2004 г. Своето право на собственост върху продавания имот Т. К. Т. е установил с решение № 607 от 19.4.1999 г на ПК В., и скица от 9.2.2004 г, което решение е поправено с решение № 1724/29.9.2010 г на ОСЗ-В., с което му е признато право на собственост в съществуващи стари реални граници по отношение на лозе с площ от 3747 кв.м, находящо се в терен по пар.4 на В., м.”Кум тарла”, представляващо имот № 3976 по П. и включващо части от имоти № 305, 306, 307,318,316,314 по КП „Т.”.
От удостоверение на [община], изх.№ ЗАО 38998/12.3.12 г се установява, че М. С., С. Д. и В. И. не са провеждали процедура по реституиране на имот № 26 в к.к.”Д.”, както и , че за този имот няма предявени реституционни претенции по ЗВСВНОИ по ЗПИНМ, ЗТСУ и др.
За да постанови решението, чието касация се иска въззивният съд е приел от правна страна, че праводателката на ищеца е придобила имота през 1981 г по силата на административен акт –заповед по чл.98 от ЗТСУ /отм/ и в резултат на законосъобразно проведена отчуждителна процедура, приключила с издаването в нейна полза на констативен нотариален акт по реда на чл.134 ал.4 от ЗТСУ /отм/, с който М. С. е призната за собственик на дадения й в обезщетение недвижим имот.Към 1981 г този имот е попадал в терен за задоволяване на здравни и курортни нужди и не е притежавал статут на земеделска земя, какъвто е имал при внасянето му в ТКЗС през 1958 г.Следователно този имот не представлява земеделска земя по смисъла на чл.2 ал.1 от ЗСПЗЗ и неправилно е възстановен с решение на Поземлената комисия в полза на Т. К. Т.. В обобщение въззивния съд е заключил, че правата на праводателката на ищеца са противопоставими на правата на собственост на праводателя на ответниците, в чийто патримониум не е възникнало правото на собственост въз основа на земеделска реституция.Решението на Поземлената комисия не поражда правно действие, доколкото е липсвала предпоставка за реалното възстановяване на правото на собственост.Майката на ищеца М. С. е придобила права въз основа на административен акт и валидно е транслира същите в патримониума на сина си по силата на дарствената сделка.При това положение въззивният съд е приел, че ответниците упражняват фактическа власт върху имота без правно основание, поради което ги е осъдил да предадат на ищеца собствеността и владението върху същия.
По първия поставен в изложението материалноправен въпрос „подлежи ли на възстановяване имот-земеделска земя, отчуждена по реда на ЗТСУ /отм/, която не е в регулация е налице задължителна съдебна практика, постановено по реда на чл.290 от ГПК и обективирана в решения № 839 от 16.4.2010 г на ВКС по гр.дело № 590/2009 г на Второ ГО на ВКС и решение № 90 от 16.4.2010 г на ВКС по гр.дело № 590/2009 г на ВКС, Второ ГО.Съгласно тези решения, разглеждащи идентични хипотези, отнасящи се за други одържавени за същото мероприятие имоти /Ботаническа градина к.к.”Д./ още през 1981 г имотите предоставени в обезщетение на правоимащите лица по реда и условията на ЗТСУ не са притежавали статута на земеделска земя, какъвто са имали с внасянето им в ТКЗС през 1958 г.Към момента на предоставянето на имотите като обезщетение те са попадали в терен за задоволяване на здравни и курортни нужди в землището на [населено място].Разглежданият случай е идентичен.Процесният недвижим имот не представлява земеделска земя по смисъла на чл.2 ал.1 от ЗСПЗЗ и неправилно е възстановен с решение на поземлената комисия в полза на Т. К. Т..Правата на праводателката на ищеца и негова майка М. С. са успешно противопоставими, въз основа на издадения в нейна полза нотариален акт по чл.134 ал.4 от ЗТСУ, на правата на ответниците /касатори/, които не са възстановили правото си на собственост върху претендирания реален обект, поради отсъствието на законовите предпоставки за това.
Изводите на въззивния съд не противоречат, а са в пълно съответствие с цитираната по горе задължителна съдебна практика, постановена по реда на чл.290 от ГПК, поради което следва да се приеме, че не е налице касационното основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК.
В изложението по чл.284 ал.3 от ГПК молителят се позовава на касационното основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК като сочи три съдебни решения № 1200 от 13.7.2004 г на ВКС по гр.дело № 585/2003 г Четвърто ГО и решение № 410 от 15.5.2000 г на ВКС по гр.дело № 1504/99 г на Четвърто ГО.Тези актове не са постановени по реда на чл.290 от ГПК и не представляват задължителна съдебна практика, тъй като производството по тях е протекло на основание чл.218а ал.1 б.”Б” от ГПК.Следователно с оглед на това соченото касационно основание следва да бъде квалифицирано като такова по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК.Същото обаче не е налице, тъй като след постановяване на приложените от касаторите съдебни актове е създадена уеднаквена задължителна практика по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Следователно в този случай не следва да се допуска касационно обжалване по смисъла на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК.
Останалите представени от касатора във връзка с първия поставен материалноправен въпрос съдебни актове-въззивни и първоинстанционни нямат заверка за влизането им в сила, поради което не могат да съставляват съдебна практика противоречието, с която би обосновано приложението на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК.
В изложението по чл.284 ал.3 от ГПК касаторите сочат, че по процесуално правния въпрос „ едно съдебно решение следва ли да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства, и след тяхната съвкупна преценка съдът се е произнесъл в противоречие с задължителната съдебна практика, постановена по реда на чл.290 от ГПК и обективирана в решение № 24 от 28.1.2010 г по гр.дело № 4744/2008 на ВКС, Първо ГО-основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК.Съгласно тази практика съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка.Същото е сторил и въззивния съд.Изложените от него мотиви детайлно разглеждат всички събрани по делото писмени доказателства и са основават на заключението на приетата като неоспорена съдебно-техническа експертиза.Съдът не е обосновал решението си само въз основа на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите такива и без да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни, поради което следва да се приеме, че не е налице соченото противоречие.
По последния поставен от касатора процесуалноправен въпрос относно липсата на мотиви, по наведеното от касаторите възражение за придобиване на имота по давност, съдът намира следното : С Тълкувателно решение № 1/2013 г постановено по тълкувателно дело № 1/2013 г Относно възражението за придобивна давност се приема, че по силата на изричната разпоредба на чл. 133 във връзка с чл. 131,ал. 2, т. 5 ГПК, с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. По силата на концентрационното начало в процеса, страната не може да поправи пред въззивната инстанция пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснала в първоинстанционното производство. Да се допусне противното, би означавало да се обезсмисли заложената в процесуалния закон идея за дисциплиниране и ускоряване на исковото производство чрез концентриране в началната фаза на процеса на действията по определяне на исканията и възраженията на страните и по установяване на релевантните за спора факти. Общото правило за преклудиране на възраженията на ответника с изтичане на срока за отговор се отнася и за възраженията за придобивна и погасителна давност. Същите се преклудират в посочения срок, доколкото по естеството си не могат да се основават на нововъзникнал факт, тъй като с предявяване на иска давността се прекъсва /чл. 116, б. „в“ ЗЗД и чл. 84ЗС/. По изложените съображения следва да се приеме, че постановките на ТР № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС,според които е допустимо пред въззивния съд ответникът да си служи снови защитни средства като възражения срещу предявения иск, за да се избегне преклудирането им от силата на пресъдено нещо на съдебното решение, като общо правило следва да се считат за изгубили актуалност при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./.
В разглеждания случай касаторите /ответници в процеса/ не за заявили пред първоинстанционния съд възражение за придобиване на имота по давност, поради което съдилищата не са се произнесли по такъв довод.Действително с отговора на исковата молба касаторите са поискали свидетели, но за оборване твърденията на ищцовата страна относно евентуалния довод на ищец за придобиване по давност на спорния имот. Самите касатори не са релевирани своевременно такъв довод, не са възразили срещу доклада на първоинстнационния съд, поради което не могат да се позовават на такова възражение пред въззивния и още поведе пред касационния съд.Посоченото основание за допускане на касационно обжалване не е налице, а всички приложени решения, свързани с този довод са неотносими и не се обсъждат от настоящия съд.
С оглед гореизложеното въззивното решение № 20 от 4.1.2013 г, постановено по гр.дело № 2972/2012 г на Варненски окръжен съд, Гражданско отделение, 8 състав, не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решение № 641 от 28.3.2013 г, постановено по гр.дело № 2972/2012 г на Варненски окръжен съд, Гражданско отделение, 8 състав, с което е отхвърлена молбата за поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на обжалваното решение.В подадената касационна жалба изобщо отсъства формулиран въпрос във връзка с искането за допускане на касационно обжалване, а отделно от това следва да се има предвид, че преценката относно обжалваемостта на въззивното решение се извършва от касационната инстанция, по повод подадената жалба срещу въззивното решение.
Предвид изхода на спора и на основание чл.78 ал.3 от ГПК касаторите следва да заплатят на ответниците направените от тях разноски в тази инстанция в размер на 900 лв, представляващи възнаграждение за един адвокат, съгласно приложен списък по чл.80 от ГПК към отговора на касационната жалба.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на І г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 20 от 4.1.2013 г, постановено по гр.дело № 2972/2012 г на Варненски окръжен съд, Гражданско отделение, 8 състав, с което е потвърдено решение № 3018/29.6.2012 г по гр.дело № 4604/2011 г по описа на Варненски районен съд, 34 състав и решение № 641 от 28.3.2013 г, постановено по гр.дело № 2972/2012 г на Варненски окръжен съд, Гражданско отделение, 8 състав, с което е отхвърлена молбата за поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на обжалваното решение.
ОСЪЖДА К. К. К. и И. В. К. да заплатят на Д. С. С. на основание чл.78 ал.3 от ГПК разноски за тази инстанция в размер на 900 лв, представляващи възнаграждение за един адвокат, съгласно приложен списък по чл.80 от ГПК към отговора на касационната жалба.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: