6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 30
гр. София, 18.01.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на втори ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1050 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Постъпила е касационна жалба на П. И. Г. срещу решение № 2113 от 17.11.2014г. по гр.д. №1521/2014г. на Софийски апелативен съд, 10 състав, с което е потвърдено решение от 25.11.2013г. по гр.д.№5106/2012г. на Софийски градски съд, I ГО, 13 състав. С него е отхвърлен предявеният от П. И. Г. против ЗАД [фирма], [населено място], с иск с правно основание чл.208 ал.1 от Кодекса за застраховането за сумата от 90 000 лева, застрахователно обезщетение по имуществена застраховка „Пълно Каско“ за кражба на лек автомобил „Мерцедес -МЛ-420“, с ДК [рег.номер на МПС] , а също и иск с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за мораторна лихва в размер на 29 018,99 лева за времето от 01.04.2009г. до датата на исковата молба – 30.03.2012г., като неоснователни. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради всички, предвидени в чл.281 т.3 от ГПК основания- нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът посочва,че въпреки доводите във въззивната му жалба относно допуснатото от първоинстанционния съд съществено процесуално нарушение, изразяващо в неизвършване на разпределение на доказателствената тежест между страните, въззивният съд не е отстранил това нарушение. Счита за неправилен извода на съда за неавтентичност на представения по делото договор за цесия поради липса на достоверна дата. Поддържа,че уведомяването на третото лице – длъжник не е част от фактическия състав на договора за цесия и няма значение за валидността му. Твърди,че във въззивната инстанция е представено и прието като доказателство пълномощно със заверка на подписа и достоверна дата, с което цедентът е упълномощил цесионера да уведоми длъжника за извършеното прехвърляне на вземането, а също така и уведомлението до длъжника. Счита, че по този начин е доказано изпълнението на задължението за уведомяване на длъжника.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК поддържа основанията по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от ГПК за достъп до касация. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1.Липсата на разпределение на доказателствената тежест от първоинстанционния съд следва ли да се поправи от въззивната инстанция и представлява ли съществено процесуално нарушение в случая когато не е отстранено от въззивната инстанция? 2. Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви към постановеното от него решение? 3. Длъжен ли е въззивният съд повторно да разреши материалноправния спор и свързана ли е дейността му с установяване на истинността на фактическите твърдения на страните? 4. Липсата на мотиви и пълното необсъждане на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение? 5. Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства, без да обсъди другите доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни? 6. Длъжен ли е съдът, с оглед служебното начало, да следи и да указва на страните необходимостта от представяне на доказателства? Твърди, че първите три въпроса са разрешени в противоречие със задължителните разяснения в ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и в решение №42/05.03.2014г. по гр.д.№5488/2013г. на ВКС, ГК, ІV г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК. Посочва, че последните два въпроса са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №24/2010г. по гр.д.№4744/2008г. на ВКС, ГК, І г.о. и решение №221/2002г. по гр.д.№677/2001г. на ВКС, ГК, І г.о. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл и по следните съществени материалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. За да е действителен договорът за цесия има ли значение уведомяването на длъжника от цедента; Уведомяването в хода на съдебното производство може ли да бъде игнорирано, при положение, че законът не поставя специални изисквания за начина и формата на извършване на уведомяването; 2. Какво е значението на възражението на длъжника за липса на уведомяване, при условие, че не е изпълнил задължението си към стария кредитор до момента на уведомяване и може ли при това положение да се приеме за неоснователна претенцията на новия кредитор при пълен отказ за плащане от длъжника към който и да е от кредиторите? 3.Следва ли договорът за цесия да има достоверна дата, за да е автентичен? Поддържа, че първият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС относно значението на уведомянето на длъжника за сключен договор за цесия, обективирана в решение №123/24.06.2009г. по т.д.№12/2009г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение №3/16.04.2014г. по т.д.№1711/2013г. на ВКС, ТК, I т.о Твърди, че по отношения на втория и третия материалноправни въпроси е налице основанието по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, тъй като те не са уредени конкретно в закона и по тях липсва постановена задължителна съдебна практика, поради което въпросите са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответникът Застрахователно акционерно дружество [фирма], [населено място], счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че касационният жалбоподател не е формулирал съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК, тъй като поставените от него въпроси представляват оплаквания за неправилност на обжалваното решение. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, с което е потвърден първоинстанционният акт, въззивният съд е приел, че ищецът не е установил активната си материалноправна легитимация по вземането за заплащане на застрахователно обезщетение, тъй като договорът за цесия, сключен между него и застрахования собственик, няма достоверна дата, а тежестта за установяване на автентичността му е на ищеца.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По въпроса дали липсата на разпределение на доказателствената тежест следва да се поправи от въззивната инстанция, са налице основанията по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Този процесуалалноправен въпрос е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи на решаващия състав, който не се е произнесъл по направените във въззивната жалба оплаквания за липса на извършено разпределение на доказателствената тежест от първоинстанционния съд, съответно не е дал указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Следователно по отношение на формулирания от касатора въпрос е осъществена общата предпоставка по чл.280 ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол. По поставения въпрос е налице задължителна съдебна практика, обективирана в т.2 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото, а в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В случая процесуалните действия на въззивния съд не съответстват на задължителните разяснения в т.2 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съответно е налице противоречие по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, поради което искането за допускане на касационно обжалване въз основа на този селективен критерий следва да бъде уважено
Останалите поставени от касатора процесуалноправни въпроси, са свързани с предмета на спора, доколкото също касаят правомощията на въззивния съд. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, както и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма Въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, относими към твърденията на страните за наличието на валиден застрахователен договор между Застрахователно акционерно дружество [фирма], [населено място] и [фирма], за настъпването на застрахователното събитие, за последващото сключване на договор за цесия между застрахования собственик на автомобила и ищеца П. И. Г., както и за уведомяването на застрахователя. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, да отговори на всички доводи и възражения на страните, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително цитираната от касатора съдебна практика по чл.290 от ГПК. Правилността на фактическите и правни изводи на съда в резултат на извършената от него преценка на допуснатите и събрани в процеса доказателства, не може да се проверява във стадия по селекция на касационните жалби.
Поставеният материалноправен въпрос относно значението на достоверната дата за автентичността на оспорен документ, е обсъждан от въззивния съд и е обусловил неговите правни изводи, но по него не е обосновано наличието на допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК предпоставя посочването на непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма, приложението на която е обусловило решаващите мотиви на въззивния съд. Наред с това следва да е създадена противоречива съдебна практика по тълкуването на тази норма или да е налице непротиворечива съдебна практика, но подлежаща на преодоляване като неправилна, или подлежаща на осъвременяване с оглед промяна в законодателството или обществените условия. Поради това и отговорът на релевантния за решаването на спора правен въпрос, свързан с тълкуването на тази правна норма, би бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В случая касаторът не е посочил процесуалноправните норми, приложението на които е създадена противоречива или нуждаеща се от преодоляване съдебна практика. Следва да се отбележи,че в приложимите разпоредби на чл.181 и чл.193 от ГПК липсва непълнота или неяснота, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на конкретни обстоятелства, поради което въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Евентуалното неправилно приложение на тези разпоредби от страна на въззивния съд касае правилността на постановеното решение и би съставлявало основание за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол. То не може да бъде разглеждано в производството по чл.288 от ГПК, тъй като не се явява основание по чл.280 ал.1 т.1- т.3 от ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение.
Последните два поставени въпроса касаят правното значение на уведомяването на длъжника за извършената цесия и възможността такова уведомяване да бъде извършено в исковото производство. Те не са относими към предмета на спора, гъй като не са обсъждани от въззвния съд, предвид констатациите му , че ищецът не е доказал автентичността на договора за цесия.
Въз основа на горните съображения и на основание чл.280 ал.1 т. 1 от ГПК, следва да се допусне касационно обжалване на въззивния акт само по въпроса „Липсата на разпределение на доказателствената тежест от първоинстанционния съд следва ли да се поправи от въззивната инстанция и представлява ли съществено процесуално нарушение в случая когато не е отстранено от въззивната инстанция“.
На основание чл.18 ал.2 т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 2380, 38 лева.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2113 от 17.11.2014г. по гр.д. №1521/2014г. на Софийски апелативен съд, 10 състав.
УКАЗВА на касатора П. И. Г. в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС на РБ държавна такса в размер на 2380,38 лева /две хиляди триста и осемдесет лева и тридесет и осем стотинки/, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.