6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 302
гр. София, 17.03.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и първи януари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.дело N 6161 по описа за 2015 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Софийска градска прокуратура срещу решение от 24.07.2015 г. по гр. дело № 18110/2014 г. на Софийски градски съд /СГС/, гражданско отделение, ІІІ – В състав.
Ответникът Р. Р. М. е подал отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който е изложил съображения за липсата на основания за допускане на касационен контрол.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение приема, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в частта, с която е потвърдено решение от 18.08.2014 г. по гр. дело № 19000/2013 г. на Софийски районен съд, І гражданско отделение, 24 състав в частта, с която първоинстанционният съд е уважил иск по чл. 2, ал. 1, т. 2, предложение 1 ЗОДОВ /в редакцията на нормата към 2008 г./, предявен от Р. Р. М. против Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди до размер на сумата 5000 лв., ведно със законната лихва, считано от 29.04.2010 г. до окончателното издължаване и е присъдил разноски в полза на ищеца в размер на сумата 435.45 лв. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че е налице фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2, предложение 1 ЗОДОВ / в редакцията на нормата към 2008 г./ предвид доказването на обстоятелствата, които го формират – оправдаване на ищеца по повдигнатото му обвинение – чл. 198, ал. 1, предложения 1 и 2, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК. Освен това в мотивите на въззивното решение са изложени съображения относно доказаността на неимуществените вреди и са обсъдени обстоятелствата, релевантни за присъждането им в размер на сумата 5000 лв. във връзка с обвинението, по което е постановена оправдателна присъда, както и във връзка със психическите страдания и притеснения на ищеца по отношение на неоснователното обвинение. Въззивният съд е разгледал обстоятелствата, релевантни за присъждане на обезщетението за неимуществени вреди в посочения размер, а именно продължителността на периода, през който е било висящо неправомерно образуваното спрямо ищеца наказателно производство – 5 години, изживени негативни емоции, силен стрес, свързани с притеснение през целия период на наказателния процес, невъзможност да продължи образованието си в чужбина. Изложен е извод, че тези вреди са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение. Въззивният съд е приел, че с оглед характера на увреждането в личностната сфера на ищеца, което е обичайно за подобни случаи и не е довело до трайни неблагоприятни последици върху психическото му състояние, както и с оглед периода, през който същият е търпял негативни изживявания, а така също с оглед обществения критерий за справедливост и съдебната практика сумата от 5000 лв., представлява справедливо обезщетение.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен правен въпрос, формулиран, както следва: „Какъв е начина за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и следва ли решаващия съд да обсъди всички конкретно съществуващи обстоятелства с оглед точното прилагане принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД?”.
С първия от поставените въпроси не се формира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Определянето на неимуществените вреди е процесуална дейност на въззивния съд при реализирането, на която се разглеждат обстоятелства, имащи правно значение за присъждане на конкретен размер на обезщетението, дължимо на гражданина по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ – в редакцията, обн. ДВ, бр. 43/2008 г., отм. По същите обстоятелства съдът мотивира свои правни разрешения във връзка, с които касаторът е задължен да постави правни въпроси и обоснове противоречивото им разрешаване, в отклонение от задължителната или казуална съдебна практика или да обоснове необходимостта от промяната на съдебната практика, формирана при неточно приложение за закона или необходимостта от промяната й вследствие промяната на законодателството или обществените условия, а при липсата на съдебна практика, страната е задължена да обоснове необходимостта от тълкуване на конкретни норми, когато са непълни, неясни или противоречиви /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС/. В случая първата част от въпроса – „какъв е начина за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди” не произтича от конкретен мотив на СГС, зададен е общо, без връзка с прието разрешение в обжалвания акт. За това с поставянето на цитирания въпрос не са релевирани основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Практиката на Върховния съд /ВС/ и ВКС е цитирана, без мотивиране на противоречието между разрешенията на СГС и задължителната съдебна практика, посочена в приложението /ППВС № 4/23.12.1968 г. по гр. дело № 2/1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК/. Касаторът е развил доводи за неправилност на въззивното решение, като е изложил собственото си становище за начина, по който според него въззивният съд следва да мотивира акта си – чрез „обосновка за това какво е съдържанието на тази „справедливост”, довела до извод за остойностяване на претърпените неимуществени вреди до размер общо на 5000 лв.”. Същевременно жалбоподателят не е обосновал, в какво се състои отклонението на второинстанционния съд от разрешенията в задължителната съдебна практика, на която се позовава. По този начин страната не е мотивирала допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според жалбоподателят ВС в ППВС № 4/1968 г. бил дал само една от възможните насоки за преценяване на справедливостта, а СГС не бил посочил механизма за присъждане на обезщетение в размер на сумата 5000 лв. Този довод, с който се обсъжда начина, по който ВС е указал, как се прилага обществения критерий за справедливост и начина, по който следва да мотивира акта си въззивния съд не съдържа съпоставка на разрешенията в ППВС и въззивното решение и мотивирано изложение на съществуващото според касатора противоречие между тях. Поради това липсва обосноваване на предпоставките за допускане на касационен контрол. Становището на касатора отразява единствено поддържаното от него виждане за нарушение, допуснато от съда и относимо към основание по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и към основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Другата част от първия въпрос – „следва ли решаващият съд да обсъди всички конкретно съществуващи обстоятелства с оглед точното прилагане принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД” също така не релевира основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Изброяването на обстоятелствата, които са от правно значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, както в ППВС № 4/23.12.1968 г., така и в практиката, формирана по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение по гр. дело № 170/2011 г. на ІІІ г.о., решение по гр. дело № 1381/2009 г. на ІV г.о., решение по гр. дело № 1273/2009 г. на ІІІ г.о. и др. / е примерно, а не изчерпателно, като кръгът на релевантните обстоятелства се определя за всяко дело в зависимост от конкретните особености на случая, както и от доказване на фактите, относими към накърняването на засегнатите блага на ищеца. В случая касаторът не е посочил и обосновал конкретни обстоятелства, релевантни за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, които са били доказани в процеса, но не са били обсъдени от въззивния съд. С позоваването в приложението на решение по гр. дело № 2800/2005 г. на състав на ВКС, ІV г.о. същият не е аргументирал твърденията си за наличието на предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като решението е постановено по реда на ГПК – 1952 г., отм., не е източник на задължителна съдебна практика и разрешенията му са ирелевантни, предвид преодоляването на казуалната съдебна практика със съдебната практика по чл. 290 ГПК – цитираните по – горе ППВС и касационни решения, които са релевантни за тълкуването на закона. Освен това неаргументирано е становището на касатора, че въззивният съд не е обосновал решението си за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 5000 лв. СГС е изложил мотиви за присъждане на обезщетение в този размер, като несъгласието на касатора с тези мотиви, респективно съответствието им с установените по спора фактически обстоятелства не е предмет на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК и е извън кръга на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В приложението лаконично се развиват доводи за необходимостта от изясняване на понятието „справедливост”, като се поддържа, че изясняването на това понятие „би се явило от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото”. Касаторът не е съобразил разясненията в т. 4 от цитираното по- горе ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС за това, че при твърдение за наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК страната трябва да посочи практика, която според нея е формирана при неточно приложение на закона или не е актуална поради промяна на законодателството или обществените условия или да посочи нормите, които счита за непълни, неясни или противоречиви, ако поддържа, че съдебна практика липсва. В случая същият не е мотивирал в приложението си общи и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и твърдението, че било необходимо изясняване на понятието „справедливост” не съставлява обосноваване на предпоставки по разпоредбата, предвид и съществуването на задължителна съдебна практика по изясняване съдържанието на същото понятие, която изключва приложението на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК в приложението е поставен следният въпрос: „Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД при определяне на размира на обезщетение за неимущестевни вреди претърпени от пострадалото лице?”. Както се вижда от цитата съдържанието му е подобно с това на първия по реда на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос, означен в приложението с „а/”. Различието е в поддържаното допълнително основание – по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. От всички цитирани касационни решения единствено решението по гр. дело № 5367/2009 г. на състав на І г.о. съставлява казуална съдебна практика, а останалите актове с изключение на решението по гр. дело № 1747/2009 г. на състав на ІІІ г.о., постановено по правен въпрос, неотносим към поставения от касатора са решения по чл. 290 ГПК, т.е. представляват източници на задължителна съдебна практика, които не съдържат противоречия в правните си разрешения, както помежду си, така и спрямо обжалваното въззивно решение, предмет на настоящата касационна жалба. И по цитирания по – горе въпрос касаторът не е съобразил разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК, както и в ТР № 2/2010 г. от 28.09.2011 г. по т. дело № 2/2010 г. на ОСГКТК на ВКС за това, че противоречието в правните разрешения на актовете по чл.290 ГПК може да се формира само в тълкувателната им част, но не и в частта, с която се мотивират съображенията на касационния съд по конкретната жалба, по съществото на спора. Като е приел, че по цитирания въпрос „съществува противоречива съдебна практика на съдилищата в страната, които различно търкуват и прилагат разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и това е довело до различно решаване на еднородни случаи” касаторът не е взел под внимание обстоятелството, че различните мотиви в касационните решения по съществото на спора не пораждат противоречива практика, съответно не релевират предпоставки за допускане на касационен контрол. Липсва и обосновка на твърдението за противоречие между разрешенията на въззивния съд и цитираната практика. Ето защо следва да се приеме, че и с тази част от приложението страната не е обосновала приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В приложението е поставен, като процесуалноправен и следния въпрос : „Има ли задължение въззивния съд да се произнесе по доводите и възраженията на ответника, свързани с предмета на спора, респ. Предмета на въззивното обжалване?”. Касаторът не релевира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като въпросът произтича от обстоятелства, които не са установими в настоящето производство по чл. 288 ГПК. В приложението не са посочени доводите и възраженията, за които се поддържа, че не са разгледани от въззивния съд. Лаконично касаторът е отбелязал, че те са свързани „с необсъждане от първоинстанционния съд на възраженията на ответника от писмения отговор, свързани със свидетлските показания…”. Необосноваването на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. По отношение на последните липсва мотивирано приложение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК чрез съпоставяне и обосноваване на отклонението на въззивния съд от приложената практика, на която страната се позовава. Предвид изложеното следва да се приеме, че и по този въпрос, цитиран по – горе не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Предвид горните мотиви ВКС в настоящия си състав приема, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 24.07.2015 г. по гр. дело № 18110/2014 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІІ – В състав в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: