О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 302
Гр.София, 28.12.2015 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т.д.№ 1232/2015 г., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от КОЛОРЕ БЪЛГАРИЯ О. – [населено място], общ. К., чрез процесуалния му пълномощник – адв. С. Г., против решение № 1850/03.11.2014 г. по в.гр.д. № 1497/2014 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 123/14.03.2014 г. по гр.д.№ 862/2013 г. на Карловския районен съд. С него касаторът е осъден на основание чл.79 ал.1 ЗЗД да заплати на ОПТИМУМ О. – [населено място] общо сумата 16 353.55 лв., представляваща задължение по договор за изработка – багрене и обработка на текстилни артикули, ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на исковата молба – 17.06.2013 г. до окончателното плащане, по издадени фактури, както следва: № [ЕГН] от 11.04.2013 г. – 702.91 лв., № [ЕГН] от 04.02.2013 г. – 12 016 лв., № [ЕГН] от 13.05.2013 г. – 1 233 лв., № [ЕГН] от 14.05.2013 г. – 505.84 лв., № [ЕГН] от 15.05.2013 г. – 759.20 лв., № [ЕГН] от 16.05.2013 г. – 754.60 лв. и № [ЕГН] от 17.05.2013 г. – 282 лв.
Въведените с жалбата основания за касиране на решението са за неговата неправилност, като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Претендира се отмяната му и постановяване на друго по съществото на спора, с което исковите претенции да бъдат отхвърлени, ведно с присъждане на сторените по делото разноски. Според касатора, по делото е останал недоказан размерът на задълженията му, производен на обема на извършената от ищеца работа. С оглед вторичния характер на фактурите, те не могат да бъдат пълно доказателствено средство за спорните обстоятелства. В двустранно подписаните между страните приемо-предавателни протоколи дрехите, предадени на ищеца за багрене, са описани по бройки, а услугите са фактурирани в килограми, без да е извършено теглене в присъствието на представител на ответника, като по този начин ищецът налага недоказана, неточна и некоректна сума за плащане. Касаторът – ответник по спора счита, че липсва постигнато съгласие относно цената на изработката, както и приемане на работата в обем, едностранно определен от ищеца. Налице е неточно последващо определяне на цената въз основа на неуговорен критерий /на килограм/. С оглед изложеното се сочи, че при постановяване на решението си въззивният съд неправилно е абсолютизирал едно единствено доказателство – осчетоводяването на фактурите, а при липса на спор относно основанието и при недоказаност на размера на вземането не е изпълнил задължението си да определи този размер по правилата на чл.162 ГПК.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са формулирани следните въпроси, от значение за изхода на конкретното дело: 1. При безспорност между страните относно основанието, но без доказателства относно размера на изпълнението, следва ли съдът да определи размера на иска по реда на чл.162 ГПК?; 2. Допустимо ли е при решаване на дело, съдът предварително да приеме и абсолютизира едно единствено доказателство – осчетоводяване на фактурите, което доказателство не се анализира в съвкупност с всички останали доказателства, оспорвания и възражения? Налице ли е в тази хипотеза нарушаване на чл.175 ГПК?; 3. Допустимо ли е страните по договор за изработка да са извършили първоначално предаване и приемане на обработваната стока в едни мерни единици – бройки, без да има измерване на тежест, а след изработката изпълнителят едностранно и без съгласие на възложителя да промени мерната единица – в килограми и да иска възнаграждение, изчислено едностранно от него по недоговорената мерна единица – килограм? Обосновават се всички основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК, както следва: По отношение на първия въпрос се сочи, че е разрешен от съда в противоречие със задължителна практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК – решение № 228/10.09.2012 г. по гр.д.№ 311/2011 г. на ГК, ІV ГО, както и противоречи на практика на ВКС с незадължителен характер – определение № 57/04.03.2013 г. по гр.д.№ 1160/2012 г., ГК, ІІІ ГО. По втория въпрос отново се сочи противоречие с практика на ВКС по чл.290 ГПК – решение № 197/24.01.2013 г. по т.д.№ 436/2012 г., ТК, ІІ ТО и решение № 169/31.01.2013 г. по т.д.№ 664/2011 г. на ТК, ІІ ТО, както и с практика с незадължителен характер – определение № 306/13.05.2011 г. по т.д.№ 963/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО и определение № 516/12.07.2011 г. по т.д.№ 885/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, определения на ВКС, ГК. По третия въпрос като част от общия принцип за съпоставимост и съгласуване на волите на страните се твърди липса на създадена съдебна практика, поради което разрешаването му ще бъде от значение за развитието на правото и принос в тълкуването на закона, осигуряващо разглеждането и решаването на делата според точния му смисъл. По тези съображения се моли обжалваното въззивно решение да бъде допуснато до касационна проверка.
Ответникът по касационната жалба ОПТИМУМ О., действащ чрез процесуалния си пълномощник адв. В. Д. изразява становище, че обжалваното решение не следва да се допуска до касационен контрол по съображения, подробно изложени в писмения отговор по чл.287 ГПК.
По допустимостта на производството, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение приема следното:
Касационната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 283 ГПК и изхожда от легитимирана страна. Независимо от горното, тя е частично недопустима. Няма спор, че страните са се намирали в трайни търговски отношения, които не са били изрично договорно регламентирани, а за извършените услуги са съставяни фактури. Именно въз основа на тях се предявяват искове за заплащане на дължимо договорно възнаграждение, като сумата от 16 353.55 лв. е сбор от общо дължимите суми по фактурите. Т.е., касае се за обективно съединени за общо разглеждане искови претенции с различно основание, породени от отделни, повтарящи се правоотношения със сходен предмет, индивидуализирани с издадените фактури. От тях само сумата по фактура № [ЕГН] от 04.02.2013 г., претендирана в размер на 12 016 лв., покрива изискванията за допустимост на касационното обжалване, съобразно нормата на чл.280 ал.2 ГПК в редакцията й преди изменението /ДВ, бр. 50/2015 г./. Цената на останалите съединени искове е под посочения в горната разпоредба минимум, над който е предвидена възможност за касационно обжалване на въззивните решения.
Ето защо, касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане като недопустима в частта, с която се иска отмяна на решението на Пловдивския окръжен съд за присъдени суми, както следва: по фактури №№ [ЕГН]/11.04.2013 г. – 702.91 лв., [ЕГН]/13.05.2013 г. – 1 233 лв., [ЕГН]/14.05.2013 г. – 505.84 лв., [ЕГН]/15.05.2013 г. – 759.20 лв., [ЕГН]/16.05.2013 г. – 754.60 лв. и [ЕГН]/17.05.2013 г. – 282 лв. По отношение на останалата част от решението производството е допустимо и следва да бъде направена преценка за наличие на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 ГПК.
За да стигне до извода за основателност на предявения иск с правно основание чл.79 ал.1 вр. чл.266 ал.1 ЗЗД, съставът на Пловдивския окръжен съд на първо място е взел предвид заключенията на назначените по делото ССЕ, първото от които установява, че фактурите, вкл. тази от 04.02.2013 г. с обща стойност на услугите 14 832.12 лв. с ДДС, са включени в дневника за продажби /респ. – за покупки/ и справка-декларация за ДДС за съответния данъчен период, както на ищеца ОПТИМУМ О., така и на ответника КОЛОРЕ БЪЛГАРИЯ О.. По тях ответникът е ползвал данъчен кредит, както и е извършил частично погасяване на задълженията. По-нататък е съобразено заключението на СТЕ относно технологичните правила за извършване на услугата „багрене” от ищцовото дружество, ценообразуването /зависимо основно от теглото на артикулите в кг/ и документалното отразяване на процеса от приемането до предаването на готовите артикули. Извършено е позоваване и на свидетелските показания на служители в двете дружества. Решаващият правен извод на съда въз основа на данните по делото е, че след като фактурите са приети и подписани от управителя на ответното дружество и отразени в неговото счетоводство, ползвано е правото на приспадане на данъчен кредит по чл.68 ал.1 ЗДДС и дори е налице частично погасяване на задължението по всяка фактура, то доставките следва да се считат за реално извършени, съобразно счетоводните записвания.
Извън така изложеното въззивният съд е препратил към мотивите на първата инстанция, на основание чл.272 ГПК, като по този начин ги е направил свои. Допълнително в тях, при извършена пълна преценка на събрания доказателствен материал, е посочено, че в дневника на ищцовото дружество са отразени получените от ответника поръчки /отбелязани с дата, име на клиент, цвят и вид на обработката, тегло на дрехите и вида багрене/. От електронната документация между страните, предшестваща издаването на фактурите, е видна и единичната цена за съответните цветове, определена на килограм без ДДС. Съобразно свидетелските показания, кореспондиращи на заключението по СТЕ, е констатирано, че теглото на дрехите се мери от ищеца непосредствено преди багренето, но на разположение на клиентите има везни и всеки клиент може да измери и сам да установи това тегло. Приемо-предаването по бройки се прави с оглед отговорността на ищеца пред клиента за липсващи артикули. Връщането на обагрените дрехи от ищеца на ответника е било придружавано от съответно издадена фактура. При приемане на дрехите ответникът никога не е имал оплаквания за несъответствие. Обсъдени са и показанията на втория свидетел, които не опровергават установените по-горе факти.
С оглед горното, по спорния между страните въпрос – дали е приета работата в обема, посочен в процесите фактури, за да възникне задължението по чл.266 ЗЗД за нейното заплащане, районният съд е приел, че фактурите надлежно удостоверяват този спорен факт, по съображения, идентични с тези във въззивното решение /предвид тяхното осчетоводяване, деклариране, ползване на данъчен кредит/, дори когато не са налице подписани приемо-предавателни протоколи или други писмени или гласни доказателства относно приемането. Отчетено е, че частичното плащане следва да се цени като признание на задължението. Посочено е, че в тежест на ответника е да докаже възраженията си за неточно изпълнение, направени по реда на чл.264 ал.2 ЗЗД, ако е имал такива при приемане на работата, данни за което по делото липсват.
При така формираната воля на въззивния съд, вкл. и по реда на чл.272 ГПК, настоящият състав на ВКС, ТК, ІІ отделение намира, че касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд не следва да се допуска.
Съгласно задължителните указания на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, съобразно основанието и петитума на иска, обусловил е правната воля на съда и от тази гледна точка е значим за крайния резултат по делото. Въпросът трябва да е от обуславящо значение за изхода по конкретното дело, но не и за правилността на обжалваното решение, възприетата фактическа обстановка или обсъждането на събраните доказателства. Оплакванията, представляващи касационни основания по чл.281 т.3 ГПК, не подлежат на преценка в производството по чл.288 вр. чл.280 ал.1 ГПК.
В случая решаващите изводи на съда са изцяло в съответствие с константната съдебна практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК, намерила обобщен израз в решение № 65 от 16.17.2012 г. по т.д.№ 333/2011 г. на ВКС, ІІ т.о. относно доказателствената сила на фактурата, счетоводните книги и усвоения ДДС под формата на данъчен кредит при договори за изработка. Следва да се посочи, че фактурата установява и размера на задължението, поради което нормата на чл.162 ГПК е напълно неприложима. Не може да се говори и за „абсолютизиране” на доказателственото значение на фактурата и счетоводните записвания, доколкото ответникът – признавайки, приемайки и възползвайки се от същите, не е опровергал доказателствената им сила. При това съдът е взел предвид цялостното поведение на ответника – настоящ касатор по повод възникналото правоотношение по договор за изработка, включително липсата на своевременно направени възражения при приемане на работата, както и на извършеното частично плащане, а не се е позовал единствено на счетоводните данни. По тези съображения касационният съд в настоящия си състав приема, че форумираните от касатора правни въпроси по п.1 и п.2 от изложението му нямат обуславящо значение за изхода на конкретния материално-правен спор, разрешен от въззивния съд. Въпросът по п.3 не може да се квалифицира като правен, доколкото не касае тълкуване и приложение на абстрактна материално-правна норма, а е изцяло зависим от конкретните обстоятелства по делото, и то – осъществени според субективната преценка на ответника – касатор, а не според мотивите на обжалваното решение. Както се посочи по-горе, съдът е приел, че цената на услугата „багрене” за всеки цвят е договаряна предварително на килограм, а от друга страна съответствието между количеството и вида артикули и посоченото тегло не представлява правна, а чисто фактическа преценка, поради което е от значение единствено за обосноваността на решението.
Предвид изводите за частична недопустимост на касационната жалба и неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд в останалата част, ответникът по касация има право на разноски, съобразно правилата на чл.78 ГПК. Той е поискал присъждането на такива с отговора си, но до настоящия момент не е представил доказателства за реалното им извършване.
Водим от гореизложеното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като недопустима касационната жалба на КОЛОРЕ БЪЛГАРИЯ О. – [населено място], общ. К. против решение № 1850 от 03.11.2014 г. по в.гр.д. № 1497/2014 г. по описа на Пловдивския окръжен съд В ЧАСТТА, с което е потвърдено решение № 123/14.03.2014 г. по гр.д.№ 862/2013 г. на Карловския районен съд, с което касаторът е осъден на основание чл.79 ал.1 ЗЗД да заплати на ОПТИМУМ О. – [населено място] суми по фактури №№, както следва: [ЕГН]/11.04.2013 г. – 702.91 лв., [ЕГН]/13.05.2013 г. – 1 233 лв., [ЕГН]/14.05.2013 г. – 505.84 лв., [ЕГН]/15.05.2013 г. – 759.20 лв., [ЕГН]/16.05.2013 г. – 754.60 лв. и [ЕГН]/17.05.2013 г. – 282 лв.
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1850 от 03.11.2014 г. по в.гр.д. № 1497/2014 г. по описа на Пловдивския окръжен съд в останалата му обжалвана част.
Определението, с което касационната жалба е оставена без разглеждане подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от връчването му пред друг състав на ВКС, Търговска колегия. Определението, с което не се допуска касационно обжалване, е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: