О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№302
гр.София, 06.07.2012 година
В. касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на трети юли две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ч.гражданско дело под № 238/2012 година
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 във връзка с чл.280, ал.1 и чл.288 ГПК.
[фирма], [населено място] е подало частна касационна жалба вх.№ 9467 от 17.04.2012 год. срещу въззивното определение № 1079 от 29.03.2012 год. по ч.гр.дело № 590/2012 год. на Пловдивския окръжен съд, гражданско отделение, с което е потвърдено разпореждане № 67241 от 28.12.2011 год. на Пловдивския районен съд, 4-ти граждански състав, с което е върната въззивна жалба вх.№ 3608 от 05.08.2011 год. срещу решение № 2832 от 13.07.2011 год. по гр.дело № 2405/2007 год.
Поддържат се оплаквания за незаконосъобразност на определението. Според частния жалбоподател, по повод на обжалването, първоинстанционният съд е разпоредил внасяне на част от присъдена съдебна такса, преди влизане на решението в сила, която такса все още не се дължи. Твърди, че съобщението по чл.275, ал.2 във връзка с чл.262, ал.1 и чл.261, т.4 ГПК следва да бъде мотивирано, за да е наясно жалбоподателят по отношение на коя от исковите претенции каква сума следва да се внесе.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат: а/липса на нарочна законова разпоредба и установена съдебна практика по въпроса: длъжен ли е съдът при посочване на конкретен размер дължима такса, ако е налице обжалван интерес от няколко искови претенции и определеният от съда размер на дължимата такса не отговаря на общия размер на имуществения интерес от всички имуществени претенции, да посочи на обжалващата страна и размера на конкретния обжалван интерес, за който се отнася определената такса? и б/противоречие с практиката на Върховния касационен съд относно мотивирани указания от съда за отстраняване нередовността на жалбата с позоваване на определение № 489 от 30.12.2008 год. по ч.гр.дело № 2193/2008 год., ІІ г.о. и в/противоречие с практиката на ВКС относно задължението на съда да се произнесе по всички доводи на страните /решение № 298 от 28.04.2010 год. по гр.дело № 3972/2008 год. на ІV г.о. и решение № 217 от 09.06.2011 год. по гр.дело № 761/2010 год., ІV г.о./.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
С първоинстанционното решение № 2832 от 13.07.2011 год. по гр.дело № 2405/2007 год. Пловдивският районен съд, 4-ти гр.състав е изнесъл на публична продан допуснатия до делба урегулиран поземлен имот, като всеки от съделителите е осъден да заплати държавна такса върху стойността на своя дял /частният жалбоподател [фирма] сумата 29 195,55 лева, според квотата му в ликвидираната съсобственост от *% ид.части/. Със същото решение [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] и на [фирма] по 11 165 лева обезщетение за лишаване от право на ползване на недвижими имоти за периода от 20.07.2007 год. – 13.04.2010 год., а по сметка на В. сумата 893,20 лева държавна такса върху претенциите по сметки.
С вх.№ 31608 от 05.08.2011 год. [фирма] е подало въззивна жалба срещу решението, която съдържа оплаквания, както срещу частта по претенциите по сметки по чл.346 ГПК/т.т.1 и 2/, така и срещу частта, с която е извършена делбата/т.3/. Поддържа се, че имотът, предмет на делбата, не е жилище и съгласно чл.348 ГПК липсва пречка да не бъде поставен в дял на [фирма]. Поискано е решение № 2832 от 13.07.2011 год. по г р.дело № 2405/2007 год. на ПРС, ІV гр.състав да бъде обявено за нищожно или да бъде отменено изцяло.
С разпореждане от 09.08.2011 год. районният съд е оставил жалбата без движение с указание жалбоподателят да внесе държавна такса в размер на *% върху обжалваемия интерес.
С молба от 16.09.2011 год. жалбоподателят е заявил, че в съобщението не е посочен размера на обжалвания интерес; че при делба се събира такса 4% от размера на дяловете, но след влизане на решението в сила, което според него се отнася и за сметките по чл.346 ГПК. Посочил е, че с въззивната жалба не обжалва размера на дяловете, а тяхната стойност има отношение към сметките по чл.346 ГПК. Според въззивника, решението в частта му за разноските е с характер на определение и таксата за частна жалба срещу него е 15 лева. Със същата молба представил и вносна бележка за внесен депозит в същия размер. В заключение, заявил, че съдът следва да му посочи точната сума, която следва да внесе или точния размер на обжалвания интерес, с указания за внасяне на *% върху него.
С разпореждане от 19.09.2011 год. районният съд указал на жалобподателя да внесе 14 597,76 лева държавна такса.
С молба от 24.10.2011 год. [фирма] отново заявява, че и във второто поред съобщение не е посочен размера на обжалвания интерес; такса в размер на *% от размера на дяловете се събира, но след влизане на решението в сила; с въззивната жалба не обжалва размера на дяловете, чиято стойност имала отношение към сметките по чл.346 ГПК. С молбата е представена квитанция за 446,60 лева, която сума, според жалбоподателя била достатъчна с оглед жалбата срещу присъдените в полза на ищците суми за лишаване от право на ползване на имота. Поискано да бъде определен допълнителен срок за внасяне на остатъка до 14 597,76 лева.
С разпореждане от 26.10.2011 год. районният съд уважил срока съгласно чл.63 ГПК с още три седмици.
След като в така продължения срок не са постъпили други молби от [фирма] и не са представени банкови документи за внасяне на държавната такса в размер на 14 597,76 лева, районният съд постановил разпореждане за връщане на въззивната жалба.
За да потвърди разпореждането, въззивният съд е приел, че след като [фирма] обжалва изцяло решението за извършване на делбата, а не само в частта по претенциите за сметки, то дължи държавна такса в размер на *% от таксата, дължима за първоинстанционното производство върху обжалваемия интерес /чл.18, ал.1 от Тарифата за държавните такси, събирани от съдилищата/. Посочено е, че в чл.8 от Тарифата, а и в други нейни текстове, не се посочва, че таксата по делата за делба се събира след влизане на решението в сила и не може да се приеме, че не се дължи такса за въззивно обжалване преди влизане на решението в сила.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение поради следните съображения:
Формулираният с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК процесуалноправен въпрос не обосновава необходимост от разглеждане на частната касационна жалба по същество с оглед „точното прилагане на закона” и „развитието на правото” по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съдържанието на двете понятия е изяснено с т.4 на тълкувателно решение № 1/2009 год. от 19.02.2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на О. на ВКС. Двете хипотези на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират едно правно основание за допускане на касационно обжалване и имат приносен характер в правоприлагането при тълкуване на правните норми по конкретни дела или при създаване на съдебна практика по чл.290 или чл.274, ал.3 ГПК или по чл.124 ЗСВ. В случая, само обстоятелството, че липсва нарочна законова разпоредба, която детайлно да регламентира задълженията на съда, касаещи проверката на редовността на жалбата относно дължимата държавна такса при обжалваем интерес от няколко искови претенции, не е достатъчно, за да е налице приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Произнасянето по формулирания с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК процесуалноправен въпрос не би имало необходимия приносен характер за правоприлагането, доколкото в аналогични случаи, които са многобройни, съдилищата не срещат затруднения по приложението на закона, и в частност на разпоредбите относно дължимостта и определянето на размера на държавните такси при обжалване на съдебните решения, в т.ч. и на тези по делата за съдебна делба.
Липсва и предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Определение № 489 от 30.12.2008 год. по ч.гр.дело № 2193/2008 год. на ВКС, ІІ г.о. не е пряко относимо към процесния казус.
Цитираното определение има предвид нередовна касационна жалба, която не съдържа мотивирано изложение на основанията по чл.280, ал.1 ГПК. Посочено е, че въззивният съд е следвало да укаже на жалбоподателите да формулират материалноправен въпрос, по който е налице противоречива съдебна практика, както и да обосноват с какво разрешаването на този въпрос по конкретния спор от ВКС ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а така също и да посочат и представят противоречивите решения, на които се позовават.
Позоваването на решение № 298 от 28.04.2010 год. по гр.дело № 3972/2008 год. на ВКС, ІV г.о. и на решение № 217 от 09.06.2011 год. по гр.дело № 761/2010 год. на ВКС, ІV г.о. не може да обоснове наличието на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Общото между двете касационни решения, постановени по реда на чл.290 ГПК е, че касационното обжалване на въззивните решения е било допуснато и по процесуалноправен въпрос относно задължението на съда да прецени всички доказателства и доводи на страните. Допускане на касационно обжалване на въззивното определение в случая би било оправдано само ако е налице противоречиво прилагане на процесуални правила, както и на т.н. опитни правила при преценка на доказателствата и формиране на фактическите изводи на съда. По своята същност, т.2 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК съставлява конкретно оплакване за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение при обсъждане на доводите във въззивната жалба, произнасянето по което обаче е възможно само ако е налице поне едно от алтернативно посочените в чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК основания за допускане на касационно обжалване.
Както се посочи, липсва такава предпоставка и касационно обжалване на въззивното определение не следва да бъде допуснато.
По тези съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1079 от 29.03.2012 год. по ч.гр.дело № 590/2012 год. на Пловдивския окръжен съд, гражданско отделение, по частна касационна жалба вх.№ 9467 от 17.04.2012 год. на [фирма], [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/