О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 303
гр. София 02.04.2019 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 18 март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 3766 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца Б. Т. В., чрез адв. Р. М.-А. срещу решение № 122/12.06.2018 г. по в.гр.д.№ 184/2018 г. на Ловешкия окръжен съд, с което е обезсилено като недопустимо решение № 19/12.03.208 г. по гр.д.№ 350/2016 г. на Районен съд гр.Луковит и е прекратено производството по делото поради международна некомпетентност на българския съд. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо това делото да се върне на въззивния съд за постановяване на решение по съществото на спора.
В изложението са поставени правните въпроси: 1. при стабилизирано съдопроизводство с произнасяне на български съд по постановяване на привременни мерки с изслушване на децата, които са български граждани, както и двамата родители са български граждани, свидетели и социалната служба-Отдел закрила на детето същото да се прекрати поради международна некомпетентност на българския съд, защото децата временно са се преместили да живеят в друга държава на ЕС, поради икономическа ангажираност на родителя, на когото временно вече са присъдени родителските права, и който в съдебните заседания потвърждава, че няма желание за трайно установяване в друга държава, извън пределите на България и това да се тълкува като „обичайно местопребиваване” съгласно Регламент 2201/2003 г. на Съвета на децата в друга европейска държава-Испания, 2. при липса на възражение за подсъдност на българския съд от страна на ответника по чл.119,ал.3 ГПК за решаване на спора по същество, явно приемане на неговата компетентност, трябва ли да се прекрати производството, поради международна некомпетентност на българския съд, въпреки че и към момента на сезирането му децата се намират в България, решени в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са определения на състави на ВКС, постановени по чл.288 ГПК и по чл.274,ал.3 ГПК.
Ответницата по касационната жалба С. З. Я., чрез адв.М. М. в писмен отговор е изразила становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с пр.осн.чл.127, ал.2 СК.
Прието е за безспорно между страните по делото и установено от приложените копия от удостоверения за раждане, че Б. Т. В. и С. З. Я. са родители на децата А. Б. Т. – род. на 26.01.2003 г., А. Б. Т. – род. на 13.04.2004 г., Г. Б. Т. – род. на 19.05.2005 г. и Г. Б. Т. – род. на 15.02.2008 г. Приет е също за безспорен и факта, че родителите на децата нямат сключен граждански брак и не живеят заедно от 2012 г.
Посочил е, че според представените удостоверения, издадени от ОУ „Н. Р.“ – [населено място] и четирите деца са записани за учебната 2016/2017 г. съответно в първи, втори, трети и четвърти клас.
Приел е въз основа на приложената по делото декларация от ответницата с нотариална заверка на подписа от 06.03.2014 г., че последната е дала съгласието си децата да пътуват до Гърция и всички чужди държави в Европа, Европейски съюз и целия свят, придружавани от баща си Б. Т. В..
Съдът е приел, че в хода на производството пред районния съд в проведеното на 04.12.2017 г. открито съдебното заседание, ищецът в обясненията си, дадени по реда на чл.176 от ГПК е заявил, че след постановяване на привременните мерки през месец февруари 2017 г. е напуснал заедно с четирите деца местоживеенето в [населено място], [улица], № 56 и са заминали за Испания при неговите родителите. Като причина за заминаването им е изтъкнал, че не е могъл да си намери работа в [населено място] и къщата в [населено място], в която живеели, била продадена от бащата на ответницата. Ищецът е твърдял, че в Испания са се установили в малко село (Е. Р.), където живеят в самостоятелна квартира и с тях е и неговата приятелка В., която му помагала в грижите за децата. Ищецът е заявил, че работи в селското стопанство, но не може да представи трудов договор, както и че е направил постъпки да запише децата на училище. Бащата на децата е посочил, че възнамерява и занапред да остане с децата в Испания, където е започнал работа и където са неговите родители, на чиято подкрепа може да разчита при отглеждането на децата.
Прието е за установено от представените от ищеца с отговора на въззивната жалба удостоверения за адресна регистрация, че от 22.12.2017 г. децата А. Б. Т., А. Б. Т., Г. Б. Т. и Г. б. Т. са записани в Регистъра на жителите на Дееса де романос, провинция Паленсия, Испания. Прието е също, че детето Г. Б. Т. е записан през учебната 2017/2018 г. в 5 курс начално образование, а Г. Б. Т. е записан през учебната 2017/2018 г. в 3 курс начално образование в училище за детско и начално образование „М. де С.”. От представените 2 бр. удостоверения от училище за задължително средно образование „Ла охеда боедо” е приел за установено, че А. Б. Т. е записана през учебната 2017/2018 г. в пълен образователен курс 2, а А. Б. Т. е записан в пълен образователен курс 1. Посочил е, че според удостоверение от фирма „Е. Ф. М. СК” и временен трудов договор ищецът Б. В. Т. е назначен от 03.01.2018 г. на длъжност „работник животновъдство”.
Приел е, че в проведено на 05.06.2018 г. съдебно заседание процесуалният представител на въззивницата адв. М. заявил, че не оспорва факта, че децата към настоящия момент са в Испания.
От приложения пред въззивната инстанция актуален социален доклад от Дирекция „Социално подпомагане” – Луковит е прието за установено, че към настоящия момент и двете страни по спора не се намират на територията на Република България. С. Я. се намира в Германия, а Б. В. заедно с четирите деца в Испания. Прието е за установено също, че страните са съжителствали на съпружески начала от 2002 г. до 2012 г. Съвместният им живот протичал нормално до 2009 г., когато С. Я. заминала да работи в Германия. Ищецът, научавайки че там ответницата се занимава с проституция, успял да я прибере и двамата заминали да работят и живеят в Испания при нейните родители. Това продължило кратко, като бащата останал да работи в Испания, а майката се върнала в България при децата в [населено място]. През 2012 г. ответницата отново заминала за Германия и прекъснала контактите със семейството си, като рядко се чувала с тях по телефона или скайп, а средства за издръжка почти не изпращала. От 2012 г. грижите за децата са поети изцяло от бащата. През 2014 г. ищецът заедно с четирите деца заминал за Испания при неговите родители, които живеели и работели там и подпомагали сина си в отглеждането на внуците. Съдът е посочил, че според социалния доклад там децата са посещавали училище и са се справяли много добре. През юли 2016 г. бащата заедно с децата се върнал в България и те били записани в ОУ „Н. Р.“ – [населено място]. След завръщането си в България бащата се е регистрирал в „Бюро по труда“ – Луковит. В социалния доклад е изразено становище, че всички искания на бащата са изцяло в интерес на децата.
Въззивния съд е приел, че Районен съд – Луковит е бил сезиран с иск с правно основание чл.127, ал.2 от СК за упражняване на родителски права над децата А. Т., А. Т., Г. Т. и Г. Т., родени от съвместното съжителство на Б. Т. и С. Я., определяне на тяхното местоживеене, лични отношения с другия родител и издръжката им.
Прието е с оглед преценката на събраните по делото доказателства, че българският съд не е компетентен да се произнесе по предявените от Б. Т. в качеството му на баща и законен представител на децата А. Т., А. Т., Г. Т. и Г. Т. искове съобразно разпоредбите на Регламент № 2201/2003 год. на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебните решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, тъй като Испания е държава-членка на ЕС. Съдът се е позовал на чл.2, т.7 от цитирания регламент, според който терминът „родителска отговорност” означава всички права и задължения, които са предоставени на физическо или юридическо лице по силата на решение, въз основа на закона или по силата на правно обвързващо споразумение, отнасящи се до детето или неговото имущество, като терминът включва по-специално правото на упражняване на родителски права и лични отношения с детето. Посочил е, че искането по чл.127, ал.2 от СК включва произнасяне както по отношение на упражняване на родителските права, така и правата на лични отношения, местоживеенето на децата и издръжката им и в този смисъл попада в обхвата на делата за родителска отговорност.
Взети са предвид разпоредбите на чл.8 от раздел 2 „Родителска отговорност”, с които е уредена общата компетентност. Позовал се е на чл.8, параграф 1, според който съдилищата на държавата – членка са компетентни по делата, свързани с родителската отговорност за детето, ако детето има обичайно местопребиваване в тази държава-членка по времето, когато съдът е сезиран. Съдът е посочил, че в чл.2 от Регламент 2201/2003 год. не се съдържа определение на термина „обичайно местопребиваване” за целите на този регламент, че съгласно решение на съда на ЕС /ІІІ състав/ от 02.04.2009 год. по дело С-523/07, постановено по преюдициално запитване, понятието за обичайно местопребиваване по смисъла на чл.8, § 1 от него трябва да се тълкува в смисъл, че това пребиваване съответства на мястото, което изразява определена интеграция на детето в социалната и семейна среда. Приел е, че за тази цел трябва по-специално да се вземат предвид продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на държава-членка, както и причините за преместване на семейството в тази държава, гражданството на детето, мястото и условията за обучение в училище, лингвистичните познания, както и семейните и социални отношения, поддържани от детето в посочената държава. Цитирано е решение на съда на ЕС по дело С-497/2010 год., образувано по повод преюдициално запитване по тълкуването на чл.8 и чл.10 от Регламент № 2201/2003 год. на Съвета, с което е прието, че понятието „обичайно местопребиваване” трябва да се тълкува в смисъл, че това е мястото, което отразява определена интеграция на детето в социална и семейна среда.
Въззивния съд е приел за установено от събраните по делото доказателства, че от 2014 год. до 21.07.2016 год. ищецът заедно с четирите деца фактически са живели в Испания – страна член на ЕС. През месец февруари 2017 год. съгласно дадените по реда на чл.176 от ГПК обяснения от Б. Т. в с.з. на 04.12.2017 г., той заедно с четирите деца отново е заминал за Испания, където живеят и работят неговите родители, които го подпомагат в отглеждането на децата. Според съда населеното място където пребивават децата е мястото, в което са се приобщили към съществуващата там социална среда и създадената им там семейна среда, включваща техния баща, жената с която съжителства, както и бабата и дядото по бащина линия. За формиране на извода за интеграция на децата в тази социална среда съдът е съобразил и обстоятелството, че те посещават местни училища и са записани в Регистъра на жителите на Дееса де романос, провинция Паленсия, Испания. Според съда правно ирелевантен е факта, че за кратък период от време /около 7 месеца/ децата са имали постоянен адрес в [населено място], защото тяхното обичайно местопребиваване през последните години и към настоящия момент е в Испания. Посочил е, че към момента на завеждане на иска децата са имали местопребиваване в България, но според чл.5, ал.2 от Хагската конвенция от 1996 год., по която Испания е страна, в случай на промяна на обичайното местопребиваване на детето в друга договаряща държава, компетентност имат органите на държавата, в която е новото му обичайно местопребиваване, т.е. Испания. Прието е, че децата имат връзка с Испания и по силата на факта, че бащата като носител на родителската отговорност също има обичайното си местопребиваване в Испания, където работи.
Като е взел предвид характера на предявените искове въззивният съд е извел извод, че във висш интерес на децата и изхождайки от общия принцип за закрила на техните интересите, както и с оглед критерия за близост, международно компетентен да се произнесе по предявените искове е испанският съд.
Прието е, че за своята международна компетентност съдът следи служебно при всяко положение на делото, че в тази насока правото на Европейския съюз има примат над националните законодателства на държавите-членки. Взет е предвид чл.17 от цитирания регламент, според който, когато пред съд в държава-членка е заведено дело, по което той по силата на настоящия регламент не е компетентен, а компетентността принадлежи на друга държава-членка, той служебно се обявява за некомпетентен.
При тези съображения въззивният съд е формирал извод, че първоинстанционното решение е недопустимо поради липса на международна компетентност на българския съд и същото следва да бъде обезсилено, а производството по делото прекратено.
По правните въпроси:
Съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставените въпроси в изложението. В подкрепа на доводите на наличие на соченото основание за допускане на касационно обжалване жалбоподателят е цитирал и не е представил следните съдебни актове: определение № 234/12.05.2017 г. по ч.гр.д.№ 1590/2017 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.288 ГПК, определение № 402/28.06.2011 г. по ч.гр.д.№ 289/2011 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.274,ал.3 ГПК, определение № 402/23.08.2016 г. по ч.гр.д.№ 1790/2016 г. на ВКС,IV г.о., постановено по чл.274,ал.3 ГПК. Първото определение съдът намира, че не следва да се обсъжда, тъй като е постановено по чл.288 ГПК и е извън обхвата на понятието практика на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
С определение № 402/28.06.2011 г. по ч.гр.д.№ 289/2011 г. на ВКС, IV г.о. и определение № 402/23.08.2016 г. по ч.гр.д.№ 1790/2016 г. на ВКС,IV г.о., постановени по чл.274,ал.3 ГПК съставите на ВКС са се произнесли по правни въпроси, различни от формулираните от жалбоподателя. Поради това съдът намира, че не е установено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставените правни въпроси от жалбоподателя.
По същите въпроси не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като жалбоподателят не е обосновал наличието на посоченото допълнително основание.
Независимо от обстоятелството, че не се установява основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси от жалбоподателя съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, за да се осъществи преценка от страна на касационния съд за това съобразен ли е интересът на всяко от децата с оглед решаващите изводи на въззивния съд, че международно компетентен да се произнесе по предявените искове е испанския съд, а не българския съд, поради което първоинстанционното решение е недопустимо.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Допуска касационно обжалване на решение № 122/12.06.2018 г., постановено по в.гр.дело № 184/2018 г. на Ловешкия окръжен съд по касационна жалба вх. № 5209/17.07.2018 г., подадена от ищеца Б. Т. В., ЕГН [ЕГН], чрез адв.Р. М.-А..
Указва на жалбоподателя Б. Т. В. в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС сумата 75 лв. държавна такса за разглеждане на касационната жалба и да представи платежен документ. При неизпълнение на указанието в срок касационната жалба ще бъде върната, което да се впише в съобщението.
След представяне на доказателство за внасяне на държавната такса делото да се докладва да председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване в съдебно заседание.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: