О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 304
София, 02.04.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на първи април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №4242/2018 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№14877/20.8.2018 г., подадена от Б. С. – прокурор от Апелативна прокуратура – София, представляващ ответника по исковата молба Прокуратура на Република България против въззивно решение №2106/06.8.2018 г. по гр.д.№6339/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, г.о., 4-ти състав, с което е отменено решение №6398/18.9.2016 г., поправено с решение №144/05.01.2018 г., по гр.д.№9559/2016 г. по описа на Софийския градски съд, I ГО, 10 състав, в частта, с която е отхвърлен предявения от С. П. С. от [населено място] против Прокуратура на Република България иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, за разликата от 4000 лева до 10000 лева – обезщетение за неимуществени вреди от повдигане и поддържане на обвинение за престъпление, за което е оправдан с влязла в сила присъда, и Прокуратурата на Република България е осъдена да му заплати още 6000 лева.
В останалата обжалвана част решението на първата инстанция е потвърдено.
При постановяване на решението въззивната инстанция е приела, че „Съгласно нормата на чл. 2, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 7 и чл. 4 ЗОДОВ, държавата – в лицето на съответните органи на дознанието, следствието, прокуратурата, съда, – отговаря и дължи обезщетение за всички причинени имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от следния незаконен акт – обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано – независимо от това дали вредите са причинени виновно от съответните длъжностни лица, намиращи се в трудово или служебно правоотношение със съответния правозащитен орган (вж. и разясненията, дадени в тълкувателно решение № 3/22.04.2005г. по тълк. гр. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС на РБ, задължителни за съда).
С оглед спорния предмет на въззивното производство и обстоятелството, че право на жалба е упражнил само ищецът срещу отхвърлителната част от решението на първоинстанционния съд с доводи, които се свеждат до нарушение на чл. 52 ЗЗД, а решението в осъдителната му част е влязло в сила (чл. 298, ал. 1 и чл. 299, ал. 1 ГПК), въззивният съд, изхожда от положението, че е налице незаконен акт на правозащитен орган – обвинение в извършване на престъпление, за което лицето е било оправдано. Основанието за ангажиране на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е обективният факт, че лицето е било обвинено в извършване на престъпление по Наказателния кодекс и е било оправдано. Отнася се до специално установена от закона гаранционна отговорност за вреди от непозволено увреждане, поради което същата възниква при наличието само на посочените в законовата разпоредба предпоставки – в случая повдигане на обвинение на лице за извършване на престъпление и оправдаването му. Отговорността на осъдения от първоинстанционния съд ответник ПРБ се извлича от упражнените правомощия по осъществяването на ръководство и надзор върху разследването, вкл. съставянето на обвинителен акт за предаване на обвиняемия на съд и поддържането му; от задължението на прокуратурата да доказва виновността на привлечените към наказателна отговорност лица, съотв. от постановяването на присъда, с която е лицето е оправдано.
В разглеждания случай по делото е оспорено настъпването на всички твърдяни от ищеца вреди, съотв. причинната връзка между посочения по-горе незаконен акт и вредите. Поначало доказването на тези елементи от фактическия състав на отговорността на държавата чрез нейните органи следва да се извърши при условията на пълно доказване от ищеца, особено що се касае до вреди извън обичайните и присъщи като резултат от едно несправедливо обвинение. От съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, вкл. и на гласните такива – поначало основен източник на информация за неблагоприятните последици от незаконното обвинение, за каквито ищецът търси компенсация чрез парично обезщетение в размер на 50000 лв., въззивният съд също намира за установено, че в резултат и на незаконното обвинение за престъплението, за което впоследствие е бил оправдан, на което е основан искът, емоционалното състояние на ищеца, който не е имал досег с правосъдието като човек с чисто съдебно минало, е било засегнато, тъй като той е бил притеснен, че ще бъде несправедливо осъден – изпитвал е присъщите на човек, подложен на наказателна репресия, безпокойство и страх, че ще бъде осъден. Съдът отчита и, че при незаконно повдигане на обвинение се засяга по един недопустим начин правната сфера на привлеченото към наказателна отговорност лице, което води до увреждане и настъпване на вреди – неблагоприятно отражение върху психиката на човек, – които са пряка и непосредствена последица от това увреждане, без да е в тежест на лицето да доказва всяко свое негативно изживяване и страдание, независимо от конкретната преценка, която се дължи за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди (чл. 52 ЗЗД). Освен преживените негативни емоции по време на наказателното производство, резултат от образуването му е и накърняването на доброто име на ищеца, нарушаването на приятелски връзки, прието също за неблагоприятна правна последица от първоинстанционния съд, срещу което не са направени оплаквания от ответника. Недоказани като вреди, настъпили единствено от наказателното преследване, в частност по процесното наказателно производство, както е приел и СГС (без оплаквания за необсновани констатации във въззивната жалба във връзка с това), са невъзможността за реализация на ищеца в професионален план и в политическия живот на страната. Доказателства за влошаване на здравословното състояние на ищеца (във връзка с довода му във въззивната жалба), именно в резултат на процесното обвинение не са представени, като мнението на свидетел за това няма доказателствена стойност, нито такова влошаване може да се приеме за ноторен факт, така, че да е ненужно доказването му (чл. 155 ГПК). За определянето на търсеното обезщетение по справедливост съдът съобрази не на последно място периода на висящност на производството и периода от време, през който спрямо ищеца реално са били предприети действия по наказателно преследване, – период от около 3 години и половина (начиная от 23.07.2009г.), част от който се дължи и на подаването на протести от прокуратурата срещу акта на наказателния съд, през който спрямо ищеца е определена мярка за неотклонение – „гаранция“ в размер на 1000 лв.; отчете и, че за престъплението, за което му е било повдигнато обвинение, се предвижда наказание лишаване от свобода от една до десет години, като съдът постановява и лишаване от право за заемане на определена държавна или обществена длъжност и да се упражнява определена професия или дейност (т.е. касае се за тежко престъпление – чл. 93, т. 7 НК) – факт, неотчетен от първоинстанцинния съд. Доколкото по делото е установено, че спрямо С. С. по същото време, през част от процесния период, е било предприето наказателно преследване и по друго наказателно производство за престъпление по чл. 219, ал. 4 НК, последиците, от което се претендират в отделно исково производство, с оглед спецификите на конкретния разглеждан случай, съдът определя обезщетение за репариране само на онези вреди, причинени от незаконния акт, в предмета на делото. На основание гореизложеното, съдът намира, че по делото се установиха само закономерните последици от повдигането на едно обвинение, за които първоинстанционният съд е ангажирал отговорността на ответника, а в решаващата си дейност по определяне по справедливост на размера на обезщетението за неимуществени вреди (чл. 52 ЗЗД), счита, че справедливото обезщетение за неимуществени вреди, причинени от конкретното обвинение за извършване на тежко престъпление, възлиза на 10 000 лв. По делото не е доказано пълно и главно, като се изходи и от приетите за установени в първоинстанционното производство факти, и от установеното от въззивния съд, настъпването на специфични и трайни тежки последици от повдигането на конкретните обвинения, в предмета на делото, и от процесуалните действия, извършени с участието на ищеца. Съдът не може да определи обезщетение и за вреди от други наказателни производства, на които не е основан искът, въпреки установеното по делото, което е и безспорно, че срещу ищеца са образувани множество наказателни производства, преобладаващата част от които са за безстопанственост в особено големи размери, като обвиненията, по повечето от тези производства представляват незаконни актове. Не е проведено и доказване конкретно в коя медия и по какъв начин е извършено отразяването на обвинението, от което се търси обезщетение, така че въз основа на начина на самото разгласяване въззивният съд да формира извод за по-голям интензитет на претърпените вреди и да увеличи претендираното обезщетение поради създаване на допълнителен, извън отчетения от съда поради медийната разгласа (установена от гласните доказателства), психически дискомфорт у ищеца и накърняване на името му. В обобщение на изложенето и въззивният съд намира, че отговорността на държавата чрез ответника ПРБ следва да бъде ангажирана за установените неблагоприятни последици от процесния незаконен акт, чието репариране се претендира в настоящото производство, като дължимият размер на обезщетението за неимуществени вреди на ищеца, както се посочи, възлиза на 10 000 лв., определен по критериите на чл. 52 ЗЗД. Върху посочената сума се дължи и законна лихва от датата на влизане в сила на оправдателната присъда (вж. т.4 от цитираното ТР на ОСГК на ВКС) до окончателното й изплащане, а в случая с оглед диспозитивното начало, се присъжда, начиная от посочения от ищеца момент – 10.07.2013г. По изложените съображения, съдът прие, че доводите за нарушение на чл. 52 ЗЗД, релевирани от ищеца в срока за въззивно обжалване, са частично основателни.
Така мотивиран, въззивният съд счете, че обжалваното решение е частично неправилно и подлежи на отмяна в частта, в която съдът е отхвърлил предявения иск за разликата над 4000 лв. до 10000 лв. и вместо това за тази разлика искът следва да се уважи.“
В изложението на касационния жалбоподател – Прокуратура на Република България сочи основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно размера на обезщетението с оглед изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД. Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касация С. П. С., посредством процесуалния си представител – адв. Р. Г., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението към нея и взе предвид отговора на ответника по касация намира следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно визираната правна норма на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от съществено значение за изхода от спора, за развитие на правото, решен и е в противоречие с практиката на ВКС. Въздигнатият от чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че размера на неимуществените вреди се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер. Постановеното от въззивната инстанция решение се основава на факти и обстоятелства и е съобразено със законовите разпоредби. По естеството си с изложението се цели допускане на въззивното решение в обжалваната част относно размера на претенцията, което конкретно е уредено в българското законодателство – чл.чл.51 и 52 ЗЗД, и което за всеки отделен случай е различен.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №2106/06.8.2018 г. по гр.д.№6339/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, г.о., 4-ти състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: