О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 304
гр. София 21.03.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 13 февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
т.дело № 60261 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника [фирма] в ликвидация, чрез адв.Я. В. и адв.В. В. срещу решение № 141/28.04.2016 г. по в.т.дело № 106/2016 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 141/11.11.2015 г. по т.дело № 38/2015 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с което жалбоподателят е осъден да заплати на Г. Ц. Ц. сумата 35 000 лв., представляваща неизплатена главница по договор за заем от 25.02.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 26.02.2015 г. до окончателното изплащане и направените по делото разноски в размер на 4000 лв.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и необоснованост.
В изложението са формулирани правните въпроси: 1. за релевантното значение на обвързващите мотиви по влезли в сила съдебни актове, относими към висящи дела по искове, основаващи се на едни и същи обстоятелства, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 2. по процесуалноправния въпрос за инкорпориране служебно в основанието на предявения иск обстоятелствата, обективирани в Записа на заповед от 25.02.2010 г. Служебното включване на обстоятелствата, обективирани в Записа на заповед в основанието на иска и обосноваването с тях на обжалваното решение е съществено процесуално нарушение на основополагащия принцип в гражданския процес на диспозитивното начало, след като ищеца не се е позовал на тях и не ги е включил в основанието на иска, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 458/29.06.2010 г. по гр.дело № 1526/2009 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК, 3. относно релевантното значение за признати обстоятелства в други съдебни производства, относими към предмета на спора по висящо дело, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по касационната жалба Г. Ц. Ц., чрез адв. М. Ш. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.240 ЗЗД.
От фактическа страна съдът е приел въз основа на приложения по делото договор за заем, че същият е сключен между Г. Ц. Ц. в качеството му на собственик на [фирма] и М. Т. П. в качеството й на управител на [фирма] на 25.02.2010 г. Прието е, че с договора Г. Ц. Ц. в качеството му на собственик на [фирма], отдава на М. Т. П. в качеството й на управител на [фирма] сумата от 35 000лв., за която сума се издава запис на заповед и фактура № 370. Посочил е, че са положени подписа по този договор – по т.1 от Г. Ц. Ц. и по т.2 от М. Т. П..
Въз основа на приложеното копие на запис на заповед от същата дата – 25.02.2010 г. е прието, че издателят [фирма] с управител М. Т. П. се е задължил да заплати сумата от 35 000 лв. на поемателя Г. Ц. Ц. на падежа 31.03.2010 г., като е посочена причина на задължението – заем по договор от 25.02.2010 г. Прието е за установено, че записът на заповед е подписан от М. Т. П. и от Т. Г. П..
С оглед на представените доказателства съдът е приел, че е налице връзка между договора за заем и записа на заповед. Посочил е, че и двата документа са издадени на една и съща дата, че се отнасят за една и съща сума, че изрично в двата документа се съдържа изявление, в първия, че се издава запис на заповед, във втория, че причината на задължението е договорът за заем от 25.02.2010 г. С оглед на това е изведен извод, че е налице каузално правоотношение, обезпечено с абстрактна сделка.
Въззивният съд е приел, че като заемодател в договора за заем е посочен Г. Ц. Ц., в качеството му на собственик на [фирма]. Въз основа на справка в Търговския регистър е прието, че вписан управител на дружеството към 25.02.2010 г. и към настоящия момент е В. Ц.. Като се е позовал на разпоредбата на чл.147,ал.1 ТЗ съдът е приел, че, когато капиталът на дружеството принадлежи на едно и също лице, едноличният собственик на капитала управлява дружеството лично или чрез определен от него управител. Прието е също, че в случая едноличният собственик на капитала е избрал дружеството да се управлява от управител, който да организира и ръководи неговата дейност, както и да представлява дружеството съгласно дадените му правомощия по закон. Съдът е формирал извод, че след като управителят не е подписал договора, а подписът е на Г. Ц. Ц., който не може да представлява дружеството то страна по договора за заем е самото физическо лице. Извода е обоснован и с наличието на връзка между договора за заем и записа на заповед, в който като поемател е посочено физическото лице Г. Ц. Ц..
Съдът е приел, че като заемател в договора за заем е посочена М. Т. П. в качеството й на управител на [фирма], която е притежавала това качество до 27.07.2011 г.заедно и поотделно с другия вписан управител Т. Г. П., че е посочен ЕИК на дружеството, седалище и адрес на управлението му, които са индивидуализиращите го признаци. Изведен е извода, че М. Т. П. е управлявала и представлявала дружеството към 25.02.2010 г., че е осъществявала органно представителство. Посочил е, че волята й като орган на дружеството – юридическо лице е формирала волята на дружеството и, че следва да намери проявление по отношение на третите лица – в случая другата страна по процесния договор. Съобразено е и обстоятелството, че дружеството е посочено като издател на записа на заповед, както и че двамата му управители са положили подписите си под менителничното задължение.
При тези съображения съдът е формирал извод, че страни по процесния договор за заем са физическото лице Г. Ц. Ц. като заемодател и дружеството ответник [фирма] като заемател.
Посочил е, че договорът за заем е реален договор и основен негов елемент е предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя. Прието е, че за установяване на това обстоятелство ищецът заемодател се позовава на договора, записа на заповед и фактура, издадена от ответника и останала на съхранение при него. Съдът е приел, че в договора за заем страните са употребили израза „отдава сумата от 35 000 лв.“ и израза „издава запис на заповед“. Според съда тази редакция в договора налага извода, че е употребено сегашно време на глаголите „отдава“ и „издава“. С оглед на това е прието, че едновременно с подписването на договора е предадена и заемната сума, че договорът за заем удостоверява получаването на заемната сума, като е издаден и запис на заповед, гарантиращ връщането на тази сума, в който освен менителничния ефект има и друго вписване, че в него е посочена причината за задължението – заем по договор от 25.02.2010 г.
Въз основа на заключение на вещо лице по назначена съдебносчетоводна експертиза е прието за установено, че не са налице счетоводни записвания за сумата от 35 000 лв. по договора за заем от 25.02.2010 г. в счетоводните регистри на дружеството ответник за периода от 01.01.2010 г. – 31.08.2015 г. Посочил е, че този извод на вещото лице е основан на предоставените оборотни ведомости от ответника, като са налични отразявания по счетоводни сметки на задължения по заеми, без да може да се посочи основанието им, поради липса на първични и вторични документи. С оглед на установеното според съда не следва да се кретидира крайният извод на вещото лице, тъй като не е направена пълна и цялостна документална проверка на база първични и вторични счетоводни документи, не може да се прецени водено ли е редовно счетоводството на ответника.
Прието е, че в случая е налице фактическият състав по чл.240 от ЗЗД. Според съда страните по делото са сключили договор за заем на 25.02.2010 г. , че ищецът, като заемодател е предал на ответника заемната сума със сключването на заемния договор. Прието е също, че този договор е обезпечен с издаването на запис на заповед от същата дата, в който е посочен падежа на задължението.
Съдът е приел, че няма доказателства ответникът да е погасил задължението си и е извел извода за основателност на предявения иск. Поради съвпадане на крайният решаващ правен извод с този на първоинстанционния съд решението на последния съд е потвърдено.
Преценени са за неоснователни доводите във въззивната жалба на ответника, че издател на записа на заповед е физическото лице М. Т. П. и, че това обстоятелство е прието в мотивите на въззивното решение по чл.422 от ГПК, които са задължителни, както и че неправилно е изследвана връзката между каузалното правоотношение и абстрактната сделка. Според въззивния съд предмет на разглеждане по делото е заемното правоотношение между страните и поради това първо е приел, че следва да се разгледат и обсъдят страните по това правоотношение. Посочил е, че записът на заповед, като издаден за обезпечение на каузалното правоотношение, е последващ това правоотношение. Прието е, че от страните по записа на заповед могат да се изведат допълнителни аргументи за страните по основното правоотношение при наличие на връзка между тях. Прието е също, че това е логиката на взаимовръзката между двете правоотношения и поради това не може да се приеме, че тя е неправилно изследвана. Приети са за правилни изводите за характера на записа на заповед като разписка, доколкото предмет на изследване е връзката между двете правоотношения съобразно наведените твърдения на ищеца в исковата молба и, че първоинстанционния съд не е излязъл извън рамките на тези твърдения, разглеждайки делото. Според въззивния съд мотивите на въззивното решение нямат обвързваща сила, тъй като то е влязло в сила само между същите страни, за същото искане и за същото основание, че в случая страните по настоящото производство са различни с тези по чл.422 от ГПК. При тези съображения първоинстанционното решение, с което искът е уважен е потвърдено.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по първия въпрос в изложението. Съгласно тълкуването в т.4 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Поставеният въпрос касае приложение разпоредбите на чл.236,ал.2 и чл.298, ал. 1 ГПК, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия. Според трайната практика на ВКС решението влиза в сила само между същите страни и техните универсални и частни правоприемници, придобили права в хода на процеса, по отношение на предявеното основание на спорното право в исковата молба и формираното искане и произнасяне по тези три въпроса се съдържа в диспозитива на решението, което е краен извод за това дали спорното право съществува на предявеното основание за ищеца. Съгласно чл. 236, ал.1 т.5 ГПК, диспозитивът съдържа какво постановява съда по спорното право. Мотивите се излагат към решението – чл. 236, ал.2 ГПК и по съдържание съставляват анализ на доказателствата в тяхната взаимна връзка и зависимост при използване правилата на логиката, подвеждането на приетите за установени факти под правната норма и формиране на правни изводи от тях. С т.18 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК е прието, че със сила на пресъдено нещо се ползва само диспозитива на влязлото в сила съдебно решение. Ако страната иска да се формира сила на пресъдено нещо по едно преюдициално отношение, тя следва да го въведе като предмет на спора с предявяване на инцидентен установителен иск – чл. 212 ГПК. В противен случай съдът ще го обсъди само в мотивите, за да реши спора, но по него няма да се формира сила на пресъдено нещо. Само в изрично предвидените два случая в чл. 298, ал.4 ГПК за възражение за прихващане и по искане за признаване право на задържане се формира сила на пресъдено нещо, като в тези случаи съдът се произнася с диспозитива на решението. – т.решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 472/12.01.2012 г. по гр.дело № 1712/2010 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК, решение № 58/26.04.2016 г. по гр.дело № 5180/2015 г. на ВКС, I г.о., решение № 47/07.02.2012 г. по гр.дело № 1188/2011 г. на ВКС, IV г.о., постановени по чл.290 ГПК и др. Решаващите правни изводи на въззивния съд са съобразени с тази практика на ВКС. С оглед на това не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по този въпрос от изложението.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпросите по п.2-ри от изложението. Изложените доводи в този пункт представляват такива по правилността на обжалваното решение и поради това не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Според т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Съгласно същата практика материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В производството по чл.288 ГПК К. съд трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва само ако той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Като взема предвид това тълкуване съдът преценява, че въпросите по п.2-ри от изложението касаят правилността на обжалваното решение и са касационни основания за отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Същите съдът следва да обсъди само ако се допусне касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба, но не и в настоящото производство. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1,т.1 ГПК.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по третия въпрос от изложението. Въпросът касае приложното поле на чл.175 ГПК, които са ясни и пълни и не следва да се тълкуват. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по поставените въпроси в изложението на жалбоподателя-ответник.
С оглед изхода на спора в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 1200 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р ЕД Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 141/28.04.2016 г., постановено по в.т.дело № 106/2016 г. на Пловдивския апелативен съд по касационна жалба вх. № 5398/29.06.2016 г., подадена от ответника [фирма] в ликвидация, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление, [населено място], [улица], чрез адв.Я. В. и адв.В. В., съдебен адрес [населено място], [улица].
Осъжда [фирма] в ликвидация, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление, [населено място], [улица] да заплати на Г. Ц. Ц., [населено място], [улица] сумата 1200 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: