2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 304
гр. София, 29 март 2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осми март през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3770 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в определението).
Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото П. Г. П. срещу решение № 8037/04.11.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 9332/2015 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното възивно решение, като е потвърдено решение № II-78-105/03.06.2015 г. по гр. дело № 71441/2014 г. на Софийския районен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу Д… п… „Н…. к… „Ж…. и….““, осъдителни искове, както следва: иск с правно основание чл. 226, ал. 1, т. 2, във вр. с ал. 3 от КТ – за заплащане на обезщетение за вреди от попълване на неверни данни в издаден от страна на ответника-работодател документ – акт № 654/10.11.2009 г., в размер 162 580.34 лв. – пропуснато трудово възнаграждение за периода 01.01.2012 г. – 31.12.2014 г. за длъжността „главен юрисконсулт“, на която касаторът-ищец работел при ответника преди прекратяване на трудовия договор; иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – за заплащане на лихва (обезщетение) за забава в размер 19 058.89 лв., върху горното обезщетение за периода 01.01.2012 г. – 22.12.2014 г.; и иск с правно основание чл. 226, ал. 1, т. 2 от КТ – за заплащане на обезщетение в размер 3 129 лв. за вреди – пропуснати ползи от неточно определен, вследствие невнасяне на осигурителни вноски, размер на отпуснатата на касатора-ищец пенсия за осигурителен стаж и възраст, за периода 01.01.2010 г. – 31.12.2014 г.; в тежест на жалбоподателя са възложени разноските по делото.
При извършената служебна проверка, съдът намира касационната жалба за процесуално недопустима в частта ? относно последния иск – за обезщетението в размер 3 129 лв. за вреди – пропуснати ползи от неточно определен, вследствие невнасяне на осигурителни вноски, размер на отпуснатата на касатора-ищец пенсия, който иск е с цена под 5 000 лв. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2, т. 3 от ГПК (в посочената по-горе редакция), въззивното решение не подлежи на касационно обжалване в тази част, поради което касационната жалба следва да се остави без разглеждане и касационното производство следва да се прекрати в същата част.
В останалата ? част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение, с която са отхвърлени исковете на касатора, които са с цена над 5 000 лв. В жалбата относно и тази част се излагат касационни оплаквания по чл. 281, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, а именно: за нищожност, поради липса на мотиви по иска по чл. 226, ал. 1, т. 2, във вр. с ал. 3 от КТ; за недопустимост, поради произнасяне по непредявен иск по чл. 225, ал. 1 от КТ, вместо по предявения иск по чл. 226, ал. 1, т. 2, във вр. с ал. 3 от КТ; и за неправилност, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните два правни въпроса: 1) когато в решението се разглежда, обсъжда и прилага неотносима към предявения иск хипотеза на специално императивно правило за друг конкретен иск, който не е предявен с исковата молба, и това има решаващо значение за крайния изход на делото, не представлява ли решение по друг непредявен иск, а самото решение – недопустимо; и 2) правилно ли е при предявен иск по чл. 226, ал. 1, т. 2 от КТ, при който работодателят е солидарно отговорен заедно с виновното лице за причинени вреди от вписване на неверни данни в документ, да се приложи ограничена отговорност на основание чл. 225, ал. 1 от КТ, която възниква и се прилага при друг иск по реда на чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ, спрямо единствения по него ответник – работодателя. По отношение на първия въпрос жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил този въпрос в противоречие с решение № 249/23.07.2010 г. по гр. дело № 92/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 5/20.02.2012 г. по гр. дело № 658/2011 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 77/08.03.2011 г. по гр. дело № 127/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 217/09.06.2011 г. по гр. дело № 761/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 447/18.11.2011 г. по гр. дело № 1964/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. По отношение на втория въпрос жалбоподателят не навел никое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 или т. 3 от ГПК.
Ответното Д… п… „Н…. к…. „Ж…. и….““ в отговора си излага становище и съображения, че няма основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
За да постанови решението си в подлежащата на касационно обжалване негова част, въззивният съд е приел в мотивите към него следното:
Приел е за безспорни между страните и установени по делото обстоятелствата, че ищецът е работил по трудов договор на длъжността „главен юрисконсулт“ при ответника; че трудовото правоотношение между тях е било прекратено с процесния акт № 654/10.11.2009 г. на генералния директор на ответното държавно предприятие, на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ (в тогава действащата редакция) – поради придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст; както и че този акт е бил признат за незаконен и отменен с влязло в сила съдебно решение – по предявен от ищеца иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ.
СГС е приел, че в хода на производството по настоящото дело касаторът-ищец поддържа, че е търпял вреди от това, че в процесния акт № 654/10.11.2009 г. невярно е било посочено, че на датата на акта за него е съществувало право да се пенсионира на посоченото в акта основание, като вредите според ищеца се изразяват в това, че той пропуснал възможността да получава през процесния период трудово възнаграждение за длъжността „главен юрисконсулт“, на която работел при ответника преди прекратяването на трудовия договор. Въззивният съд е приел, че съгласно чл. 226, ал. 1, т. 2 КТ, работодателят и виновните длъжностни лица отговарят солидарно за вредите, причинени на работника или служителя поради попълване на неверни данни в издадените от работодателя документи. Приел е също, че по иска по чл. 226, ал. 1, т. 2 вр. ал. 3 КТ се дължи обезщетение за имуществените вреди, които работникът/служителят е претърпял, включително ползите, които е пропуснал, като те представляват правата му, които са засегнати в резултат от вписване на неверни данни в издадените от работодателя (от негови служители) документи и се изразяват в стойността, с която е намалено имуществото му, както и че за определяне на обезщетението следва да се установят засегнатите в резултат (в причинна връзка) от вписването на неверни данни, права и тяхната парична равностойност, с която е намалено имуществото на работника.
Позовавайки се на трайно установената съдебна практика, СГС е изложил съображения, че при отмяната по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ на процесния акт № 654/10.11.2009 г., приложима е била специалната хипотеза на чл. 225, ал. 1, във вр. с чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ, която лимитативно определя размера на обезщетението, на което работникът или служителят би имал право при отмяна на незаконното уволнение – вредата е императивно определена от законодателя в размер на шестмесечното брутно трудово възнаграждение на служителя за периода след прекратяване на трудовия договор. В тази връзка въззивният съд е изложил съображения, че трудовото законодателство изрично регламентира пределния срок, в който работодателят може да отговаря за вреди, причинени на работника или служителя от принудителното оставане без работа поради незаконно уволнение, като тази отговорност е ограничена до 6 месечни брутни заплати, и други по вид или по-големи по размер вреди на основание чл. 225, ал. 1 или ал. 2 КТ не могат да се претендират и работникът не може да бъде обезщетен за тях. Също в тази връзка СГС е приел, че целта на предвиденото в КТ обезщетение е възмездяване на щетите, понесени от работника от оставането му без доходи поради незаконното прекратяване на трудовия договор, за период, обичайно необходим за устройването му на друга работа, с оглед на което в закона е определен както начинът на определяне размера на обезщетението – въз основа на брутното трудово възнаграждение на работника, така и срокът, за който се дължи обезщетение – времето през което работникът е останал без работа, но не за повече от шест месеца. С оглед на това, въззивният съд е достигнал до извода, че съгласно КТ вредите, причинени на работник от неверни твърдения (факти), отразени от работодателя при прекратяване на трудовия му договор, които са обусловили признаване за незаконно уволнението му, са ограничени само до предвидените в чл. 225, ал. 1 КТ размери. В тази връзка са изложени и съображения, че нормата на чл. 226 КТ стои в частта от раздел III на глава X в КТ, озаглавена „Отговорност на предприятието за други вреди, причинени на работника“, за разлика от разпоредбите в предходната част на КТ, определяща обезщетенията, произтичащи от незаконното уволнение, т.е. чл. 226, ал. 1 КТ има предвид други вреди, причинени на работника по повод издаване от раблотодателя на документи във връзка с трудовото правоотношение – документи за възнаграждение, трудов стаж, характеристика на изпълняваната работа и т. н., но не и вреди, повече от тези, които има за цел да обезщети чл. 225 КТ при признаване на уволнението за незаконно. По тези съображения СГС е приел, че и по настоящото дело ищецът не може да претендира обезщетение за повече претърпени вреди, от тези, за които законодателят императивно му е предоставил възможност да претендира, като по делото няма данни и твърдения ищецът да е предявил иск по чл. 225, ал. 1 КТ.
Отделно от горното, въззивният съд е приел, че по делото не се установява ищецът въобще да е претърпял някакви вреди вследствие, твърдените от него, вписани като неверни данни в процесния акт № 654/10.11.2009 г., поради което също неоснователно претендира обезщетение в размер на трудовото възнаграждение, което би получил, ако би работил през процесния период на длъжността си отпреди прекратяването на трудовия му договор. В тази връзка СГС е изтъкнал, че ищецът не е бил възстановен (на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ) на тази длъжност и не е бил лишен от ползата в размер на трудовото възнаграждение, което евентуално би получил, ако работеше на нея, като не е налице и каквато и да било причинна връзка между данните, вписани в процесния акт № 654/10.11.2009 г., и твърдените от ищеца вреди от „неполучаване на трудово възнаграждение“ – той не би имал право на такова възнаграждение и не би го получил, независимо дали актът е бил отменен или не, след като не е бил възстановен на длъжността, като в тази връзка е изтъкнато и че трудово възнаграждение се заплаща само за реално положен труд. По тези съображения въззивният съд е приел, че ищецът не е установил главно и пълно, настъпване на вреди в патримониума си, които да са в причинна връзка с издаването на процесния акт № 654/10.11.2009 г., поради което са неоснователни както главният му иск по чл. 226, ал. 1, т. 2 от КТ за сумата 162 580.34 лв. – пропуснато трудово възнаграждение за периода 01.01.2012 г. – 31.12.2014 г., така и акцесорният му иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – за сумата 19 058.89 лв. – лихва (обезщетение) за забава за периода 01.01.2012 г. – 22.12.2014 г.
Съгласно трайно установената съдебна практика (включително задължителната такава на ВКС), съдебното решение е нищожно, когато е постановено от лице, което няма съдийска правоспособност, или е постановено еднолично, вместо от съдебен състав, както и ако в съдебния състав е участвало лице, което няма качеството на съдия; ако е постановено по предмет, по който съдът не разполага с правораздавателна власт, както и решение по спор, който е извън пределите на личната и териториална компетентност на българския съд; нищожно е решението, което постановява нещо правно или фактически невъзможно за изпълнение, устно постановеното решение или изготвеното в писмена форма, но останало неподписано, когато липсата на подписи се дължи на отказ на съдиите, образуващи мнозинство от членовете на съдебния състав, да го подпишат. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към т. 18 от тълкувателно решение (ТР) № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, мотивите към съдебното решение не са част от самото решение (диспозитива) и нарушаването на изискването за мотивираност на съдебния акт не означава липса на решение, респ. – не е основание за нищожност на същото, а единствено може да е основание за неговата отмяна като неправилно. Също съгласно трайно установената съдебна практика (включително задължителната такава на ВКС, посочена от касатора в изложението към касационната му жалба), предметът на делото е спорното материално субективно право – претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска; каква е правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения; когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран – когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание.
В случая, видно от изложеното по-горе, въззивният съд подробно е мотивирал решението си, включително – в подлежащата на касационно обжалване негова част, с която е отхвърлил исковете на касатора с правно основание чл. 226, ал. 1, т. 2, във вр. с ал. 3 от КТ за сумата 162 580.34 лв. и с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата 19 058.89 лв. Също видно от изложеното по-горе, СГС е приел в мотивите си както, че по делото не е установено касаторът-ищец въобще да е претърпял някакви вреди – пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение, вследствие – в причинна връзка с твърдените от него, вписани като неверни данни в процесния акт № 654/10.11.2009 г., така и че отговорността на ответника-работодател за такива имуществени вреди, претендирани в случая от ищеца на основание чл. 226, ал. 1, т. 2 от КТ, поначало (принципно) е ограничена само до предвидените в чл. 225, ал. 1 от КТ размер и срок, какъвто иск ищецът не се установява да е водил. Излагайки в мотивите си последните съображения относно приложението на материалния закон (нормите на чл. 226, ал. 1, т. 2 и чл. 225, ал. 1 от КТ), въззивният съд очевидно не е излязъл от предмета на делото, с който е бил сезиран, като с решението си (диспозитива на същото) се е и произнесъл именно по него – по иска с правно основание чл. 226, ал. 1, т. 2, във вр. с ал. 3 от КТ. Постановеното по този начин въззивно решение не само, че не е вероятно нищожно или недопустимо, а и никой от двата формулирани в изложението на касатора правни въпроса не са разрешени в противоречие с което и да било от посочените там решения на ВКС. Напротив – изложените от въззивния съд съображения по приложението на материалния закон са в съответствие с приетото в постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 343/11.01.2018 г. по гр. дело № 428/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, с което са разграничени искът по чл. 45 от ЗЗД срещу ръководителя на предприятието и исковете срещу работодателя по чл. 225, ал. 1 от КТ, по чл. 49 от ЗЗД и по чл. 226, ал. 1, т. 2 от КТ, като също е прието, че отговорността на работодателя за заплащане на обезщетение за неполучено трудово възнаграждение при уволнение е ограничена до размера и срока по чл. 225, ал. 1 от КТ.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска по отношение на подлежащата на такова обжалване част от въззивното решение, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на П. Г. П. срещу решение № 8037/04.11.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 9332/2015 г. на Софийския градски съд, – в частта, с която е отхвърлен искът му с правно основание чл. 226, ал. 1, т. 2 от КТ за заплащане на обезщетение в размер 3 129 лв. за вреди – пропуснати ползи от неточно определен, вследствие невнасяне на осигурителни вноски, размер на отпуснатата му пенсия за осигурителен стаж и възраст, за периода 01.01.2010 г. – 31.12.2014 г.; и ПРЕКРАТЯВА производството по гр. дело № 3770/2017 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в частта по този иск.
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 8037/04.11.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 9332/2015 г. на Софийския градски съд, – в останалата част.
Определението – в частта, с която частично се оставя без разглеждане касационната жалба и частично се прекратява касационното производство по делото, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването на определението с връчване и на препис от него, а в останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: