2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 304
гр. София, 05.07.2018 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ЧЕТВЪРТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на четвърти юли две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светла Цачева
ЧЛЕНОВЕ: Албена Бонева
Боян Цонев
изслуша докладваното от съдията Цачева ч.гр.д. № 2253 по описа за 2018 год. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
С определение № 1413 от 03.05.2018 г. по в.ч.гр.д. № 2157/2018 г. на Софийски апелативен съд е потвърдено определение № 7466 от 29.03.2018 г. на Софийски градски съд, с което е прекратено производството по гр. д. № 224/2018 г.
Срещу определението на Софийски апелативен съд е постъпила частна касационна жалба от Е. Д. М. от [населено място]. Поддържа се, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите (след уточнението им съобразно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1 от 2009 г. ОСГТК): предвижда ли чл. 13 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи възможност за обезщетение за вреди от действията на представителите на официалните власти и следва ли тази норма на международното право да се прилага с предимство пред българското право; предпоставка ли е за допустимост на иска процесуалната легитимация на ответника. Изложени са и доводи за очевидна неправилност на обжалваното определение поради нарушение на чл. 6 и чл. 13 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и чл. 47 от Хартата на основаните права на Европейския съюз.
Частната жалба е постъпила в срок, редовна е и е допустима съобразно правилото на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, тъй като с обжалвания акт въззивният съд е потвърдил първоинстанционно определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото.
Обстоятелствата по делото са следните:
Гражданско дело № 224/2018 г. на Софийски градски съд е образувано по искова молба вх. № 2291/08.01.2018 г., с която Е. Д. М. от [населено място] е предявил против П. С. П. иск за парично обезщетение в размер на 50 000 лева, съставляващи обезщетение за вреди, настъпили за ищеца от противоправни действия на ответника – разследващ полицай при Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР), който не се е отвел от разследването по досъдебно производство № 57/2016 г. по описа на СДВР. Първоинстанционният съд е констатирал, че основанието на иска е поведение на ответника, осъществено в качеството му на разследващ полицай по образувано срещу ищеца досъдебно производство и съставляващо неизпълнение на служебните задължения. Приел е, че поради въведения с чл. 216, ал. 2 ЗМВР функционален имунитет на служителите на Министерството на вътрешните работи, предявеният от Е. М. иск е процесуално недопустим, поради което с определение от 29.03.2018 г. е върнал исковата молба на ищеца и е прекратил производството по делото.
С определение № 1413 от 03.05.2018 г. по в.ч.гр.д. № 2157/2018 г. Софийски апелативен съд е потвърдил определението на първоинстанционния съд. Приел е, че при така въведените от ищеца твърдения, предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД е недопустим, тъй като вредите, чието обезщетяване се претендира, са произтекли от извършени по служба действия на ответника. Приел е, че ответникът, в качеството си на разследващ полицай, не е пасивно процесуално легитимиран да отговаря за вредите, които евентуално е причинил на ищеца с действията си по разследване по конкретно досъдебно производство – съгласно чл. 216, ал. 2 ЗМВР за вреди, причинени на граждани, държавните служители в МВР не носят имуществена отговорност към увредения.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Въпросът предвижда ли чл. 13 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи възможност за обезщетение за вреди от действията на представителите на официалните власти и следва ли тази норма на международното право да се прилага с предимство пред българското право е разрешен в съответствие с установената съдебна практика. Съдът е съобразил, че в съответствие с изискванията на чл. 13 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, българското законодателство предвижда вътрешноправно средство за защита от нарушения, извършени от лица, действащи в качеството си на представители на официалните власти – Закон за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Прогласеният функционален имунитет не лишава пострадалите от действията на служителите на МВР, извършени по повод изпълнение на служебните им задължения, от възможност да защитят правата си чрез справедлив съдебен процес по реда на ЗОДОВ, доколкото в чл. 7 от Конституцията на Република България е предвидено, че държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица, а съгласно чл. 216, ал. 2 ЗМВР, държавата е длъжна да обезщети увредения за всички имуществени и неимуществени вреди съобразно общите правила на гражданското право.
Предвид изложеното, неоснователни са и доводите за очевидна неправилност на обжалваното определение, постановено в съответствие с установената съдебна практика по приложението на чл. 6 и чл. 13 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и чл. 47 от Хартата на основаните права на Европейския съюз – жалбоподателят разполага с уреден в закона път за защита на правата си чрез иск за вреди по реда на ЗОДОВ.
Не е налице основание за допускане до касационно обжалване и по въпроса предпоставка ли е за допустимост на иска процесуалната легитимация на ответника – въпрос, разрешен от въззивния съд в съответствие с установената практика, съгласно която функционалният имунитет е отрицателна процесуална предпоставка за надлежното упражняване правото на иск, за която съдът следи служебно, при наличие на която производството следва да бъде прекратено поради недопустимост. Доколкото процесуалната легитимация на страните се определя от твърденията на ищеца в исковата молба, преценката за допустимостта на иска и за процесуалната легитимация на ответника се извършва от съда с оглед твърденията на ищеца, изложени в обстоятелствената част на исковата молба. В случая, за да стигне до решаващия си извод за недопустимост на производството, въззивният съд е отчел, че не са налице предпоставките на чл. 216, ал. 3 ЗМВР за реализиране на отговорността на ответника по общия гражданскоправен ред, тъй като ищецът не твърди вредоносното деяние да е извършено умишлено, да е резултат на престъпление или да е извършено не при или по повод изпълнение на служебните задължения.
Воден от изложеното, Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1413 от 03.05.2018 г. по в.ч.гр.д. № 2157/2018 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: