О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 305
София, 29.03.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №4605/2017 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№23121/11.8.2017 г., подадена от адвокат Р. Д. – процесуален представител на ответницата по исковата молба К. Г. С. от [населено място], против въззивно решение №1116/30.6.2017 г. по гр.д.№722/2017 г. по описа на Варненския окръжен съд, г.о., в частта, с която К. Г. С. е осъдена да заплати на „И. 2.“ – В., сумата 4904,40 лева, представляваща частичен иск, целия от 22366 лева – обезщетение за пропуснати ползи, изразяващи се в неполучаване на наемна цена при отдаване под наем на лек автомобил марка „М.“, модел „П.“, рег. [рег.номер на МПС] , за периода от 24.7.2010 г. до 24.4.2012 г.
Въззивната инстанция е приела следното:
„По допустимостта на предявените искове:
По отношение на възражението за недопустимост на предявения иск с оглед на произнасяне с влязло в сила Решение № 666/29.03.2013 г. по гр.д. № 2951/2012 г. по описа на Окръжен съд – Варна по идентичен фактически състав с правна квалификация чл. 45 ЗЗД съдът намира, че макар възможен предмет на претенцията и при двете правни основания да е остойностяване и присъждане на пропуснатата полза за ищеца да извлича доходи от собствената си вещ, нереализирани поради определено поведение на ответника, то осъдителният иск по чл. 45 ЗЗД за обезщетение на имуществени вреди и искът за имуществено изравняване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД в случай на неоснователно обогатяване не се основават на едни и същи обстоятелства и нямат едно и също основание.
В случая, различни са въведените в настоящото производство твърдения и тези, предмет на произнасяне с влязлото в сила Решение № 666/29.03.2013 г. по гр.д. № 2951/2012 г. по описа на Окръжен съд – Варна. Съдържащите се такива в искова молба вх. № 20596/23.07.2015 г. касаят посочване на обстоятелства по обедняване на ищеца, обогатяване на ответника вследствие на неправомерно осъществено владение върху процесната вещ, както и връзка между обедняването и обогатяването. С оглед на това, правилно претенциите са квалифицирани от първоинстанционния съд като такива с правно основание чл. 59 ЗЗД, като настоящият спор не е идентичен с този, разрешен с влязлото в сила решение.
По основателността на предявените искове:
Съгласно разпоредбата на чл. 59 ЗЗД, всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Правото на иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД възниква, когато ищецът не разполага с друг иск, с който може да се защити.
Уважаването на иск с посочената правна квалификация предпоставя кумулативното наличие на няколко предпоставки: ищецът да е собственик на вещта, вещта да се ползва от ответника – несобственик, липса на правно основание за ползването на вещта, настъпило в резултат от ползването обедняване на ищеца и обогатяване на ответника. В тежест на ищеца е да докаже своето обедняване (изразяващо се в препятстването му да ползва същата съобразно нейното функционално предназначение в обема на правата, които има, или да я отдава под наем и да реализира имуществена облага), обогатяването на ответника (изразяващо се в спестяването на разходи за наем за ползване на вещта за процесния период), както и връзката между тях, а в тежест на ответника е да докаже основанието на своето обогатяване, ако твърди, че е налице такова.
Съгласно влязло в сила Решение № 2479/30.05.2012 г. по гр.д. № 8656/2011 г. по описа на Районен съд – Варна, въззиваемата К. Г. С. е осъдена да предаде на [фирма] владението на лек автомобил марка „М.”, модел „П.”, рег. [рег.номер на МПС] , на основание чл. 108 ЗС. Въз основа на посоченото решение по делото е издаден Изпълнителен лист от 20.07.2012 г.
Съгласно възприетото в Решение № 463/20.12.2011 г. по гр.д. № 109/2011 г. на ВКС, ІV Г.О. и Решение № 464/15.01.2014 г. по гр.д. № 2488/2013 г. на ВКС, с уважаването на иска по чл. 108 ЗС съдът установява вещното право на собственост на ищеца на посоченото от него придобивно основание, упражняването на фактическа власт върху същата вещ (владение или държане) от ответника и липсата на основание за това. По приключилото дело ответната страна следва да изчерпи всичките си оспорвания против основанията, на които ищецът се позовава по отношение на вещното си право, съответно да заяви своите придобивни основания, изключващи тези на ищеца; да изчерпи възраженията си срещу твърдението, че упражнява фактическа власт върху вещта или да предяви фактически твърдения или доводи за правното основание на владението/държането. Незаявените твърдения, доводи и възражения се преклудират.
Изложеното води до извод за обвързаност на настоящия съдебен състав от силата на пресъдено нещо, произтичаща от посоченото влязло в сила решение, по отношение на придобивното основание, по силата на което ищцовото дружество е станало собственик на процесната вещ (в производството по гр.д. № 8656/2011 г. по описа на Районен съд – Варна и в настоящото такова въззивното дружество се легитимира като собственик на процесния лек автомобил по силата на Договор за покупко-продажба на МПС от 03.12.2009 г. с нотариална заверка на подписите), по отношение на упражняването на фактическата власт върху същата вещ (владение или държане) от ответницата и липсата на основание за това.
Относно упражняваната от въззиваемата без основание фактическа власт върху лекия автомобил силата на пресъдено нещо на влязлото в сила Решение № 2479/30.05.2012 г. обхваща периода от 03.12.2009 г. (заявена като начало на неоснователно владение от ответницата) до 24.04.2012 г. (датата на приключване на устните състезания пред Районен съд – Варна, който е бил единствена инстанция по същество) (в този смисъл Определение № 428/08.04.2011 г. по гр.д. № 1601/2010 г. на ВКС, ІІІ Г.О.).
Заявеният от въззивника период от време, за който се претендира настъпило за него обедняване, респективно обогатяване за въззиваемата, е от 04.12.2009 г. до 24.07.2012 г. По отношение на част от този период, а именно 04.12.2009 г. – 23.07.2010 г. с отговора на искова молба е направено възражение за изтекла давност, като настоящият съдебен състав намира същото за основателно, доколкото в случаите на чл. 59, ал. 1 ЗЗД петгодишната погасителната давност започва да тече от деня на получаването на престацията (Постановление № 1/28.05.1979 г. по гр.д. № 1/1979 г. на Пленум на ВС). В този смисъл, като отчете заявения от въззивното дружество период на претенцията и датата на предявяване на иска – 23.07.2015 г. съдът намира, че за периода от 04.12.2009 г. до 23.07.2010 г. исковите претенции са погасени по давност.
За периода от 25.04.2012 г. (деня след приключване на устните състезания в производството по чл. 108 ЗС) до 24.07.2012 г. (края на заявения от въззивника период) не е формирана сила на пресъдено нещо по отношение на фактическата власт на въззиваемата спрямо процесния лек автомобил. Поради това, наличието на такава подлежи на пълно и главно доказване от страна на ищеца.
Съдът намира, че такова доказване не е проведено по делото, доколкото от представените Констативни протоколи изх. № 222/25.08.2009 г. и изх. № 259/30.09.2009 г. и Уведомително писмо изх. № 234/22.10.2010 г. от [фирма] до К. Г. С., относно констатирани повреди и извършени ремонтни работи по двигателя на процесния автомобил като краен момент на владение на въззиваемата се установява месец октомври 2010 г. Не са ангажирани доказателства за последващия период след визирания в констативните протоколи и уведомителното писмо, сочещи на осъществявана фактическа власт по отношение на автомобила от въззиваемата.
По отношение на момента, от който въззивното дружество е придобило владението върху лекия автомобил, съдът намира, че същият действително съвпада с посочения от последното, а именно 24.07.2012 г. Това се установява от Протокол от 27.07.2012 г. и Фактура № 1769/24.07.2012 г. В Искане за образуване на изпълнително производство вх. № 4686/31.07.2012 г. обаче се съдържа изявление, че представители на въззивното дружество са открили колата на паркинг и са я преместили, като липсват двата талона и вторият ключ за нея. От последното не може да бъде направени извод дали към 24.07.2012 г. процесният автомобил се е намирал във владение на някое лице и по-конкретно на въззиваемата. Поради това, обстоятелството дали последната е упражнявала фактическа власт по отношение на автомобила в периода от 25.04.2012 г. до 24.07.2012 г. остана недоказано от въззивника.
Изложените до момента съображения налагат извод, че доказани по делото са правото на собственост на въззивното дружество по отношение на лек автомобил марка „М.”, модел „П.”, рег. [рег.номер на МПС] и упражнявана без основание фактическа власт върху същия от въззиваемата за периода 24.07.2010 г. – 24.04.2012 г.
Трайно установената съдебна практика приема, че обедняване на собственика, изразяващо се в пропуснати ползи, е налице независимо от обстоятелството дали същият е развивал или не търговска дейност, при която да е отдавал под наем леки автомобили и дали вече е имал сключен договор за отдаване под наем на процесния автомобил, тъй като доходи от наем на вещта той би могъл да получи и без да развива подобна търговска дейност, както и като сключи договор за отдаването й под наем, в който и да е момент от исковия период. За присъждане на обезщетението по чл. 59 от ЗЗД е достатъчно да се докаже, че имотът е ползван от ответника без основание, като не е нужно ищецът да установява конкретно уговорена наемна цена с евентуален наемател като полза, която е пропуснал. (в този смисъл Решение № 4/23.01.2009 г. по гр.д. № 5382/2007 г. на ВКС, ІІ Г.О., Решение № 32/28.02.2011 г. по гр.д. № 595/2010 г. на ВКС).
Правото на собственика да претендира обезщетение за ползването на определена вещ, от което е бил лишен, обаче касае само периода, в който той е притежавал собствеността, тъй като такова обезщетение се присъжда по причина, че е налице неоснователно обогатяване на ползващото вещта лице за сметка на нейния собственик, който би могъл, ако вещта се намираше в негово държане, да извлича ползи от нея било лично, било като я отдава под наем.
В Решение № 204/05.09.2013 г. по т.д. № 1158/2010 г. на ВКС, ІІ Т.О. е възприето, че лицето, което държи без правно основание чужда вещ, по силата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД всякога дължи на собственика й обезщетение за ползите, от които го е лишил, като правноирелевантно за пораждане на извъндоговорното му задължение е обстоятелството дали вещта реално е била ползвана и получени ли са от това приходи.
В този смисъл, претенцията за присъждане на обезщетение за пропуснати ползи, изразяващи се в неполучаване в периода от 24.07.2010 г. до 24.04.2012 г. на наемни суми като приход на въззивното дружество, от който то да черпи облаги или да покрива задължения, се явява частично основателна.
В случая, обедняването на собственика и обогатяването на ползвателя са една и съща сума, измерваща се в пазарен наем за процесната вещ, която собственикът би могъл да получи, ако беше отдал вещта под наем на трето лице.
От изслушаното в хода на първоинстанционното производство заключение на Съдебно-автотехническа експертиза се установява, че месечната наемна цена за автомобил от типа на процесния за 2009 г. е в размер на 380 лева, за 2010 г. – 300 лева, за 2011 г. – 220 лева и за 2012 г. – 140 лева. Съдът, като цени същото като обективно, безпристрастно и компетентно дадено намира, че дължимото обезщетение за пропуснати ползи за периода от 24.07.2010 г. до 24.04.2012 г. се равнява на 4904,40 лева, до който размер тази претенция следва да бъде уважена. В останалата й част до претендирания размер от 7000 лева същата следва да бъде отхвърлена като неоснователна.“
В изложението на касационната жалбоподателка по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, се твърди, че постановеното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, поради недопустимост на производството, тъй като по отношение на възражението за недопустимост на предявения иск е налице произнасянето между същите страни по влязло в сила решение №666/29.3.2013 г. по гр.д.№2951/2012 г. по описа на Варненския окръжен съд, по идентичен фактически състав, но определена от съда с правна квалификация чл.45 ЗЗД. В тази връзка се сочи практика на ВКС относно правната квалификация на предявените искове. Искането се обосновава и със сключения между касационната жалбоподателка и В. М. Д. предварителен договор.
Не са формулирани въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Изложението съдържа и касационни оплаквания.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касация [фирма] – В., посредством процесуалните си представители – адвокати Л. и М., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендират се деловодни разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК и отговора на ответника по касация намира следното:
Не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Изложението не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съдържанието на изложението не представлява дори опит за формулиране на въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросите по смисъла на визираната правна норма следва да бъдат формулирани ясно, точно и категорично и в съответствие с изложеното в обжалваното решение. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос(материалноправен и/или процесуалноправен) не налага обсъждане на хипотезите по точки 1-3 от чл.280, ал.1 ГПК. Изложението съдържа изцяло касационни оплаквания, с изключение искането за допускане до касационно обжалване поради недопустимост на производството, които обаче следва да бъдат разгледани, едва когато въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд не е задължен да изведе въпросите от изложението на касационната жалба, нито от сама нея, тъй като това би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/.
Относно оплакването, че предявеният иск е процесуално недопустим, с оглед проведеното производство по гр.д.№2951/2012 г. по описа на Варненския окръжен съд, настоящият състав на Върховния касационен съд, IV г.о., намира, че не са налице предпоставки за допускане, поради недопустимост на предявения иск. Въззивната инстанция е дала точен отговор на възражението на въззивната жалбоподателка – касационна жалбоподателка в настоящото производство. От исковата молба по изисканото и приложено към настоящото дело, гр.д.№2951/2012 г. по описа на Варненския окръжен съд се установява, че се претендират имуществени вреди от незаконното задържане на процесния автомобил, и че ищецът по делото, ищец и по настоящото дело, не е доказал противоправно поведение от страна на ответницата – ответница и по настоящото дело, и не установен фактически състав на чл.45 ЗЗД. В двете искови молби са наведени различни твърдения и основания на претенциите. По настоящото дело ищецът е навел довод за обедняване, следствие на неправомерно упражнено владение върху вещта, както и обогатяване на ответницата от това й действие. Поради това основанието, на което е разгледана претенцията, правилно е определено по чл.59 ЗЗД, поради липса на договорна връзка между страните по спора.
Поради това касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
С оглед искането на ответника по касационната жалба за присъждане на разноски, съдът намира, че такива не му се следват, тъй като доказателства за това не са представени с отговора.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №1116/30.6.2017 г. по гр.д.№722/2017 г. по описа на Варненския окръжен съд, г.о.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на [фирма] – В., за присъждане на разноски.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: