О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 305
гр. София, 05.03.2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети февруари през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1100 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. П. А. срещу решение № ІІІ-93/02.07.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 1080/2012 г. на Бургаския окръжен съд (БОС). С него, като е потвърдено решение № 397/11.04.2012 г. по гр. дело № 9657/2010 г. на Бургаския районен съд (БРС), са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу [фирма] (сега – с наименование [фирма]), искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на касатора-ищец, извършено със заповед № Кп-305/22.10.2010 г. на управителя на ответното дружество, с която е прекратено трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 от КТ; за възстановяване на касатора-ищец на заеманата преди уволнението му длъжност „организатор производство” в цех „РАПК и СИ” в предприятието на ответното дружество; и за осъждане на последното да заплати на касатора-ищец обезщетение в размер на по 1 456.58 лв. за всеки от шестте месеца, през които е останал без работа вследствие уволнението, а именно – за периода 22.10.2010 г. – 22.04.2011 г. (т.е общият размер на обезщетението е 8 739.48 лв.), ведно със законната лихва върху него, считано от 18.11.2010 г. до окончателното му изплащане; в тежест на жалбоподателя са възложени разноски и по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответното [фирма] в отговора си излага становище и подробни съображения, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба.
В писменото изложение на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК (предвид и уточнението на същото), като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са изведени следните (уточнени и конкретизирани от съда, съгласно т. 2, изр. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) четири правни въпроса: 1) какво е приложението на чл. 123а, ал. 4 от КТ при проведено масово уволнение от работодателя-наемател на обособена част от предприятие, при съкращаване щата на тази обособена част, когато не са обосновани икономически, технически и организационни причини, нито от работодателя-наемател, нито от работодателя-наемодател; 2) в какво се състои преценката на съда за законосъобразността на извършения от работодателя подбор по чл. 329 от КТ; 3) относно осъществяването на предварителната закрила при уволнение на членове на синдикалното ръководство на синдикална секция, при представени по делото доказателства за легитимност на същата; и 4) може ли да се приеме едно писмено изявление за подписан документ, в случая – заповед за уволнение, при положение, че липсва собственоръчен подпис на издателя му, а вместо това е положен печат (щемпел) от подписа му, при което липсват индивидуализиращи признаци на саморъчния подпис и не може да бъде установена автентичността на документа.
По отношение на първите два правни въпроса касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като поддържа, че тези два правни въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно: първият въпрос – в противоречие с тълкувателно решение (ТР) № 2/23.03.2011 г. по тълк. дело № 2/2010 г. на ОСГК на ВКС и вторият въпрос – в противоречие с ТР № 3/16.01.2012 г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ОСГК на ВКС. По отношение на третия правен въпрос жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като поддържа, че този правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие със следните решения на първоинстанционни и въззивни съдилища: решение № 225/11.05.2012 г. по гр. дело № 4832/2008 г. на БРС, решение № 180/26.03.2008 г. по гр. дело № 2290/2007 г. на БРС, решение от 09.02.2005 г. по възз. гр. дело № 1032/2004 г. на Софийския градски съд (СГС), решение № 194/08.06.2009 г. по възз. гр. дело № 215/2009 г. на Старозагорския окръжен съд (СзОС), решение № 347/10.06.2008 г. по възз. гр. дело № 367/2008 г. на Русенския окръжен съд (Р.) и решение № ІІ-35/20.05.2009 г. по възз. гр. дело № 361/2008 г. на БОС. По отношение на четвъртия правен въпрос касаторът навежда и трите допълнителни основания по т. 1, т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като от една страна поддържа, че той е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като по него липсва съдебна практика, а от друга страна – че този правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с: ТР № 1/10.02.2012 г. по тълк. дело № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 316/28.06.1988 г. по гр. дело № 236/1988 г. на І-во гр. отд. на ВС, решение № 55/17.05.2010 г. по възз. гр. дело № 107/2010 г. на Варненския апелативен съд (ВнАпС) и определение от 21.11.2011 г. по частно гр. дело № 762/2011 г. на Добричкия окръжен съд (Д.).
Първият изведен от касатора правен въпрос не е от значение за изхода на спора по делото и не е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение. По делото е установено, че уволнението на касатора-ищец, извършено от ответното дружество -работодател на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 от КТ – поради съкращение на щата, е по време на действието на договора за наем, по силата на който [фирма] е отдало под наем на ответното дружество обособена част от предприятието си, а именно – цех „РАПК и СМ”, в който е работел касаторът-ищец. В тази хипотеза разпоредбата на чл. 123а, ал. 4 от КТ не би могла да намери приложение, тъй като съгласно същата трудовите правоотношения с работниците или служителите в наетата обособена част от предприятието преминават към „стария” работодател-наемодател, едва след изтичането на срока на договора за наем. Съгласно константната практика на ВКС, намерила израз и в мотивите към посоченото от касатора ТР № 2/23.03.2011 г. на ОСГК на ВКС, по времето на действието на договора за наем „новият” работодател-наемател може да извърши съкращение в щата на наетата обособена част и на това основание да извърши уволнения, както в случая. Също съгласно константната практика на ВКС, причините (икономически, технически, организационни и пр.), поради които работодателят извършва съкращението на щата, не подлежат на контрол от съда и са без значение за законосъобразността на уволнението, извършено на това основание. Тази трайно установена практика не е променена и с ТР № 2/23.03.2011 г. на ОСГК на ВКС, в мотивите към което тези причини са обсъждани в съвсем различен аспект. Изводите на въззивния съд в обжалваното решение не са в противоречие с посочената практика на ВКС по приложението на чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2, във вр. с чл. 123а от КТ.
Вторият изведен от касатора правен въпрос е разрешен от въззивния съд, не в противоречие, а в съответствие с посоченото от жалбоподателя ТР № 3/16.01.2012 г. на ОСГК на ВКС. С последното е разяснено, че преценката на работодателя при извършването на подбор по критериите по чл. 329, ал. 1 от КТ подлежи на съдебен контрол в производството по иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, при упражняването на който съдът проверява, основават ли се приетите от работодателя оценки по законовите критерии по чл. 329, ал. 1 от КТ на действително притежаваните от работника или служителя квалификация и ниво на изпълнение на работата. В случая въззивният съд, както чрез свои самостоятелни констатации след обсъждане на относимите писмени и гласни доказателствата по делото и направени въз основа на тях самостоятелни изводи, така и чрез препращане по реда на чл. 272 от ГПК към изключително подробните в тази насока мотиви на първоинстанционния съд, е извършил именно такава проверка, като е съпоставил притежаваните от ищеца квалификация и ниво на изпълнение на работата с приетите от работодателя оценки за него по законовите критерии по чл. 329, ал. 1 от КТ, при което е достигнал до извода, че извършеният подбор е законосъобразен – спазени са заложените в чл. 329 от КТ критерии. Несъгласието на касатора с този извод на въззивния съд не представлява основание за допускане на касационното обжалване, след като той не е в противоречие с практиката на ВКС по изведения правен въпрос.
Третият изведен от касатора правен въпрос е от значение за изхода на спора по делото и е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение. В мотивите към последното е прието, че касаторът-ищец не се ползва с предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 3 от КТ, тъй като той твърди, че е председател на синдикална секция „Подкрепа” в предприятието на ответното дружество, за която синдикална организация обаче „в хода на делото е установено, че е нелегитимна, тъй като не притежава качеството на юридическо лице”. За да достигне до този извод окръжният съд не е обсъдил никое от множеството представени от двете страни по делото доказателства в тази насока, нито в тази връзка е препратил по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционния съд. Това разрешение на третия изведен от касатора правен въпрос противоречи на разрешението, дадено с представеното (в препис) от касатора, влязло в сила (недопуснато до касационно обжалване с определение № 797/09.07.2010 г. по гр. дело № 1390/2009 г. на І-то гр. отд. на ВКС – също представено в препис) решение № ІІ-35/20.05.2009 г. по възз. гр. дело № 361/2008 г. на БОС. В него е прието, че ищецът по това дело се ползва от предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 3 от КТ, тъй като е председател на синдикална секция „Подкрепа” в предприятието на работодателя, като за да достигне до този извод окръжният съд подробно е обсъдил в мотивите към това въззивно решение, ангажираните от двете страни по това дело доказателства относно учредяването и легитимността на синдикалната секция, без да е изследвал дали тя е юридическо лице.
От горното следва, че третият изведен от касатора правен въпрос представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по делото, като е налице и наведеното от касатора допълнително основание за това по т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид разясненията, дадени с т. 3 (и мотивите към нея) от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, останалите посочени от касатора решения във връзка с третия правен въпрос, не следва да се обсъждат, тъй като не е представен препис от посоченото решение № 347/10.06.2008 г. по възз. гр. дело № 367/2008 г. на Р.; представени са преписи от останалите посочени: решение № 225/11.05.2012 г. по гр. дело № 4832/2008 г. на БРС, решение № 180/26.03.2008 г. по гр. дело № 2290/2007 г. на БРС, решение от 09.02.2005 г. по възз. гр. дело № 1032/2004 г. на СГС и решение № 194/08.06.2009 г. по възз. гр. дело № 215/2009 г. на СзОС, но не са налице доказателства тези първоинстанционни и въззивни решения да са влезли в сила.
Четвъртият изведен от касатора правен въпрос, също е от значение за изхода на спора по делото и е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение. С исковата си молба касаторът-ищец е заявил, че оспорва автентичността на процесната заповед № Кп-305/22.10.2010 г. за уволнението му, като е изложил твърдения, че по време на издаването й, соченият в нея издател – управителят на ответното дружество Ю. Б., е ползвал платен годишен отпуск и е отсъствал от работното си място, както и че положеният в заповедта подпис не е поставен ръкописно и собственоръчно от него. В отговора на исковата молба от страна на ответното дружество е заявено, че във връзка с отсъствието си от страната, на 25.08.2010 г. управителят на ответното дружество е „подписал” процесната заповед „чрез саморъчно полагане на своя щемпел с личния си подпис”, след което е поставил върху „подписа” си и фирмения печат на ответното дружество. В изрично писмо с изх. № ИП-282/02.03.2011 г., адресирано до първоинстанционния съд по делото, управителят на ответното дружество е изложил същите твърдения, като е заявил и че процесната заповед № Кп-305/22.10.2010 г. изхожда от него и отразява волята му на управител. При тези обстоятелства по делото, въззивният съд е приел в обжалваното решение, че не се оспорва, че подписът в процесната заповед не е на управителя на ответното дружество, тъй като видно от самата заповед тя е подписана от лицето, сочено за неин издател и е подпечатана с печата на дружеството. С оглед на това и предвид изложеното от управителя в посоченото писмо пред първата инстанция, че след извършването на подбора е взел решение да уволни всички работници, съгласно приложения списък, въззивният съд е приел, че процесната заповед за уволнение е редовна и не се касае за незаконосъобразност по посочените от касатора-ищец възражения.
От горното следва, че и четвъртият изведен от касатора правен въпрос представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по делото.
По отношение на този правен въпрос не са налице, наведените от касатора допълнителни основания по т. 1 и т. 2 от чл. 280, ал. 1 от ГПК. Нито в ТР № 1/10.02.2012 г. на ОСГТК на ВКС, нито в решение № 316/28.06.1988 г. по гр. дело № 236/1988 г. на І-во гр. отд. на ВС, е обсъждана хипотезата, визирана в този правен въпрос, а именно – положен печат (щемпел) от подписа, вместо собственоръчния подпис на издателя на документ. Поради това и не би могло да има противоречие по разрешаването на разглеждания правен въпрос между тези две решения и обжалваното по настоящото дело въззивно решение. Въззивното решение № 55/17.05.2010 г. по възз. гр. дело № 107/2010 г. на ВнАпС не е влязло в сила, а е отменено от ВКС, видно от изричното отбелязване за това в представения от касатора препис от него. Макар и влязло в сила като необжалваемо, въззивното определение от 21.11.2011 г. по частно гр. дело № 762/2011 г. на Д. е постановено в рамките на частно производство по чл. 419 от ГПК. Съгласно посочените и по-горе, разяснения, дадени с т. 3 (и мотивите към нея) от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, последните два съдебни акта не биха могли да обусловят наличие на противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.
Четвъртият изведен от касатора правен въпрос, обаче е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. По този правен въпрос не е установена константна съдебна практика, както и задължителна такава на ВКС. Създаването на такава съдебна практика би допринесло за точното тълкуване и прилагане от съдилищата на процесуалния и материалния закон (чл. 180 от ГПК, чл. 335, ал. 1 от КТ, чл. 42, ал. 2, във вр. с чл. 44 от ЗЗД и др.), във визирания във въпроса случай. Това от своя страна би допринесло за разглеждането на делата, по които този въпрос е спорен, според точния смисъл на посочените разпоредби, тълкувани във връзка помежду им, респ. би допринесло и за развитието на правото.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато на следните наведени от касатора допълнителни основания за това и по следните два, изведени от него правни въпроса, а именно: 1) на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК – по правния въпрос относно осъществяването на предварителната закрила при уволнение на членове на синдикалното ръководство на синдикална секция, при представени по делото доказателства за легитимност на същата; и 2) на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – по правния въпрос: може ли да се приеме едно писмено изявление за подписан документ, в случая – заповед за уволнение, при положение, че липсва собственоръчен подпис на издателя му, а вместо това е положен печат (щемпел) от подписа му, при което липсват индивидуализиращи признаци на саморъчния подпис и не може да бъде установена автентичността на документа.
Тъй като касационното обжалване се допуска по искове, произтичащи от трудово правоотношение, то съгласно чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК, касаторът-ищец не следва да внася държавна такса за производството по чл. 290 от ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № ІІІ-93/02.07.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 1080/2012 г. на Бургаския окръжен съд;
Делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС, за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.