О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 306
София, 16.05.2012г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на пети април през две хиляди и дванадесета година, в състав :
Председател: Светлана Калинова
Членове: Зоя Атанасова
Мария Яначкова
като изслуша докладваното от съдия Яначкова гр. д. № 265 по описа за 2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 569 от 01.12.2011г. по възз. гр. д. № 929 по описа за 2011 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 699 от 12.05.11г.,постановено по гр. д. № 765/10 г. по описа на Пловдивския окръжен съд и лицето, упражнило право на жалба, е осъдено да заплати на [фирма] сумата 1 598, 32 лв. – разноски. С потвърденото първоинстанционно решение Пловдивският окръжен съд е отхвърлил предявения от [фирма] против [фирма] иск за признаване за установено по отношение на ответника, че [фирма] е собственик на Сграда с идентификатор* по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със Заповед РД-18-48/03.06.2009г. на изп. директор на АГКК, съставляваща едноетажна сграда за енергопроизводство, със застроена площ от 102 кв. м., явяваща си обособена част от недвижим имот в [населено място] с посочен административен адрес , съставляващ: Търговски комплекс, бивш магазин за хранителни стоки, с обща площ 1 472 кв. м., включващ в площта си три едноетажни масивни сгради, а именно: Сграда на площ от 1 258 кв. м. – склад за търговия на едро с лекарствени форми, офис, кафе аперитив с билярдна зала, видеотека, магазин за алкохол и цигари, три броя магазини за промишлени стоки и хранителен магазин със склад, сграда на площ от 108, 80 кв. м., съставляваща аптека, както и сграда на площ от 102, 70 кв. м. и за осъждане на ответника да предаде владението и ползването на описания имот. Със същото решение Пловдивският окръжен съд е отхвърлил предявения от [фирма] против [фирма] иск за заплащане на сумата от 36 000 лв. – по 1 000 лв. на месец, представляваща обезщетение, дължимо за неоснователното обогатяване на ответника за сметка на ищеца, за ползване за периода 12.10.2006г.-12.10.2009г., на недвижим имот: Сграда с идентификатор * по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със Заповед РД-18-48/03.06.2009г. на изп.директор на АГКК , съставляваща едноетажна сграда за енергопроизводство, със застроена площ от 102 кв.м., явяваща си обособена част от недвижим имот в [населено място], с посочен адрес, съставляващ: Търговски комплекс, бивш магазин за хранителни стоки, с обща площ 1 472 кв. м. С решението си, постановено при участието на трето лице – помагач * [фирма], първоинстанционният съд е осъдил ищеца да заплати на ответника сумата 1 748, 32 лв. – разноски.
Ответникът по касация [фирма] и третото лице – помагач, привлечено от него, * [фирма] не са дали отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение намира, че касационната жалба е допустима – подадена е срещу акт, подлежащ на обжалване, от легитимирана страна и правото на жалба е упражнено с редовна жалба в срок.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд взе предвид следното:
За да постанови решението си, въззивният съд, който е потвърдил обжалваното пред него решение при условията на чл. 272 ГПК чрез препращане към мотивите на първоинстанционния съд, е приел, възприемайки мотивите на окръжния съд, че ищецът не е доказал право на собственост върху имота, предмет на исковата претенция, тъй като не са представени доказателства, че спорната сграда е била общинска собственост. Констатирал, че не са представени доказателства, към момента на влизане в сила на ЗМСМА трафопостът да представлява обект на общинската инфраструктура с местно значение, предназначен за задоволяване на потребностите на общината, което не обосновава и извод, че по отношение на него е налице твърдяната трансформация от държавна в общинска собственост. Приел е, че по делото не е установено категорично и че трафопостът е част от продаваемия обект. Евентуално, поради естеството и предназначението му и по силата на действащото специално законодателство, от изграждането му през 1973 – 74 г., трафопостът е станал държавна собственост и като такъв е бил включен в активите на държавното енергийно дружество. Съдът е обобщил, че собствеността върху процесния имот не е принадлежала на О. по силата на § 7, ал. 1, т. 6 ПЗРЗМСМА, той не е бил собственост на общинска фирма и собствеността върху него не е прехвърлена в полза на праводателите на ищеца с приватизационния договор от 1996г., а с оглед неоснователността на главния иск с правно основание чл. 108 ЗС за неоснователен е счетен и искът с правно основание чл. 59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползване. Като собствени мотиви въззивният съд е изложил и следното : при доказателствена тежест на ищеца той не е ангажирал доказателства за идентичност на част от имота, придобит от него чрез приватизационен договор, апорт на недвижим имот в търговско дружество и вливане на последното в ищцовото дружество и имота, ползван от ответника като ТП 537 „Х. С. 5” – П.. Приел е още, че ответникът е доказал идентичност на този имот и посочения в А. и че спорният имот, който бил държавна собственост, не е станал общинска собственост, а е включен в активите на държавното енергийно дружество,чийто правоприемник е ответникът. Така е формирал краен извод, че правото на собственост върху имота не е било прехвърлено в патримониума на ищеца, който не е доказал материалноправната си легитимация като собственик.
В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поставя следните правни въпроси, решени от въззивния съд : „При наличие на положителните и съответно липсата на отрицателните предпоставки, съобразно нормата на § 7, ал. 1 и ал. 2 ЗМСМА, обектът на спора – сграда трафопост, придобит ли е от [община] към момента на влизане в сила на Закона /17.09.1991г./? В този смисъл противопоставимо ли ли е възражение по чл. 2, ал. 1 от Закона за електростопанството /отм./, засягащо обстоятелството, че ответникът е придобил правата си от Държавата ? „ . Към този въпрос е изведен и втори въпрос – „ Към момента, в който са възникнали права за праводателя на ищеца, съществуват ли данни обектът да се е ползвал с предназначение за доставка на ел. енергия на неограничен брой консуматори или изхождайки от целостта на сградата, изграденото в нея помещение с предназначение трафопост ще послужи само за нуждите на титуляра на собственост в сградата ? „ . Вторият, поставен въпрос е следният : „ Може ли да се приеме, че страната, върху която лежи доказателствената тежест е доказала твърденията си по несъмнен начин, след като съдът е изградил изводите си по отношение на подлежащите на доказване в тази връзка факти на предположения ? „ . Касаторът поддържа наличие на основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 , т. 1 и 2 ГПК – противоречие със задължителна практиката на ВКС и с решения на ВКС, постановени по реда на отменения процесуален закон (т. 2 и 3 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/ 2009г., ОСГТК на ВКС), като обосновава тези основания със следните решения : решение № 64 от 10.02.2010г. на ВКС по гр. д. № 2612/2008г., ГК, ІІІ ГО ; решение № 1155 от 05.02.2009г. на ВКС по гр.д. № 2304/2007г., ГК, I ГО ; решение по чл.290 ГПК – № 247 от 22.04.2010г. на ВКС по гр.д. № 3868/2008г., III ГО ; 1064 от 09.12.2008г. на ВКС по гр. д. № 3969/2007г., ІІ ГО ; решение по чл.290 ГПК № 119 от 22.03.2011г. на ВКС по гр. д. № 625/2010г., IV ГО. По въпроса за доказателствената тежест поддържа наличие на основание за допускане на касационно обжалване, предвидено в чл. 280 , ал. 1, т. 3 ГПК. Позовава се на решение № 467 от 07.07.2010г. на ВКС по гр. д. № 231/2009г., ГК, IV ГО, в което е разрешен въпрос за доказването по несъмнен начин на твърденията на страните, които са ги направили, но не обосновава противоречие с това решение, а необходимост от произнасяне по поставения въпрос с оглед развитието на правото.
При така поставените правни въпроси, Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по следните съображения:
Общото основание за допускане на касационно обжалване е правен въпрос, от значение за изхода на делото, който е обусловил правните изводи на съда. Този въпрос следва да се формулира от касатора, тъй като касационният съд няма задължение сам да формулира въпросите, разрешени от въззивната инстанция и обусловили изхода на спора (т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/ 2009г., ОСГТК на ВКС). В разглеждания случай, с оглед приетото от въззивния съд в мотивите към решението му, отразяващи неговата решаваща дейност, настоящият състав на Върховния касационен съд счита, че формулираните въпроси за придобиване при посочените от касатора предпоставки на право на собственост от [община], съотв. за придобиване на права от ответника от Държавата не са обусловили правните изводи на съда за отхвърляне на иска, основан на твърдения за придобиване на право на собственост чрез деривативно основание – договор с Общински съвет за приватизационна продажба, сключен през 1996г., с предмет магазин за хранителни стоки и апортна вноска в търговско дружество, вляло се в ищцовото дружество. Решаващите мотиви на съда, за да приеме исковете за неоснователни почиват върху недоказаност на първата предпоставка за уважаване на ревандикационния иск с правно основание чл. 108 ЗС – че ищецът не е доказал, че е носител на твърдяното вещно право на собственост. При недоказана първа предпоставка за уважаване на ревандикацията, без значение за крайния изход на делото са права на ответника върху имота, предмет на иска, и тяхната противопоставимост на ищеца. Съдът, съобразно приетото, не е отрекъл права на ищеца само поради наличие на права на ответника. Главните му съображения, за да отхвърли иска се основават на извода, че не е установено, което е въпрос на конкретно възприета фактическа обстановка и на правилност на решението, която не може да бъде проверявана на настоящия етап от касационното производство, че процесният трафопост към момента на влизане в сила на ЗМСМА е представлявал обект на общинската инфраструктура с местно значение, предназначен за задоволяване на потребностите на общината ( § 7, т.6 ПЗРЗМСМА), поради което е заключил, че с приватизационния договор от 1996г. собствеността върху имота не е могла да бъде прехвърлена. Допълнително е посочил, че не са представени доказателства за идентичност между част от продадения имот и трафопоста, ползван от ответника. Съдът е приел за недоказано осъществяването на посоченото основание за придобиване на право на собственост от общината по смисъла на § 7, т.6 ПЗРЗМСМА и не е разглеждал в решаващите си мотиви осъществяването на фактическия състав на § 7, ал. 2 ПЗРЗМСМА, който изключва преминаването на държавни имоти в собственост на общината, ако са били предоставени на търговски дружества. Така първият, поставен от касатора въпрос, който не трябва да е относим към правилността на обжалваното решение, не е свързан с формиране на решаващата воля на съда (т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/ 2009г., ОСГТК на ВКС). С оглед изложеното за приетото от въззивния съд, в случая няма и противоречие между обжалваното решение и тези, на които се позовава касаторът, постановени по реда на чл. 290 ГПК (основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК) и по реда на ГПК – отм. (основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК). В тях се разглеждат и решават въпроси, които не са решени от въззивния съд, в т. ч. не са решени по различен начин, както следва : по приложението на нормата на § 7, ал. 2 ПЗРЗМСМА ( в първите две цитирани по – горе съдебни решения) ; дали трафопостът е за общо ползване и съотв. държавна собственост на основание нормите, уреждащи собствеността на електрическите уредби (решение по чл.290 ГПК – № 247 от 22.04.2010г. на ВКС по гр.д. № 3868/2008г., III ГО) ; че тежестта на доказване на правото на собственост пада върху ищеца, в т. ч. за установяване на фактите, че имотът е бил част от общинската инфраструктура и не е бил предоставен за стопанисване на държавно предприятие ( решение № 1064 от 09.12.2008г. на ВКС по гр. д. № 3969/2007г., ІІ ГО). Касационно обжалване по гр. д. № 625/2010г. на ІV ГО на ВКС е допуснато за отговор по чл.290 ГПК на неотносим към настоящия спор въпрос – за реда, по който следва да се уредят отношенията между собственика на имот и титуляра на сервитутното право за енергиен обект, поради което дори и при формулирано общо основание за касационно обжалване не може да доведе до резултат допускане на касационно обжалване. Наред с изложеното, подвъпросът, поставен от касатора като продължение на първия, формулиран от него, въпрос – относно данните за предназначението на обекта, е фактически въпрос, а не правен, разрешаването му е обусловено от преценка и обсъждане на доказателствата по делото и касае възприемане на конкретна фактическа обстановка по делото. Ето защо със същия не може да се обоснове допустимост на касационно обжалване като общо основание за допускане на касационно обжалване, а представлява довод за неправилност на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, който може да се разгледа само при допускане на касационно обжалване.
На следващо място, Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и по процесуалноправния въпрос, поставен от касатора. За да се приеме, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в подадената касационна жалба и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следва да се съдържат съображения за разрешен от въззивния съд въпрос по приложението на определена материалноправна или процесуалноправна норма, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени (т. 4 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/ 2009г., ОСГТК на ВКС). В случая съдът на първо място е приел, че ищецът не е доказал, че е титуляр на правото на собственост, поради което поставеният въпрос за изграждане на правни изводи въз основа на предположения не е от съществено значение за решаване на спора. Отделно от това, касаторът не е изложил конкретни аргументи, за да обоснове приложението на основанието за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ето защо и поради липса на необходимост от тълкуване на нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК, уреждаща правилото за разпределение на доказателствената тежест, не е налице соченото основание за допускане до касационно обжалване, още повече като се съобрази, че по реда на чл. 290 ГПК вече е постановено цитираното от касатора решение по гр. д. № 231/2009г. от ВКС, ІV ГО (както и на решение по чл. 290 ГПК № 891/10 от 12.01.2011г. по гр. д. № 1638/2009г. на ВКС, І ГО), с което ВКС се е произнесъл по въпроса за разпределението на тежестта на доказване.
В обобщение, поради липса на общо основание за допускане на жалбата до касационен контрол, което да е съчетано с допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т.1 – 3 ГПК, обжалваното решение не може да бъде допуснато до касация.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд, второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 569 от 01.12.2011г. по възз. гр. д. № 929 по описа за 2011 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 699 от 12.05.11г., постановено по гр. д. № 765/10 г. по описа на Пловдивския окръжен съд и [фирма] е осъден да заплати на [фирма] сумата 1 598, 32 лв. – разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: