О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 308
гр. София, 19.04.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на девети февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ търговско дело № 60248 по описа за 2016 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на М. И. Й. и Р. Л. Л., подадена чрез пълномощника им, адвокат С. Р. Р. срещу решение № 59 от 11.01.2016 г. по гр. дело № 3501/2015 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 10 състав.
Ответникът – [фирма], [населено място] /предишно наименование [фирма]/ в отговора по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК поддържа становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 1034 от 13.02.2015 г. по гр. дело № 6470/2013 г. на Софийски градски съд, І гражданско отделение, 2 състав за отхвърляне исковете на всеки от настоящите касатори против [фирма], [населено място] по чл. 33, ал. 1 ЗЗД за унищожаване на споразумение от 14.05.2012 г., както и по чл. 26, ал. 1, предложение първо ЗЗД за прогласяване нищожност на същото споразумение. Решението е потвърдено и в частта за разноските. Този резултат е обоснован със следните обстоятелства:
Съдът е констатирал, че с влязла в сила присъда № 117 от 23.10.2012 г. по н.о.х. дело № 320/2012 г. на Районен съд Враца Николай З. Д. е признат за виновен в това, че при управлението на лекия автомобил е допуснал нарушение на правилата за движение, установени в чл. 44, ал. 2 от Закона за движение по пътищата и по непредпазливост е причинил телесни повреди на пътници и пешеходец, съответно тежка телесна повреда на М. Й. и комплексна средна телесна повреда на Р. Л.. В мотивите е изложено, че пътно – транспортното произшествие /ПТП/ е станало на 20.01.2011 г., около 7.35 часа, на път ІV – 13012, свързващ [населено място] с [населено място], км. 11, на около 200 м. от разклона за „Б. мост”, като леката кола, в която са се намирали ищците – „Фолксваген В.”, рег. [рег.номер на МПС] , управляван от Н. Д. при заобикаляне на спрял на пътното платно лек автомобил, навлязла в лентата за насрещно движение, където била ударена челно от насрещно движещ се автобус. Съдът е приел, че на 14.05.2012 г. между страните е било сключено споразумение, съгласно условията на което дружеството, като застраховател на деликвента се задължило и заплатило на М. Й. 55000 лв., а на Р. Л. 40000 лева, обезщетение за неимуществени вреди, а ищците са декларирали, че нямат и нямат да имат за в бъдеще никакви претенции от финансов или друг характер към застрахователя или към деликвента във връзка със застрахователното събитие. Относно исковете по чл. 33, ал. 1 ЗЗД САС е мотивирал съображения, съгласно които всеки от ищците е бил в състояние на крайна нужда, но споразумението не е явно неизгодно за тях. Въззивният съд е обосновал извод, че заплатените обезщетения са в размери, съобразени с конкретните обстоятелства, при които е настъпило ПТП и с критериите на съдебната практика за справедливост, установени с ППВС № 4/23.12.1968 г., посочени в решението, както следва: възрастта на пострадалите и общественото им положение; видът и характера на телесните увреждания, продължителността и интензитета на претърпените болки и страдания; остатъчни проявления на уврежданията; лимита на застрахователните обезщетения; наличието на съпричиняване. Исковете по чл. 26, ал. 1, предложение първо ЗЗД са отхвърлени, въз основа на мотиви за липсата на установените в нормата пороци, водещи до нищожност на споразумението, като цяло и в частност на клаузата, договорена в чл. 5. Съображенията на въззивната инстанция са, че процесното споразумение разрешава окончателно възникнал спор на основание чл. 365 ЗЗД, относно дължимостта на обезщетения за претърпени от ищците неимуществени вреди, съответно и техния размер, като с отказа от вече възникнали права е изключена възможността на пострадалите да претендират за в бъдеще допълнителни обезщетения. В мотивите е изложено разбирането, че с отхвърлянето на исковете по чл. 33, ал. 1 и чл. 26, ал. 1, предложение първо ЗЗД, съдът се освобождава от задължението да се произнесе по исковете с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени при условията на евентуалност, като е посочено лаконично, че последните биха подлежали на отхвърляне, тъй като съдът при установените по делото конкретни обстоятелства, при които е настъпило ПТП и критериите на съдебната практика за справедливост, установени с ПМС № 4/23.12.1968 г., не би присъдил по – високи по размер обезщетения от извънсъдебно платените.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, като общи основания са поставени няколко въпроса, а именно:
„1. Следва ли при определяне на обезщетение по справедливост да се вземат в предвид и конкретните икономически условия, чийто ориентир се явяват нормативно определените лимити на отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите?”;
„2. При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, начина, времетраенето и степента на възстановяването му, остатъчните явления, претърпените неудобства от битов и социален характер до момента и за в бъдеще и констатираното влошено психично здраве?”;
„3. За да е налице съпричиняване следва ли да е установен по категоричен начин конкретен принос на пострадалия или е достатъчно да има само индиции?”.
С първия от цитираните въпроси не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол. Общото основание се поддържа в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, без да са мотивирани съображения за противоречие в изводите, приети в обжалваното въззивно решение и тълкувателната практика, на която се позовават касаторите. Същите са посочили две касационни решения – по т. дело № 795/2008 г. и по т. дело № 299/2011 г. на състав на ІІ т.о., съгласно които при определяне на дължимото застрахователно обезщетение следва да се отчитат икономическите условия и да се вземат предвид съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент. САС при отчитане критериите на съдебната практика за справедливост е отразил обстоятелствата, които съгласно разясненията в ППВС № 4/23.12.1968 г. трябва да бъдат съобразени при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, между които изрично е посочил „лимита на застрахователните обезщетения”. Твърдението на жалбоподателите, че определените обезщетения били значително занижени е необосновано. Застрахователното събитие не е настъпило през 2012 г., както се твърди в приложението към жалбата, а на 20.01.2011 г., като в мотивите и в двете решения, на първостепенния съд и на въззивния съд /последният е мотивирал своя акт, чрез препращане към мотивите на СГС по реда на чл. 272 ГПК/ е посочен критерия, означен като „лимита на застрахователните обезщетения” и същият е включен в кръга на обстоятелствата, релевантни за приетия размер на обезщетенията. Недоволството на касаторите от размера на тези обезщетения се поддържа с доводи по чл. 281, т. 3 ГПК, които не се разглеждат в производство по чл. 288 ГПК и поради това не релевират основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Същевременно в приложението отсъства мотивиране на противоречието в разрешенията, приети от САС и ВКС по въпросния критерий, чрез съпоставка на изводи, обуславящи отклонение на въззивния съд от тълкувателната практика. Поради това ВКС в настоящия си състав приема, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по цитирания въпрос.
Следващият въпрос не е обоснован с допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В текста, с който е обективиран същият въпрос се съдържа изброяване на обстоятелствата, имащи правно значение за определяне на обезщетенията за неимуществени вреди. Цитирани са решения на ВКС /решение по т.дело № 387/2008 г. на състав на ІІ т.о., решение по гр. дело № 1382/2010 г. на състав на ІV г.о./, в които са възприети указанията на Върховния съд по тълкуването на чл. 52 ЗЗД, обективирани в ППВС № 4/1968 година. Изброяването на тези обстоятелства в изложението не обосновава, в какво се състои отклонението на въззивния съд от разрешенията в тълкувателната практика, на която се позоват касаторите. Както се вижда от посочените по – горе решаващи мотиви на въззивната инстанция, съдебният й състав е разгледал именно тези обстоятелства, като релевантни за определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди и поради това следва да се приеме, че е процедирал в съответствие със задължителната практика по чл. 290 ГПК. Доводите във връзка с поставения въпрос са по чл. 281, т. 3 ГПК и с въвеждането им жалбоподателите не могат да обосноват основания по чл. 280, ал. 1 ГПК в настоящето производство. Поради това следва да се приеме, че и с този въпрос касаторите не са обосновали предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Третият въпрос по реда на изложението в представеното приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулиран в хипотеза, която не произтича от мотиви на въззивния съд, а от становище на касаторите. Тяхното становище е, че по делото не бил доказан приноса на пострадалите, не било установено, че към момента на ПТП ищците са били без предпазни колани, както и че ответникът не бил установил, че при поставен предпазен колан, ищците не биха получили увреждания. Приетите в обжалваното пред настоящата инстанция въззивно решение изводи по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не са в противоречие с разрешенията в тълкувателните мотиви на ВКС, развити в решение по т. дело № 596/2012 г. на състав на ІІ т.о. Касационният съд е приел, че изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, както и че намаляването на обезщетението за вреди от деликт на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД предполага доказване по безспорен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. САС подробно е разгледал уврежданията, причинени на ищците, вследствие на ПТП и въз основа на комплексната експертиза, при категорично заключение на вещите лица е приел, че ищците са пътували на задните седалки на лекия автомобил, без поставени предпазни колани. Въззивният съд е посочил при получените телесни увреждания, кои от тях ищците биха избегнали, ако предпазните колани са били поставени, като въз основа на преценката на тяхното поведение е определил съпричиняването на вредоносния резултат. Това процедиране е в съответствие с разрешенията в цитираното касационно решение, поради което твърдението за наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК остава необосновано. В допълнение към изложеното следва да се има предвид още и несъобразяването на изложението с разрешенията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г., т. 1 на ОСГКТК на ВКС, съгласно които въпросът по чл. 280, ал. 1 ГПК следва да произтича от разрешения на въззивния съд, а не от становища на страните. В случая по изводите на САС, посочени по – горе касаторите не са поставили въпроси. Изложените съображения обуславят извод за липса на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което има за правна последица недопускане на касационен контрол и по този въпрос в изложението. Необходимо е да се посочи още, че и по трите въпроса касаторите не са мотивирали основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Предвид горните мотиви ВКС в настоящия си състав приема, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 59 от 11.01.2016 година по гр. дело № 3501/2015 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 10 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ