О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 308
гр. София 03.04.2019 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 25 март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 3280 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца Т. Г. Т., чрез адв. Н. П. – В. против решение № 174/26.04.2018 г. по в. гр. дело № 181/2018 г. на Великотърновския окръжен съд, с което е обезсилено решение № 445/16.01.2018 г. по гр.д. № 371/2017 г. на Горнооряховския районен съд, с което е прието за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че М. Е. Г. дължи на Т. Г. Т. връщане на сумата 16 900 лв., от която 16 000 лв., получена без основание на 11.12.2014 г. за закупуване от ответницата М. Е. Г. на 2/6 идеални части от недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица] и 900 лв. – заплащане на разноски за сделката – нотариални такси и местен данък, ведно със законната лихва върху тази сума от 13.01.2017 г. до окончателното изплащане на сумата, за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 142/18.01.2017 г. по ч.гр.д.№ 58/2017 г., по описа на Районен съд – Горна Оряховица, и делото е върнато за разглеждане от друг състав на районния съд. Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон, нарушение на процесуалния закон и необоснованост. Искането е за отмяна на решението.
В изложението към касационната жалба се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които е разрешил в противоречие с практиката на ВКС, като се сочат решение № 192/07.11.2014 г. по гр.д. № 2519/2014 г. на ВКС, III г.о., решение № 119/01.07.2016 г. по гр.д. № 6182/2015 г. на ВКС, IV г.о., решение № 224/22.06.2016 г. по гр.д. № 2169/2016 г. на ВКС, III г.о., решение № 318/21.05.2009 г. по гр.д. № 403/2008 г. на ВКС, решение № 125/13.06.2016 г. по гр.д. № 6310/2015 г. на ВКС, I г.о., решение № 473/05.06.2009 г. по гр.д. № 5958/2007 г. на ВКС, II г.о., решение № 941/30.12.2009 г. по гр.д. № 1673/2008 г. на ВКС, III г.о., и решение № 364/11.02.2013 г. по гр.д. № 155/2012 г. на ВКС, III г.о. Жалбоподателят излага съображения за допуснати от съда нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила.
Ответникът по касационната жалба М. Е. Г. не изразява становище.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК.
С обжалваното решение е приел, че в развилото се заповедно производство ищецът е изложил твърдения, че е предоставил на ответницата сумата от 16 000 лв., за да закупи от синовете на починалия си съпруг 2/6 идеални части от описания недвижим имот и сумата от 900 лв. – разходи по прехвърлителната сделка срещу задължението на М. Г. да му прехвърли 1/3 идеална част от имота. Съобразил е също, че ищецът е твърдял, че впоследствие е постигнал съгласие с ответницата да му изплати сумата на вноски, в изпълнение на което му заплатила четири вноски от 160 лв., които той вложил в ремонт на имота. Прието е, че въз основа на заявлението на ищеца била издадена заповед за изпълнение срещу ответницата за заплащане на сумата от 16 900 лв., представляваща неизплатена главница по заем за закупуване на 2/6 идеални части от имот, както и платената от ищеца сума за нотариални и местни такси.
Съдът е приел, че след подадено от ответницата възражение, в срока по чл.415, ал.1 ГПК (съгласно редакцията на нормата преди изменението с ДВ бр.86/2017 г.), ищецът е предявил срещу нея иск за установяване на съществуване на вземането си, за което е издадена заповедта за изпълнение, като в исковата молба изложил идентични на посочените в заявлението обстоятелства за уговорките си с ответницата и неизпълнението от нейна страна.
Прието е, че в проекта на доклад по делото първоинстанционният съд е квалифицирал предявения иск като такъв по чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.240, ал.1 ЗЗД и възложил в тежест на ищеца установяването на съществуването на облигационна връзка между страните по договор за заем и предаване на сумата от 16 900 лв.; съдържанието на съществените уговорки на договора, в т.ч. и относно връщането на сумата, а на ответницата разпределил доказателствена тежест за установяване на изпълнение на задължението по договора. След като ищецът възразил в своето писмено становище по доклада и в първото открито съдебно заседание срещу правна квалификация на предявеното за защита право, първоинстанционният съд в първото открито съдебно заседание изменил и допълнил проекта на доклад, като посочил, че правната квалификация на предявения иск е чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.59 ЗЗД. В тежест на ищеца било възложено установяването на факта на предаване на сумата от 16 900 лв., получаването и задържането й от ответницата, или основанието, от което черпи правата си срещу нея – увеличаване на имуществената й сфера за сметка на ищеца, обедняване на ищеца, общите факти, от които произтича обогатяването и обедняването и размерите на претендираните суми, а в тежест на ответницата установяване на основанието за получаване и задържане на сумата. Прието е, че съобразно тази правна квалификация и дадените указания за подлежащите на доказване факти и доказателствените задачи на страните било постановено първоинстанционното решение.
При тези данни въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е недопустимо като постановено по непредявен иск. Изложил е съображения, че както в заповедното, така и в исковото производство, ищецът е основал претенцията си на твърдения за постигнато съглашение с ответницата да й предостави сумата от 16 900 лв., за да закупи тя 2/6 (1/3) идеални части от имота от другите съсобственици, както и да заплати разноските по сделката, в замяна на което да му прехвърли тези идеални части. Разяснил е, че посоченото съглашение не е изрично уреден в закона договор, но по аргумент от чл. 9 ЗЗД може да се претендира изпълнението му. Приел е също, че последващата уговорка за връщане на сумата на вноски вместо прехвърляне на идеалните части по същество е изменение на договора по съгласие на страните за престиране на нещо различно вместо уговореното и именно въз основа на тази уговорка ищецът търси изпълнение.
Съдът е приел, че обстоятелството, че в заповедното производство ищецът е квалифицирал вземането си като основано на неизпълнение на договор за заем, а впоследствие е посочил, че със сумата ответницата неоснователно се обогатила, не е липса на идентитет между заявеното и признато в заповедното производство вземане и това – предмет на специалния установителен иск, тъй като и пред заповедния, и пред исковия съд, ищецът се позовава на твърдения за едни и същи факти, от които претендира да произтича заявеното за защита материално субективно право. Обосновал е, че и в двете производства ищецът не е задължен да сочи правна квалификация на претендираното право, а дори и да посочи такава, съдът не е обвързан с нея. Изложил е съображения, че в заповедното производство съдът е длъжен да посочи обстоятелствата, от които произтича вземането, а в исковото производство – да определи служебно правната квалификация на спорното материално право въз основа на въведените от ищеца твърдения и заявен петитум, които индивидуализират иска, определяйки границите на търсената защита и предмета на делото.
Въззивният съд е приел, че в случая първоинстанционният съд не се е произнесъл по иска, очертан от твърденията на ищеца в заповедното и исковото производство за сключен и неизпълнен договор между страните, а е разгледал иск за неоснователно обогатяване, изследвайки разместване на имуществени блага при липса на основание, каквото не се твърди от ищеца. Приел е, че този порок не би могъл да се поправи от въззивния съд, доколкото се касае не само до неправилна правна квалификация, а до разглеждане на факти, различни от твърдените от ищеца. Предвид изложеното е приел, че като е разгледал непредявен иск, районният съд е постановил недопустим съдебен акт, който следва да бъде обезсилен, а делото да се върне за разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т. 1 от т. решение № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Като взема предвид това тълкуване съдът преценява, че жалбоподателят не е формулирал правен въпрос, който да е обусловил конкретните решаващи правни изводи на въззивния съд по предмета на спора. Всички доводи в изложението са по правилността на обжалваното въззивно решение и не представляват правни въпроси. Тези доводи Върховният касационен съд следва да преценява, само ако се допусне касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба, но не и в настоящото производство по чл. 288 ГПК. Съгласно цитираната по-горе практика на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверка за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Както вече се отбеляза в случая не е установено общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК и поради това съдът няма задължение да обсъжда наличието на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК на въззивното решение на Великотърновския окръжен съд по касационната жалба на ищеца Т. Г. Т., подадена чрез адв. Н. П.- В..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 174/26.04.2018 г. по в. гр. дело № 181/2018 г. на Великотърновския окръжен съд по касационна жалба вх. № 5321/04.06.2018 г., подадена от ищеца Т. Г. Т., [населено място], [улица], ет.2, ап. 4, чрез адв. Н. П. – В., съдебен адрес: [населено място], [улица], ет. 3.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: