О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 309
гр. София, 19.04.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и трети февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ търговско дело № 60299 по описа за 2016 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [община], [населено място] срещу решение № 142 от 04.05.2016 г. по въззивно търговско дело № 200/2016 г. на Пловдивски апелативен съд, втори търговски състав.
Ответникът – [фирма], [населено място] не е взел становище.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 25 от 15.01.2016 г. по търговско дело № 915/2014 г. на Пловдивски окръжен съд /ПОС/, търговско отделение, ХІІІ състав, с което настоящият касатор е осъден да заплати на [фирма], [населено място] сумата 155831 лв., представляваща остатък от дължима и неплатена част от цената по договор № 253 от 25.09.2007 г., за възлагане на обществена поръчка, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от завеждане на делото – 19.12.2014 г. до окончателното изплащане, както и сумата 48716.71 лева, представляваща мораторно обезщетение за периода на забавата – 28.12.2011 г. -18.12.2014 г., а също и разноски в размер на сумата 18587 лв. и са присъдени разноски в размер на сумата 6500 лв. за въззивната инстанция. За да постанови този резултат Пловдивски апелативен съд /П./ е приел, че ищецът е изпълнил точно задълженията си по договора за изработка с предмет „И. за енергоефективни мероприятия с гарантиран резултат и съпътстващи строително – монтажни работи на обект общинска собственост – „Обединени детски ясли „А. К.” – [населено място]”. Съгласно изложените мотиви приемането на работата е установено от представените два протокола, подписани от представител на ищеца и от представител на ответника, без възражение, а достигнатият енергоспестяващ резултат е установен от назначените съдебно – техническа експертиза и счетоводно – икономическа експертиза. П. е отхвърлил възражението за погасяване на исковете по давност, като е обосновал разбирането, че възложителят по процесния договор в хипотезата на уговорен срок за заплащане на възнаграждение за приетата работа – чл. 13 от сделката е имал възможността за доброволно изпълнение в 4 – годишен срок от приемането на строително – монтажните работи /СМР/. Приемането на СМР съдът свързва с обективиране на спорното плащане във фактура № [ЕГН] от 27.12.2007 г., постъпила и отразена в счетоводството на ответната община на 27.12.2007 г., която дата решаващият състав приема за релевантна, предвид липсата на дати на двата протокола. Развити са съображения за това, че след изтичане на 4 – годишния срок за доброволно изпълнение на плащането на 27.12.2011 г. е започнал да тече 5 – годишният давностен срок по чл. 110 ЗЗД, който е изтекъл на 27.12.2016 г., спрямо която дата исковата молба била заведена в срок. Тригодишният срок за погасяване на иска по чл. 86 ЗЗД, видно от мотивите на обжалваното въззивно решение е изтекъл след подаване на исковата молба. По отношение на този срок съдът е приел датата на отразяване на процесната фактура в счетоводството на ответника – 27.12.2007 г., като начална дата на 4 годишния срок за изплащане, уговорен между страните и е установил изтичането му на 27.12.2011 г., от когато е приел начало на 3 годишната погасителната давност за иска по чл. 86 ЗЗД, изтекъл според изложените мотиви на 27.12.2014 г., след предявяване на иска на 22.12.2014 г.
В изложението са поставени въпроси, по отношение на които се поддържат предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса – „При наличие на договор за инженеринг и съпътстващи СМР и липса на подписан и съставен акт обр. 15, който факт е доказан в процеса, може ли да се приеме, че изпълнителят е доказал изпълнение на задълженията си по договора ?”, не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол. Въпросът е фактически, тъй като се отнася до заключението, което съдът трябва да направи при конкретна фактическа обстановка – „липса на подписан и съставен акт обр. 15”. Същевременно по разрешенията на въззивния съд, съгласно които акт обр. 15 не е единственото доказателство, с което могат да се установяват вида, количеството и цената на изпълнените СМР, а тези обстоятелства могат да се доказват и с други доказателства – акт обр. 19, фактури представени и получени от възложителя, съответно извършени плащания по тях – в случая фактура № [ЕГН] от 29.10.2007 г. за сумата 43207.87 лв., по която задължението е погасено изцяло чрез плащане и фактура № [ЕГН] от 27.12.2007 г., постъпила и отразена в счетоводството на ответната община на 27.12.2007 г., по която общината е извършила частично плащане с остатък на задължението в размер на исковата сума – 155 831 лв., касаторът не е поставил правни въпроси и не е представил тълкувателна практика по чл. 290 ГПК. С фактически въпроси, както и с правни въпроси, произтичащи от становище на страната, не се релевират общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК. В случая въпросът е фактически и е свързан с поддържаното от касатора становище за недължимост на исковата сума, поради неприемане на СМР, разгледано от въззивния съд, който е развил съображения, по които липсват правни въпроси. С оглед на изложеното цитираният въпрос не отговаря на характеристиката на общото основание по чл.280, ал. 1 ГПК, поради което с въвеждането му не са обосновани предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Следващият въпрос, с оглед на съдържанието си – „В случай на изрично определен срок за изпълнение на възложените работи в договора и липсата на доказателства, че същата е изпълнена в този срок, тъй като съставеният протокол за извършени дейности по СМР е без дата, може ли да се приеме, че изпълнителят е изправна страна и е изпълнил работата в срок ?” произтича от посоченото по – горе по предходния въпрос становище на касатора, че исковата сума не се дължи, поради неприемане на СМР, т.е. формулиран е извън мотивите на П., обусловили изхода на спора. Поради това с поставянето му не е формирано общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, респективно липсват предпоставки за допускане на касационен контрол. И по двата въпроса освен липсата на общо основание не е мотивирано и допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като сочената практика /решение по гр. дело № 1425/2003 г., решение по гр. дело № 1466/2003 г. на състави на ВКС, ІІ т.о., решение по т. дело № 282/2008 г. на състав на І т.о., постановени по ГПК – 1952 г., отм./ не е задължителна и по въпроса за приемането на СМР по договор за изработка е формирана задължителна практика по чл. 290 ГПК /напр. решение по т. дело № 822/2010 г. на състав на ІІ т.о./, съгласно която извършената работа може да бъде приета и с конклудентни действия при съответствие на СМР на одобрения технически проект. Решението по гр. дело № 64/2014 г. на окръжен съд – С., на което се позовава страната не формира съдебна практика, тъй като няма данни, че е влязло в сила. Предвид изложеното и по този въпрос не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Следващия въпрос има съдържание, сходно със съдържанието на предходния въпрос, а именно: „При доказателства за липсата на съставен акт обр. 15 може ли да се приеме, че възложената работа е приета от възложителя след като съставения и приложен протокол по делото включва само обемът на изпълнените СМР по видове и количества?”. Разликата е, че приемането, респективно неприемането на работата в този трети по реда на изложението въпрос е обвързано с обстоятелството, че в двустранния, подписан от представителни и на двете страни протокол е включен „само обемът на изпълнените СМР по видове и количества”. И по тази част от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следва да се има предвид развитите по – горе съображения, че общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК не произтича от становище на страната, в случая становището й е, че възложената работа не е приета, когато липсва съставен акт обр. 15, съответно когато двустранния, подписан от представители и на двете страни протокол е без дата, отразява обема на изпълнените СМР по видове и количества. Общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК се формира от разрешения на въззивния съд, който по всяко едно от възраженията на ответника по исковете, послужили като фактологически материал за формулиране на цитираните въпроси е развил мотиви, обуславящи изхода на делото, по които касаторът е следвало, а видно от изложението не е поставил правни въпроси. Ето защо в случая липсва общо основание по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол. От жалбоподателят не е мотивирано и становището му за противоречие между въпросите, по които са дадени отговори в тълкувателната практика по чл. 290 ГПК, на която същият се позовава – решение по т. дело № 1056/2009 г. на състав на ІІ т.о. и решение по т. дело № 1428/2014 г. на състав на І т.о. Въззивният съд не е обосновал изводи, различни от изводите в двете касационни решения относно характеристиката на приемането по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД, като комплекс от две различни по естеството си действия – фактическо действие и правно действие /одобрение/, осъществени от възложителя и поради това по този въпрос липсва допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол. Напротив въззивният съд в съответствие със задължителната практика по чл. 290 ГПК – напр. решение по т. дело № 822/2010 г. на състав на ВКС, ІІ т.о. е приел, че акт обр. 15 не е единственото доказателство, с което могат да се установяват вида, количеството и цената на изпълнените СМР, а тези обстоятелства могат да се доказват и с други доказателства – акт обр. 19, фактури представени и получени от възложителя, съответно извършени плащания по тях. Споровете, разгледани по касационните решения и настоящия спор са различни. По настоящия спор е реализирано приемане на СМР не само с фактическо действие, но и с правно действие, чрез подписаните от двете страни процесни протоколи, фактури представени от ищеца и получени от възложителя, съответно извършени плащания по тях. По делата, разгледани от ВКС, приключили с цитираните решения не е било установено приемане по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД. За това по въззивното решение и приложената тълкувателна практика липсва идентитет на въпросите. Ето защо следва да се приеме, че и по този въпрос не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
По – нататък в изложението е поставен въпрос, формулиран, както следва: „Липсата на подписан акт обр. 15 не е ли основание да се приеме, че възложителят по договора е имал възражение по повод на изпълнената работа?”. От мотивите на въззивното решение се установява, че от констатацията за липсата на подписан акт обр. 15 решаващият състав е направил изводи, които нямат връзка с цитирания въпрос. П. не е свързал липсата на акт обр. 15 с предложения от касатора правен извод, че „възложителят по договора е имал възражение по повод на изпълнената работа”. Общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК не произтича от изводи, които въззивният съд не е направил, но които, както неправилно счита касаторът, би могъл да направи. В цитираното ТР № 1/19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС е разяснено, че общото основание за допускане на касационен контрол е правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл и мотивите му са обусловили изхода на делото. Следователно въпрос, формулиран от становище на страната за предполагаем извод, който би могъл да се изведе от фактическия и доказателствен материал по делото, както е процедирал касаторът, с въвеждането на горния въпрос, не релевира предпоставки за допускане на касационен контрол. За това следва да се приеме, че и по тази част от приложението не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Следващата група въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се свързани с възражението на ответника по исковете за погасяване на претенциите по давност. Поставени са въпроси, формулирани, както следва:
„От кой момент започва да тече давностния срок за вземанията за възнаграждение за изпълнени СМР по договор за изработка, когато в договора е предвидено, че възложителят е длъжен да заплати на изпълнителя стойността на извършени и приети с двустранно подписан приемо – предавателен протокол /акт 19/ СМР и представени фактури и представения по делото протокол е без дата ?”;
„При наличие на клауза в договора, че работата се приема след подписан протокол за обема и количества извършени СМР и същият е без дата, което е доказано в процеса, възможно ли е да се приеме, че началният момент от който вземането е изискуемо е датата на издаване на фактура от изпълнителя, респ. нейното осчетоводяване при страните по делото?”;
„При наличие на клауза в договор, която предвижда, че възложителя ще изплати дължимото възнаграждение по договора в срок от 4 години възможно ли е да се приеме, че става въпрос за отлагателно условие и вземането е изискуемо и започва да тече погасителна давност едва след изтичането на този срок?”.
Първият от поставените въпроси, подобно на предходните въпроси в изложението не произтича от конкретен извод на въззивния съд. В обжалваното въззивно решение е мотивирано разбирането, че възложителят по процесния договор в хипотезата на уговорен срок за заплащане на възнаграждение за приетата работа – чл. 13 от сделката е имал възможността за доброволно изпълнение в 4 – годишен срок от приемането на СМР. Приемането на СМР съдът свързва с обективиране на спорното плащане във фактура № [ЕГН] от 27.12.2007 г., постъпила и отразена в счетоводството на ответната община на 27.12.2007 г., която решаващият състав приема за релевантна, предвид липсата на дати на двата протокола. Развити са съображения за това, че след изтичане на 4 – годишния срок за доброволно изпълнение на плащането на 27.12.2011 г. са започнали да текат давностните срокове по чл. 110 и чл. 111, б. „б” ЗЗД, които са изтекли след подаване на исковата молба. По тези изводи във въззивното решение страната не е поставила правни въпроси. Цитираният въпрос не е съобразен с мотивите на съда, че липсата на дата не е обстоятелство, възпрепятстващо установяването на времето на приемане на работата и изискуемостта на вземането. От изложеното следва, че с посоченият въпрос не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал.1 ГПК. Този извод се подкрепя и от липсата на идентитет на въпросите, разгледани от П. и въпроса, на който е даден отговор в решение по т. дело № 119/2014 г. на състав на ІІ т.о. на ВКС, на което се позовава жалбоподателя. В решението са формирани тълкувателни мотиви по въпрос относно момента, от който възложителя по договор за изработка изпада в забава по отношение на задължението си по чл. 266, ал. 1 ЗЗД за заплащане на възнаграждение за приета работа, когато в договора не е уговорен срок за заплащането му. В случая такъв срок е уговорен, като по изводите на съда, както се отрази вече, няма релевирани общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Ето защо по този въпрос не следва да се допусне касационно обжалване.
В следващата част от изложението се поставя въпрос за правилността на извода на въззивния съд /формулирана с израза „възможно ли е да се приеме”/ да определи изискуемостта на вземането от датата на издаване на фактура от изпълнителя, респ. нейното осчетоводяване при страните по делото. Като поставен по правилността на извод на съда, същият въпрос няма характеристиката на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като общото основание се формира от разрешение на въззивния съд по тълкуване на закона, а не от правилността на изводите му, която се разглежда в производство по чл. 290 ГПК. И спрямо този въпрос позоваването на посоченото касационно решение е извън разглеждания спор, предвид разрешения от ВКС въпрос, който не е идентичен с въпросите, разгледани от П..
Последният по реда на изложението въпрос подобно на предходния повдига спор за правилността на приетите от П. мотиви за начало на погасителната давност след изтичане на 4 – годишния срок за изплащане на дължимото възнаграждение, като по отношение на същият трябва да се има предвид вече изложеното по предходния въпрос за необосноваване приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което има за правна последица недопускане касационно обжалване и по този въпрос. Следва да се посочи освен това, че решението по гр. дело № 963/2014 г. на Районен съд – Стара Загора, на което се позовава касатора не формира съдебна практика, тъй като няма данни за влизането му в сила.
Предвид горните мотиви ВКС в настоящия си състав приема, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 142 от 04.05.2016 година по въззивно търговско дело № 200/2016 г. на Пловдивски апелативен съд, втори търговски състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: