3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 309
[населено място], 19.05.2012 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми май през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 356 по описа за 2012 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 1911 от 01.12.2011г. постановено от Софийски апелативен съд по гр.д. № 1919/2011г., с което е оставено в сила решение от 08.02.2011г. по гр.д. № 2872/2006г. на Софийски градски съд, І-14 състав за отхвърляне на предявения от И. Л. П. срещу М. Й. П., Д. Д. Б., Р. Д. П. и А. Н. А. иск по чл. 72, ал.1 ЗС за сумата 92 984 лв., представляващи стойност на извършени подобрения в недвижим имот – вътрешна къща с площ * кв.м. в [населено място] на [улица].
Касационната жалба е подадена от ищцата И. Л. П.. Поддържат се основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и 2 ГПК.
Ответниците по касационната жалба М. Й. П., Д. Д. Б., Р. Д. П. в писмения си отговор поддържат, че липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Ответницата А. Н. А. не е представила писмен отговор.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е по иск с правно основание чл. 72 ЗС за заплащане на подобрения, извършени в недвижим имот. Ищцата закупила през 1996г. вътрешната къща на [улица] [населено място]; извършила ремонт и преустройство, тъй като къщата била неизползваема. С влязло в сила решение № 199 от 08.03.2005г. по гр.д. № 2271/2003г. на Върховния касационен съд, ІV г.о. е уважен иск на ответниците против ищцата по чл. 108 ЗС като е признато правото им на собственост върху сградата, а владението на ищцата е определено като добросъвестно. След получаване на покана за доброволно предаване на имота ищцата предявила настоящия иск за заплащане на подобренията в размер на 92 984лв. /след допуснато увеличение на иска/.
В. съд след преценка на събраните доказателства е приел, че са доказани подобрения в размер на 77 479лв. Същевременно е намерил претенцията за изцяло неоснователна по две съображения. Първо, че извършените строително-монтажни работи представляват строеж по смисъла на З./отм./ и ЗУТ, който строеж обаче е незаконен, поради което и съгласно ППВС № 6/1974г. т.7 заплащане на такива подобрения не се дължи. Второ, че претенцията е погасена по давност. Началото на давностния срок съдът е свързал с момента на предявяване на иска за собственост – 24.07.1996г. съгласно разясненията в същото ППВС, т.13. Намерил е за неоснователно становището на ищцата, че давността започва да тече от уважаване на ревандикационния иск с оглед на това, че владението й е било „смутено” с предявяване на иска и предвид възможността вземането за подобрения да бъде заявено с възражение или насрещен иск в производството по иска за собственост.
При преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира следното:
Изведени са от жалбоподателката три правни въпроса, разрешени от съда и обусловили крайните му изводи. На първо място е въпросът за правната квалификация на иска – доколко съдът е обвързан от посочената от ищцата такава или е длъжен да я определи служебно. Поддържа се, че въпросът е решаван противоречиво от съдилищата и от ВКС. Представено е решение № 260 от 08.08.2011г. по гр.д. № 1001/2010г. на ВКС, І г.о., което е израз на константната съдебна практика, че правната квалификация се определя от съда въз основа на заявените факти и обстоятелства и вида на търсената защита, като посочената такава от ищеца не обвързва съда. В разгледания казус е било отречено претендираното от ищеца качество на добросъвестен владелец и съдът е приел, че за подобренията следва да се приложат правилата на неоснователното обогатяване. Не е налице противоречие с обжалваното решение. В исковата си молба И. Л. Пашова претендира подобрения, извършени от нея като добросъвестен владелец и съдът е разгледал претенцията й именно като такава; възприел е качеството й на добросъвестен владелец, посочено и във влязлото в сила решение по иска по чл. 108 ЗС, но е отхвърлил иска поради незаконност на подобренията и погасяване по давност. Вярно е, че исковете за заплащане на подобрения, извършени от добросъвестен владелец на недвижим имот, почиват на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, като законът предоставя на добросъвестния владелец правото да получи не само това, с което се е обеднил, респективно ответникът се е обогатил, а нещо повече – увеличената стойност на имота. Ето защо искът правилно е квалифициран по специалната разпоредба на чл. 72 ЗС, а не по общата такава на чл. 59 ЗЗД.
Посочените две други решения: № 139 от 21.02.1983г. по гр.д. № 1212/82г. на ІІІг.о и № 1208 от 19.06.1998г. по гр.д. № 915/1998г. на І г.о. също изразяват трайната съдебна практика, че съдът извършва квалификация на спорното право въз основа на фактите и обстоятелствата, посочени в исковата молба. Както обаче бе посочено в настоящето дело въпросът за правната квалификация не е поставян под съмнение, тъй като извършената такава е съответна на наведените фактически обстоятелства. Поради това не може да се приеме, че обжалваното решение противоречи на посочената практика.
Вторият поставен в изложението въпрос е за началния момент, от който започва да тече погасителната давност на вземането за подобрения, респ. за неоснователно обогатяване, а третият въпрос е за законността и търпимостта на извършеното застрояване с оглед приложението на § 16 ПЗР ЗУТ. По тези въпроси обаче не са посочени и не са развити допълнителните основания за достъп до касационно обжалване – решаване на въпросите в противоречие с практиката на ВКС – чл. 280, ал.1, т.1 ГПК; разрешаването им противоречиво от съдилищата – чл. 280, ал.1, т.2 ГПК или значение на въпросите за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. А без тези допълнителни основания касационно обжалване не може да бъде допуснато. Отделно от това, по тези въпроси е налице задължителна практика, а именно ППВС № 6/1974г., чиито разрешения са приложени от въззивния съд напълно адекватно.
Поради изложеното липсват основания за достъп до касационен контрол.
При този изход ответниците по жалбата имат право на направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1911 от 01.12.2011г. постановено от Софийски апелативен съд по гр.д. № 1919/2011г. по касационната жалба на И. Л. П. от [населено място].
ОСЪЖДА И. Л. П. от [населено място], [улица] да заплати на М. Й. П., Д. Д. Б. и Р. Д. П., тримата от [населено място], кв.Д., [улица] сумата 500/петстотин/лв. разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: