4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 309
ГР. С., 27.02.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 25.02.2014 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ИВАНОВА
ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
Като разгледа докладваното от съдия И. гр.д. №6815/13 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на К. Д. и на Прокуратура на РБ срещу въззивното решение на Апелативен съд С. по гр.д. №4696/12 г. в отделни негови части. С въззивното решение е уважен до размер на 10 000 лв. и отхвърлен за разликата до претeндираните 70 000 лв. искът на К. Д. срещу Прокуратура на РБ по чл.2, ал.1,т.2 от З. за обезщетяване на неимуществени вреди от незаконно обвинение.
К. жалби са подадени в срока по чл.283 от ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и са допустими.
По допускане на обжалването ВКС намира следното:
К. – ищец се позовава на чл.280, ал.1,т.2 и 3 от ГПК. Намира , че съществени за спора и точното прилагане на закона, както и за развитието на правото са материалноправният въпрос:
каква е тежестта на продължителността на периода, през който срещу ищеца е повдигнато обвинение в престъпление и продължителността на взетата мярка за процесуална принуда „задържане под стража” при определяне размера на вредите спрямо другите относими фактори – въздействие върху личния, семейния и обществен живот на лицето, и свързаният с него процесуален въпрос:
дължи ли съдът задълбочена проверка и отделна преценка за тежестта/ на обвинението/ и продължителността на периода, през който срещу ищеца е водено наказателно преследване и е взета мярката „задържане под стража”, за да се определи разумно и справедливо обезщетение по критерия на чл.52 ЗЗД.
Според касатора практиката по определяне на обезщетенията по чл.52 от ЗЗД на отделните съдилища е „различна и противоречива”, което е основание по чл.280, ал.1,т.2 от ГПК.
Първите два въпроса не са от значение точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, с оглед предпоставките на това основание, разяснени в ТР№1/19.02.10 г.
В задължителната практика на ВКС – ТР №3/05 г., е прието, че обезщетението за неимуществени вреди по чл.2, т.2 от З. обхваща и тези от мярката за неотклонение „задържане под стража”. Съгласно чл. 4 З. държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането. Обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение в извършено престъпление и претърпените вреди. При прилагане на принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД се вземат предвид конкретните обстоятелства на случая – ППВС №4/68 г. В това ППВС и практиката по чл.290 от ГПК – напр. р. по гр.д. №1916/09 г. на четвърто г.о., са изброени примерно обстоятелствата, които подлежат на преценка при определяне на обезщетението, с оглед особеностите/ типа/ на деликта.
Продължителността на наказателното преследване и на взетата най- тежка мярка за процесуална принуда са конкретни обстоятелства на случая, които въззивният съд е преценил, наред с другите, посочени във въпросите на касатора, при определяне на обезщетението. Тази преценка е по съществото на спора и за обосноваността й ВКС не се произнася в производството по чл.288 ГПК.. Така както са поставени, първите два въпроса не обосновават допускане на обжалването, тъй като изискват конкретна преценка на доказателствата и обсъждане на фактите по делото, а не отговор на правен въпрос по см. на чл.280, ал.1 от ГПК – ТР №1/10 г.. Правните въпроси относно отговорността на държавата по З. за неимуществени вреди са подробно разработени в практиката на ВКС /задължителна и ръководна/ и съдилищата, затова не се установява и посоченото допълнително основание по чл.280, ал.1,т.3 ГПК.
Конкретните обстоятелства при определяне на обезщетението по чл.52 ЗЗД не са и не могат да бъдат еднакви във всеки от случаите, а касаторът не е установил голяма разлика в присъдени обезщетения за сходни случаи / според разясненото за сходството на случаите в р. по гр.д. №1898/09 г. на четвърто г.о./. Освен това, представените с изложението във връзка с основанието по чл.280, ал.1,т.2 от ГПК решения на въззивен и първоинстанционен съд не са окончателни /няма данни да са влезли в сила/ и не могат да обосноват това основание – ТР №1/10 г.
Поради изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване по жалбата на касатора – ищец срещу въззивното решение в частта за отхвърляне на иска.
За допускане на обжалването касаторът – ответник се позовава на чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК. Намира ,че въззивното решение противоречи на ППВС №4/68 г., т.11 и на ТР №3/05 г. по въпроса за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, след установяване на конкретните обстоятелства на случая, предпоставящи точно прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД. В. решение противоречи и на ТР №1/01 г., т.19, тъй като не са изложени мотиви за причинната връзка между незаконното обвинение и обезщетените вреди. Няма произнасяне и по възражението на прокуратурата по чл.5 от З.. М. въпрос за определяне размера на обезщетението по чл.52 от ЗЗД се решава противоречиво от съдилищата, като в сравнително сходни случаи се определят обезщетения с големи различия, за което представя решения на ВКС и АС София / последното без данни да е влязло в сила/.
Сочените основания за допускане на обжалването не са налице – въззивният съд в съответствие с ТР №3/05 г. и ППВС №4/68 г. е преценил конкретните обстоятелства на случая – продължилото 15 години наказателно преследване по обвинения в престъпление по чл.346, ал.1,чл. 252, ал.1,чл. 195, ал.2, вр. чл.194, ал.1 НК, прекратено с прокурорско постановление и негативните му последици за психиката, личния живот, обществената изява и самочувствие на ищеца. Обезщетил е и вредите от мярката за неотклонение „задържане под стража” , като ги е включил в размера на обезщетението. Обосновал е причинната връзка на вредите с незаконното обвинение. От приложените към жалбата решения не се установява присъждането на обезщетения с големи разлики за сходни случаи. Решенията са постановени по искове с пр. осн. чл.2,т.2 от З., но фактическата обстановка / доколкото са посочени конкретни обстоятелства на случая/ се различава от тази по настоящото дело.
Оплакването, че въззивният съд не се е произнесъл по възражението на ответника по чл.5 от З., предвид доказателствата за виновно съпричиняване на вредата от страна на ищеца, е такова за процесуално нарушение – осн. по чл.281,т.3 ГПК, и ВКС не го разглежда в това производство / в този см. са напр. опр. по гр.д. №5064/08 г. на второ г.о. и по гр.д. №125/09 г. на трето г.о. на ВКС/. Така не са налице основания за допускане на обжалването и по жалбата на касатора – ответник срещу въззивното решение в частта за уважаване на иска.
Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд С. по гр.д. №4696/12 г. от 15.04.13 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: