О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 309/ 05.06.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на четвърти юни през две хиляди и деветата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 246 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 248 ал. 3 от ГПК.
Образувано е по частната жалба на М. К. Т. от с. Г., обл. Варна, против определение № 34 от 6 март 2009 г., постановено по гр.д. № 4* по описа на трето гражданско отделение на ВКС за 2007 г., с което молбата на Т. за изменение на решение № 907 от 2 октомври 2008 г. по същото гражданско дело в частта му за разноските, е оставена без уважение.
Жалбоподателят сочи, че определението е неправилно, защото съдът погрешно е формирал извода си за размера на фактически дължимите в производството държавни такси, тъй като тя следва да бъде определена като проста пропорционална такса според чл. 9а от ЗОДОВ, защото към момента на постановяване на касационното решение тази разпоредба е вече въведена; не е отчетено непосредственото действие на Конституцията на Република България и изложените от частния жалбоподател съображения; съдът е допуснал недобросъвестно упражняване на процесуални права; нарушено е правото на защита на жалбоподателя и правото му на достъп до обективен и справедлив съд; отказът да се разгледа жалбата е накърнило Хартата на основните права на ЕС. По допустимостта на жалбата се сочи, че тя се определя от чл. 56 от Конституцията на Република България и от чл. 6 т. 1 и чл. 13 от ЕКЗПЧОС, а и определението на тричленния състав на ВКС е от категорията на прекратителните определения, преграждащи развитието на делото.
С атакуваното определение тричленен състав на ВКС приел, че дължимата държавна такса е определена по правилото на чл. 10 ал. 2 от ЗОДОВ във връзка с чл. 1 и чл. 12 от Тарифа № 1 към Закона за държавните такси за таксите, събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби и М. на правосъдието, сега отменена, но действаща към момента на предявяването на исковата молба и към датата на приключването на устните състезания пред въззивната инстанция, поради което по отношение на размера на таксата не може да се приложи правилото на чл. 9а от ЗОДОВ във връзка с чл. 2а т. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, защото действието на тази норма е занапред.
Частната жалба е недопустима.
Според правилото на чл. 248 ал. 3 от ГПК, определението на съда по искането за изменяне на решението в частта за разноските може да се обжалва по реда, по който подлежи на обжалване решението. Искането е направено към решение на касационната инстанция, което е окончателно по аргумент на чл. 219 б. “в” от отменения ГПК, който е бил приложим за конкретното касационно производство. Ето защо основателно в определението тричленният състав на ВКС е посочил, че определението не подлежи на обжалване.
Този извод не се опровергава от посочените от жалбоподателя доводи за процесуалната допустимост на жалбата му.
Преди всичко, посоченото определение не е прекратително и преграждащо развитието на делото. С определението на тричленния състав не е отказан отговор на искането на жалбоподателя, каквито идеи се излагат по съществото на оплакванията му, а съдът е преценил искането му и го е намерил за неоснователно, като е изложил своите съображения по искането. Обстоятелството, че жалбоподателят е поискал процедурата по чл. 248 ал. 3 от ГПК едва пред касационния съд, не променя характера на производството и средствата за процесуална защита срещу съдебния акт. В това производство аналогия с производството по реда на чл. 192 ал. 4 от ГПК (отм.) по отношение на възможността за обжалване, както и с тълкуването, дадено в ТР № 1 от 17 юли 2001 г. по т.гр.д. № 1 от 2001 г. на ОСГК на ВКС по този въпрос, не може да се прави, тъй като в приложимия правов ред възможността за обжалване на определението в процедурата по чл. 248 ал. 3 от ГПК е изрично обвързана с възможността за обжалване на решението, по което искането е направено.
По същата причина не е налице основание за директно приложение на чл. 56 от Конституцията на Република България. Правото на защита на жалбоподателя, след като е преценил, че правата му са нарушени, е гарантирано от възможността да поиска произнасяне на съд по искането му. Обвързването на възможността за обжалване на съдебния акт по това искане с процесуалния ред за атакуване на решението, чието изменение се иска, не е нарушение на правото на защита, защото жалбоподателят е изчерпил възможните защитни средства. Това разбиране е в унисон и с мотивите, приети от Конституционния съд по Решение № 3 от 17 май 1994 г. по конст. д. № 1/94 г. – при упражняване на своите права и свободи личността е подчинена само на такива ограничения, които са установени със закон, с оглед спазване принципите на демократичното общество.
На последно място, на жалбоподателя законодателно е осигурен достъп до справедлив процес, по строго спазена съдопроизводствена процедура. Осигурената от закона възможност да се сезира съда с искане за изменяне на решението в частта му за разноските по същината си е ефикасно вътрешноправно средство за защита правата на жалбоподателя. Разрешението на съда в този процес не е основание да се приеме, че правото на ефективни средства за защита е било накърнено.
Допълнително, макар такова оплакване да не е посочено от жалбоподателя, следва да се отбележи, че настоящият състав на съда приема, че правилно тричленният състав на ВКС, разгледал искането за изменяне на касационното решение, е приложил процедурата по действащия в момента съдопроизводствен ред, а не редът на отменения ГПК. В § 2 ал. 3 от Преходните и заключителни разпоредби на ГПК, законодателят е посочил, че касационните дела, образувани по касационни жалби, постъпили до влизането в сила на новия ГПК, се разглеждат по досегашния ред за разглеждане на делата от касационната инстанция. Производството по изменяне на решението обаче не е такова по к. жалба срещу въззивно решение, поради което приложима за него е хипотезата на ал. 14 на същия текст, имаща предвид всички непосочени изрично в § 2 от ПЗР на ГПК производства, за които, по аргумент на противното на посоченото в текста, приложим е действащият към момента ГПК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ жалбата на М. К. Т. от с. Г., обл. Варна, против определение № 34 от 6 март 2009 г., постановено по гр.д. № 4* по описа на трето гражданско отделение на ВКС за 2007 г.
ПРЕКРАТЯВА производството по делото.
Определението подлежи на обжалване в едноседмичен срок от съобщаването му на жалбоподателя пред друг тричленен състав на ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: