9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 31
София, 22.01.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на трети декември през две хиляди и четиринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 941/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. П. А. от [населено място] – чрез процесуалния й представител адв. Г. Г., срещу въззивно решение № 287 от 11.11.2013 г., постановено по т. д. № 232/2013 г. на Великотърновски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 29 от 05.06.2013 г. по гр. д. № 1002/2012 г. на Великотърновски окръжен съд, с което по реда на чл.422, ал.1 ГПК е признато за установено съществуването на вземане на [фирма] към В. П. А. за сумата 56 657.18 лв., от която 47 890.04 лв. – главница, и 8 767.17 лв. – договорни лихви за периода 23.01.2011 г. – 30.10.2011 г., ведно със законни лихви върху главницата, считано от 01.12.2011 г. до окончателното плащане, за което е издадена заповед за изпълнение № 3866/15.12.2011 г. в производството по ч. гр. д. № 5406/2011 г. на Великотърновски районен съд.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост и нарушения на материалния и процесуалния закон. Навеждат се оплаквания срещу изводите на въззивния съд, че клаузата на чл.7 от договора за кредит, от който произтича установяваното с иска парично вземане, не е неравноправна и нищожна по смисъла на чл.143 З. във вр. с Директива 93/13/Е. на Съвета и че попада в изключението на чл.144, ал.2, т.1 З., тъй като е уговорена индивидуално в договора. Излагат се доводи за неправилна преценка на правната същност на сключеното между страните допълнително споразумение от 20.05.2010 г. към договора за кредит, което според касаторката съдържа белезите на договор за новация, имащ за последица погасяване на вземането на банката – ищец по договора за кредит, предмет на иска по чл.422, ал.1 ГПК. Като процесуални нарушения се сочат липсата на мотиви в решението по отношение на заявеното по делото възражение за нищожност на договорната клауза на чл.7 поради неопределеност и неопределяемост на уговорената с нея лихва и кредитирането от съда на заключение на счетоводна експертиза, изготвено върху неприети писмени доказателства.
Допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че :
Въззивното решение е постановено в отклонение от практиката в решение от 14.03.2013 г. по дело С-415/11 на Съда в Л., 1 състав, по въпроса неравноправна ли е клаузата на чл.7 от договора за кредит, тъй като въззивният съд не е извършил анализ и проверка на обстоятелствата, които според чл.3, параграф 1 от Директива 93/13/Е. имат значение за преценката дали клаузата е неравноправна, и неправилно е приел в мотивите си, че такава преценка не следва да се извършва;
Въззивният съд е разрешил въпроса дали една клауза от договора е неравноправна и към кой момент следва да се преценява това в отклонение от задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС – в частта досежно клаузата за неустойка, изследвайки нищожността на клаузата на чл.7 с оглед проявлението й в хода на развитие на правоотношението, а не към момента на сключване на договора;
С въззивното решение са разрешени въпроси от значение за точното прилагане на закона : „Кога ще е налице основателна причина по смисъла на чл.144, ал.2, т.1 З., която да изключва неравноправния характер на клаузи в договора, и дали такава причина е налице в разглеждания казус”; „Следва ли „основателната причина” за едностранното изменение на лихвения процент да бъде ясно и конкретно посочена в договора”;
Решението съдържа произнасяне по въпрос от значение за развитието на правото : „След като Директива 93/13/Е. е въведена в З. и по-специално чл.3 от Директивата е възпроизведен в чл.143 З., то чл.143 З. е европейска норма /решение по делото “Erte”, С-260/89/, следва ли според това последно решение винаги, когато една държава членка на ЕС ограничава правата на гражданите чрез национални мерки да се прилага европейското право, т. е. в случая следва ли да се приложи чл.51, ал.1 от Х. на основните права по Договора от Л., както и Преюдициално питане по дело С-40/2011 във връзка с обозначението на понятието „приложение на европейско право” и може ли да се приеме, че неравноправната клауза няма да обвърже потребителя В. А., която да заплаща едностранно определените от банката лихви, именно позовавайки се на практиката на ЕС, тъй като същите противоречат както на вътрешното право, така и на общностното такова”;
Въззивното решение е в отклонение от ППВС № 7/1965 г., тъй като въззивният съд не е обсъдил събраните по делото доказателства в контекста на приложимия закон и не се е съобразил с недоказаността на факти от кръга на тези по чл.146, ал.4 З. за индивидуално уговаряне на клаузата на чл.7 от договора за кредит, което представлява съществено нарушение;
Въззивното решение е в отклонение от влязлото в сила определение № 34/23.01.2009 г. по т. д. № 429/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., по въпроса „извършена ли е новация чрез допълнителното споразумение към договора за кредит”.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], оспорва искането за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 14.03.2014 г. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен от [фирма] против В. П. А. иск за установяване по реда на чл.422, ал.1 ГПК съществуването на парично вземане на банката – ищец към ответницата, формирано като сбор от непогасена главница и договорни лихви по обявен за предсрочно изискуем договор за ипотечен жилищен кредит от 23.01.2008 г., за което е издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК.
За да потвърди решението на Великотърновски окръжен съд за уважаване на така предявения иск, Великотърновски апелативен съд е приел, че от събраните в хода на делото писмени доказателства и от заключението на назначената съдебносчетоводна експертиза е доказано възникването и съществуването на спорното вземане с размер, отразен в заповедта за изпълнение, оспорена от ответницата – длъжник с възражение в срока по чл.414 ГПК.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е обсъдил подробно и задълбочено всички възражения и доводи на ответницата срещу съществуването и дължимостта на вземането.
За неоснователни са счетени възраженията и доводите за нищожност на клаузата на чл.7 от договора за кредит, касаеща дължимата лихва по кредита, поради липса на ясна уговорка за заплащане от кредитополучателя на определена или определяема по размер лихва. Въззивният съд е преценил, че клаузата на чл.7 в сключения при общи условия договор за ипотечен кредит съответства на изискванията на чл.58 от Закона за кредитните институции, тъй като общите условия съдържат данни за лихвения процент по съответния вид кредит, изразен като годишен лихвен процент, за метода за изчисляване на лихвата и за предпоставките, при които лихвата може да бъде променяна до пълното погасяване на кредита. Съобразявайки уговорката на страните първоначалната лихва за период от три години да се формира от базовия лихвен процент за жилищните кредити и надбавка от 1.48 %, а за останалия срок на кредита изчислението да се извършва като сбор от базовия лихвен процент с надбавка, въззивният съд е приел, че използването на базовия лихвен процент, размерът на който се определя от компетентен за това орган на банката – кредитор, обявява се по начин, достъпен във всеки един момент за клиентите на банката, и подлежи на установяване във всеки един момент, позволява точно определяне на дължимата лихва по кредита и прави неоснователно възражението за нищожност на клаузата на чл.7 поради неяснота на уговорения в нея начин на изчисляване на лихвата.
Относно поддържаната нищожност на клаузата на чл.7 поради противоречие със Закона за потребителския кредит /З./ във вр. с Директива 93/13/Е. въззивният съд е изложил съображения, че с оглед момента на сключване на договора за кредит – 23.01.2008 г., действителността на съдържащите се в него уговорки не може да се преценява съобразно нормите на З., предвид нормата на § 5 ПЗР на З., че разпоредбите на З. не се прилагат по отношение на потребителски кредити, сключени преди датата на влизането му в сила – 12.05.2010 г.
Като неоснователни са преценени и наведените от ответницата доводи и възражения, че клаузата на чл.7 е неравноправна по смисъла на чл.143 З. и нищожна, съгласно чл.146, ал.1 З.. При произнасянето в тази насока въззивният съд е изходил от разбирането, че макар да кореспондира с общите условия по кредита, които ответницата е подписала и приела при сключване на договора, спорната договорна клауза е уговорена индивидуално в текста на самия договор. В зависимост от това разбиране съдът е направил извод, че индивидуалното уговаряне на клаузата не позволява тя да бъде квалифицирана като нищожна, предвид правилото на чл.146, ал.1 З., че индивидуално уговорените клаузи в потребителски договори не са нищожни. Изводът, че индивидуалното уговаряне на клаузата изключва неравноправния й характер по смисъла на чл.143 З. и нейната нищожност съгласно чл.146, ал.1 З., е подкрепен и с разпоредбата на чл.3, параграф 1 от Директива 93/13/Е., според която в случай, че дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, тя се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност създава в ущърб на потребителя значителна неравноправност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Изложен е и друг аргумент срещу поддържаната нищожност – че с оглед предмета, страните и обстоятелствата, при които е сключен, конкретният договор за кредит попада в хипотезата на чл.144, ал.2, т.1 З., при която приложението на чл.143, т.10 З. /„неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, когато позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание”/ е изключено по отношение на клаузи в потребителски договор, за които доставчикът на финансови услуги си запазва правото при наличие на основателни причини да променя без предизвестие дължимия от потребителя лихвен процент.
Въззивният съд е разгледал и заявеното във въззивното производство възражение на ответницата за погасяване на вземането по договора за кредит като последица от сключено на 20.05.2010 г. допълнително споразумение за новиране на кредитния дълг. С посоченото споразумение страните по договора за кредит са уточнили остатъка от непогасения кредит и лихвите по него към момента на подписване на споразумението; уговорили са гратисен период от 9 месеца за издължаване на главницата, без промяна на първоначално договорения краен срок за погасяване на кредита; уговорили са начини и срокове за погасяване на дължимите към 20.05.2008 г. лихви, изчислени по предвидения в договора начин. След като е преценил, че в споразумението страните не са изразили воля за погасяване на произтичащото от договора за кредит задължение на ответницата и за заместването му с ново, а само са предоговорили условията по кредита, въззивният съд е направил извод, че споразумението не носи белезите на новация по смисъла на чл.107 ЗЗД и че сключването му няма за последица погасяване на задълженията, за които е издадена заповедта по чл.417 ГПК. Възприетото разрешение е мотивирано и със задължителната практика на ВКС в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 130/24.03.2009 г. по т. д. № 650/2008 г. на ВКС, ІІ т. о.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Съгласно чл.280, ал.1 ГПК, касационното обжалване се допуска, когато с въззивното решение е разрешен материалноправен и/или процесуалноправен въпрос /въпроси/ от значение за изхода на делото, по отношение на който са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, от значение за изхода на делото е този правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. В т.1 от съобразителната част към тълкувателното решение е разяснено, че нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК въпросите, които са от значение за правилността на обжалваното въззивно решение. Правилността на решението подлежи на проверка само по реда на чл.290 ГПК в случай на допуснато касационно обжалване и не е предмет на производството по чл.288 ГПК, в което касационните жалби се селектират в зависимост от специфичните за достъпа до касация основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
Първият въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК – дали е неравноправна клаузата на чл.7 от договора за кредит, е относим към предмета на разрешения с въззивното решение правен спор, но не е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд се е произнесъл по този въпрос, след като е извършил преценка за съдържанието и начина на уговаряне на оспорената договорна клауза и за съответствието й с приложимите разпоредби на З. – чл.143 във вр. с чл.144, ал.2, т.1 и чл.146 З., и на Директива 93/13/Е.. Формираният в резултат на тази преценка извод, че клаузата не е неравноправна и поради това нищожна на основание чл.146 З., е от значение за правилността на въззивното решение и с оглед разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС поставеният по повод на него въпрос не съставлява общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол. Не е доказано и твърдението за противоречие на въззивното решение с практиката в постановеното от Съда на ЕС решение от 14.03.2013 г. по дело № С-415/11, с което във връзка с отправено преюдициално запитване относно тълкуването на Директива 93/13/Е. на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителски договори Съдът се е произнесъл, че „чл.3, параграф 1 от Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че понятието „значителна неравнопоставеност” в ущърб на потребителя трябва да се прецени като се направи анализ на националните правни норми, приложими при липса на уговорки между страните, за да се установи дали и евентуално в каква степен по силата на договора потребителят е поставен в по-неблагоприятно правно положение от предвиденото в действащото национално право; За да се отговори на въпроса дали неравноправността е възникнала „въпреки изискването за добросъвестност”, е важно да се провери дали, като постъпва добросъвестно и справедливо с потребителя, продавачът или доставчикът може основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи със съответната клауза при индивидуални преговори”. За да отрече неравноправния характер на клаузата на чл.7, въззивният съд е изходил от преценката, че клаузата е индивидуално договорена между страните, и в зависимост от това е направил извод, че тя не попада под действието на чл.3, параграф 1 от Директива 93/13/Е., а съответно и под действието на разпоредбите на чл.143 и 146 З., с които на плоскостта на националната правна система на Република България са уредени критериите за неравноправност на клаузи в потребителски договори и нищожността на неравноправните клаузи. Поддържаните от касаторката доводи за незаконосъобразност и необоснованост на даденото разрешение са относими към визираните в чл.281, т.3 ГПК касационни основания за неправилност на въззивния съдебен акт, които не подлежат на обсъждане в стадия на производството по чл.288 ГПК.
Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол по въпроса дали една клауза в договора е неравноправна и към кой момент следва да се преценява това. Въпросът няма връзка с решаващите изводи на въззивния съд, обусловили изхода на спора, и не може да бъде подведен под общото основание на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация. Твърдението, че в отклонение от задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. въззивният съд е изследвал дали клаузата на чл.7 е нищожна с оглед проявлението й в хода на развитие на кредитното правоотношение, а не към момента на сключване на договора за кредит, не насочва към допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. С клаузата на чл.7 страните не са уговорили неустойка и цитираното тълкувателно решение не може да взето предвид при произнасянето дали тя е нищожна на релевираното в процеса основание. Дори да се приеме, че посоченото тълкувателно решение дава принципен отговор на въпроса към кой момент следва да се преценява дали съдържаща се в договора уговорка е нищожна, въззивното решение не противоречи на задължителната практика на ВКС, тъй като въззивният съд е преценявал действителността на спорната клауза спрямо момента на сключване на договора за кредит.
В съобразителната част на обжалваното решение се съдържат подробни мотиви по всички доводи и възражения на ответницата /сега касатор/, включително по заявеното във въззивното производство възражение за погасяване на спорното вземане вследствие на новирането му. Процесуалните действия на съда при постановяване на решението не сочат на отклонение от задължителните указания в Постановление № 7/1965 г. на Пленума на ВС, както се поддържа в изложението, поради което няма основание решението да се допуска до касационен контрол по въпроса за задължението на съда да обсъди доказателствата и доводите на страните.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване по въпросите кога ще е налице основателна причина по смисъла на чл.144, ал.2, т.1 З., която да изключва неравноправния характер на клаузи в договора и дали такава причина е налице в разглеждания казус; следва ли „основателната причина” за едностранно изменение на лихвения процент да бъде ясно и конкретно посочена в договора. Касаторката е обосновала приложното поле на касационното обжалване със значението на посочените въпроси за точното прилагане на закона, излагайки съображения за неправилно тълкуване и прилагане на разпоредбата на чл.144, ал.2, т.1 З.. Неправилното приложение на закона може да се преценява в аспекта на чл.281, т.3 ГПК – като основание за неправилност на въззивното решение, но не е основание за допускане на касационно обжалване. Точното прилагане на закона, което има предвид разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, се свързва с необходимостта от промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или от осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Според указанията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК се формира от две кумулативни предпоставки – значение на разрешения с обжалваното решение правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото, и е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Касаторката не твърди поставените въпроси да са от значение едновременно и за развитието на правото, което изключва възможността за допускане на касационно обжалване по повод на тях на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По аналогични съображения касационното обжалване не може да се допусне и по въпроса дали според решение по делото „Etre” С-260/89 следва да се приложат разпоредби на европейското право и касаторката да се освободи от обвързаността на считаната от нея за неравноправна клауза на чл.7 от договора за кредит, тъй като за този въпрос се поддържа само част от основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – значение за развитието на правото. За изчерпателност следва да се отбележи, че при разрешаване на правния спор по делото въззивният съд не е игнорирал разпоредбите на общностното право и практиката на Съда на ЕС. Изводът в решението, че клаузата на чл.7 не е нищожна и обвързва касаторката, е обусловен от преценката на въззивния съд, че тази клауза е индивидуално договорена с насрещната страна по договора, което изключва квалификацията й като неравноправна и нищожна съобразно приложимите разпоредби на общностното и на националното право.
Последният въпрос в изложението – извършена ли е новация на задълженията, произтичащи от договора за кредит, чрез сключеното на 20.05.2008 г. допълнително споразумение, е релевантен за правилността на въззивното решение, доколкото отговорът му произтича от анализа на уговорките в споразумението, извършен от въззивния съд в рамките на решаващата му правораздавателна дейност. Дори да се счете за правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, касационно обжалване не може да се допусне поради недоказаност на допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е аргументирано от касаторката с твърдение, че въззивният съд е разрешил въпроса за новацията в противоречие със задължителната практика в определение № 34/23.01.2009 г. по т. д. № 429/2008 г. на ВКС, ІІ т. о. Определението е постановено в производство по чл.288 ГПК и според разясненията в т.2 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не формира задължителна за съдилищата практика. Поради това евентуалното противоречие между възприетото в определението тълкуване на разпоредбата на чл.107 ЗЗД и изводите в обжалваното решение е ирелевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Задължителна практика на ВКС по приложението на чл.107 ЗЗД е създадена с постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 130/24.03.2009 г. по т. д. № 650/2008 г. на ВКС, ІІ т. о. В посоченото решение е прието, че за да има новация по смисъла на чл.107 ЗЗД, са необходими три кумулативни предпоставки – стар дълг, пораждане на нов дълг и съгласие между страните за погасяване на стария дълг и за пораждане на нов дълг; Съгласието на страните за подновяване на стария дълг трябва да е изрично и недвусмислено, а не да се извежда по тълкувателен път. Със същото решение съставът на ВКС се е произнесъл, че способите за преструктуриране на даден кредит, включително неговото разсрочване за облекчаване на съществуващия дълг, не са индиция за наличие на воля у съконтрахентите за подновяването му по смисъла на чл.107 ЗЗД, ако такава воля не е изрично изразена в договора помежду им. Въззивният съд се е позовал изрично на посоченото съдебно решение и е постановил съдебния си акт в съответствие с обективираната в него задължителна практика, приемайки, че поради липса на ясно и недвусмислено изразена воля за новиране на задълженията по договора за кредит споразумението от 20.05.2008 г. не притежава белезите на договор за новация с характеристиките по чл.107 ЗЗД. Съответствието със задължителната практика на ВКС изключва основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 232/2013 г. на Великотърновски апелативен съд.
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.3 във вр. с ал.8 ГПК на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за производството по чл.288 ГПК в размер на 500 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 287 от 11.11.2013 г., постановено по т. д. № 232/2013 г. на Великотърновски апелативен съд.
ОСЪЖДА В. П. А. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ет.2, ап.9, да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], сумата 500 лв. /петстотин лв./ – юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :