4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 310
гр. София, 13.04.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на първи февруари през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1551 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], чрез назначения му особен представител адвокат С. С., срещу решение №951 от 20.03.2014г. по в.т.д. №3904/2013г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав, с което е потвърдено решение №953 от 27.05.2013г. по т.д.№742/2013г. на СГС, ТО, 15 състав. С първоинстанционното решение е прекратено, по иска на Софийска градска прокуратура с правно основание чл.155 т.3 от ТЗ едноличното търговско дружество с ограничена отговорност с наименование „Ю. – С. Ю“,[ЕИК]. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно и необосновано. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд неправилно е приел, че са налице предпоставките по чл.155 т.3 от ТЗ, като не е съобразил всички представени по делото доказателства. Твърди, че от обявения учредителен акт на дружеството се установява, че едноличен собственик на капитала и управител на дружеството е не В. Петрова, а М. П. А., тоест налице е разминаване между обявените и вписаните обстоятелства по партидата на дружеството.
Ответникът Софийска градска прокуратура счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. По същество счита касационната жалба за неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че вписаният на 02.04.2008г. управител на ответното дружество В. В. е починала на 25.03.2011г., като дружеството е останало без управител в продължение на повече от три месеца, поради което на основание чл.155 т.3 от ТЗ следва да бъде прекратено по предявения от прокурора иск. Приел е фактът, че в регистъра дружествен договор, с посочен в него управител М. А., който е различен от вписания впоследствие нов управител В. В., е без значение, след която не е проведено производство по установяване несъществуването на вписаното обстоятелство. Поради това е приел за неоснователно твърдението на особения представител на търговското дружество, че поради разминаването между вписани обстоятелства и обявени актове предявеният иск е неоснователен.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касационният жалбоподател поставя следния материалноправен въпрос: Как следва да процедира съдът при иск по чл.155 т.3 от ТЗ, в случаите, когато по партидата на съответното дружество в Агенция по вписванията – Търговски регистър има обявени и вписани обстоятелства, които си противоречат и по – специално е налице противоречие между данните по обявения учредителен акт и вписаните по партидата данни? Поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, като разглеждането му ще допринесе за създаване на съдебна практика по прилагането му.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
По отношение на поставения въпрос не е налице посоченото основание за касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Релевираният като значим за делото въпрос би бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, само ако решаването му е свързано с необходимостта от разкриване точния смисъл на приложимата правна норма чрез корективното й тълкуване, когато тя е неясна, непълна или противоречива, както и когато е налице необходимост от промяна на създадената от съдилищата неправилна съдебна практика по приложението на относимата правна норма, или макар и правилна, но формирана при други обществени условия тази практика се нуждае от осъвременяване. В случая касационният жалбоподател въобще не е навеждал такива доводи, нито е цитирал конкретни правни норми, които счита за недостатъчно ясни или непълни по съдържание, за да е необходимо тълкуване от ВКС. Разпоредбите на чл.4 – чл.10 от Закона за търговския регистър, установяващи реда за вписване и обявяване в търговския регистър и последиците на тези правни действия, са ясни и не се нуждаят от тълкуване. Съгласно легалната дефиниция на търговски регистър, дадена в чл.2 от ЗТР, той е единна централизирана електронна база данни, съдържаща както вписаните обстоятелства по чл.4 от ЗТР, така и обявените актове по чл.5 от същия закон, на които по силата на закон е дадена публичност. Съгласно чл.4 ал.1 от ЗТР в търговския регистър се вписват търговци, клонове на чуждестранни търговци, както и други лица и структури и свързаните с тях обстоятелства, за които е предвидено със закон, че подлежат на вписване, а съгласно чл.5 в търговския регистър се обявяват актове, които се отнасят до търговците и клоновете на чуждестранни търговци, за които е предвидено със закон, че подлежат на обявяване. Разпоредбата на чл.10 ал.1 от ЗТР предвижда, че трети добросъвестни лица могат да се позовават на вписването, както и на обявяването, дори ако вписаното обстоятелство, съответно обявеният акт, не съществува. Само при обявяване на представените актове по чл.5 ЗТР, се презюмира, че те са станали публично известни. /чл.9, ал.2 ЗТР/. Съпоставката между нормите, уреждащи вписването и обявяването, налага извода, че вписването доказва съществуването на вписаните обстоятелства, а обявяването доказва съществуването на обявените актове и създава за тях презумпцията, че са публично известни, но не установява верността на обстоятелствата, удостоверени в обявените актове. В изложението на касатора не са наведени съображения за неточно тълкуване на някоя от посочените разпоредби на Закона за търговския регистър, нито се съдържа позоваване на конкретна норма от същия закон, относно която е наложително допускане на касационно обжалване на соченото основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Относно направеното от адвокат С. искане за присъждане на възнаграждение в качеството му на назначен особен представител на ответното дружество, съставът на ВКС намира, че същото е основателно. Представителството по чл. 47, ал. 6 от ГПК не представлява правна помощ и не се заплаща от държавата по реда на Закона за правната помощ. За възнаграждението на особения представител не се прилагат разпоредбите на Наредба за заплащане на правната помощ. Съгласно указанията по т. 6 на Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС, възнаграждението на особения представител, назначен от съда, следва да бъде разграничено от отговорността за разноски, която се реализира с оглед постигнатия правен резултат по спора, при наличие предпоставките на чл.78 от ГПК. Това възнаграждение винаги е дължимо, а може да бъде възмездено като разноски при определен изход на спора, след като бъде заплатено от ищеца, съобразно указаното в чл. 46 ал.6 от ГПК и чл. 48 ал.2 от ГПК, които го определят като задължено лице. Ако решението е в полза на ищеца, то и заплатеното възнаграждение може да бъде подчинено като дължимост на правния режим, определящ отговорността за разноски.
В случая касационната жалба срещу въззивното решение е подадена от особения представител на ответника, а ищецът не е бил задължен да внесе дължимото възнаграждение в хода на касационното производство. Като има предвид обема на осъществената от особения представител защита изразяваща се в изготвяне на касационна жалба без явяване в съдебно заседание, съдът определя дължимото възнаграждение в размер на 150 лв. Поради това съгласно чл.77 и чл.78 ал.11 от ГПК следва да се постанови определение за събиране на същото от държавата, а ответникът – касационен жалбоподател следва да бъде осъден да заплати на държавата направените разноски за особен представител, след тяхното внасяне.
Воден от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №951 от 20.03.2014г. по в.т.д. №3904/2013г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав.
ОПРЕДЕЛЯ възнаграждение за касационното производство на адвокат С. А. С., член на САК, с адрес [населено място], [улица], ет. 3, ап.1, особен представител на [фирма], [населено място], в размер на 150 лв. /сто и петдесет лева/, като на осн. чл.78 ал.11 от ГПК ОСЪЖДА ДЪРЖАВАТА, представлявана от Министъра на финансите, да го заплати.
ОСЪЖДА [фирма][ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на ДЪРЖАВАТА, представлявана от Министъра на финансите, на основание чл.78 ал.1 от ГПК, направените разноски за възнаграждение на назначения му особен представител в производството пред касационната инстанция в размер на 150 лева /сто и петдесет лева/, след тяхното внасяне.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.