О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 312
София 03.07.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети юли две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ч.гр.дело № 1993/2019 год.
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на В. Н. П., подадена чрез адв. Л. А., против въззивно определение № 4244/18.02.2019 г., постановено от Софийски градски съд по ч.гр.д. № 13490/2018 г., с което е потвърдено определение № 466020/07.08.2018 г., постановено по гр.д. № 75567/2017 г. по описа на Софийски районен съд, с което е върната исковата му молба поради недопустимост на предявените искове и е прекратено производството по делото.
В частната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на атакуваното определение. Жалбоподателят сочи, че с исковата си молба е предявил два иска: признаване за установено по отношение на ответника Столична община, че конфискацията на имуществото на ищеца е нищожна и Столична община да бъде осъдена да заплати на ищеца равностойността на конфискацията в размер на 7 705, 39 лв.Твърди се, че въпросите относно установяването на нищожността на конфискацията касаят съществуването или несъществуването на правно отношение. Счита, че всеки, който твърди, че негов личен имот е бил неправилно вписан за държавен може да защити правото си по общия исков ред, поради което е предявил и евентуалното си искане – ако конфискацията се окаже нищожна, да получи равностойността на нищожната конфискация.
Жалбоподателят се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване по следните въпроси: 1/ „Допустимо ли е в настоящият казус чл. 124 ГПК да се възприема разширително и да се допусне прилагането му по заявения ОУИ с процесната ИМ? Ако е обратното, няма ли да означава това за ищеца липса на правосъдие?“ и 2/ „Допустимо ли е съединяване при условията на евентуалност на установителен иск, основан на еднакви страни и петитум и еднакъв правопораждащ юридически акт?“.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна по жалбата – Столична община. Поддържа се, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., като взе предвид наведените оплакванията, намира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу определение на въззивен съд, с което е потвърдено определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото и на основание чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК е процесуално допустима.
При постановяване на атакуваното определение въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК. Посочил е, че производството е било образувано по искова молба на В. Н. П. против Столична община с искане за признаване за установено по отношение на ответника, че извършената конфискация на имуществото на ищеца, подробно описано в исковата молба, е нищожна поради противоречие с материалния закон, а при алтернативност – в случай, че съдът не уважи първия предявен иск да осъди ответника за сумата от 7 705, 39 лв., представляваща 1/3 от стойността на отчуждения имот. Софийски районен съд е приел, че вторият иск е предявен при условията на евентуалност. Прието е, че дали твърдяната конфискация е осъществена правомерно и дали съставения за това административен акт – указ е нищожен не са въпроси, касаещи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право по смисъла на чл. 124, ал. 1 ГПК, а представляват искания за установяване несъществуване на факт с правно значение, което съгласно чл. 124, ал. 4 ГПК се допуска само в случаите, предвидени в закон. Ищецът твърди, че не е бил лишен от българско гражданство, поради което редът за обезщетяването му по чл. 8 ЗАВОИ е неприложим. Първоинстанционният съд е приел, че съгласно чл. 3, ал. 3 от Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти, когато не са налице условията за възстановяване на собствеността върху имотите по чл. 1 и 2, бившите им собственици или техните наследници се обезщетяват по ред, определен с отделен закон – Закон за обезщетяване на собственици на одържавени имоти и не е приложим общия исков ред. Като е намерил атакуваното първоинстанционно определение за валидно и допустимо и изрично е посочил, че в подадената частна жалба не са изложени конкретни доводи за пороци на обжалваното първоинстанционно определение, въззивният съд го е потвърдил.
Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки – да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В случая липсва основание за допускане на касационно обжалване.
Атакуваното въззивно определение е валидно и допустимо, не е налице нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че същото е очевидно неправилно.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и във връзка с поставените от касатора въпроси. Първият въпрос е неясно и хипотетично формулиран. Предходните инстанции са квалифицирали главния иск за признаване нищожността на извършената конфискация като такъв за установяване на факт с правно значение – чл. 124, ал. 4 ГПК. Като са посочили, че предявяването му не е предвидено в закон, са приели, че същият е недопустим и е налице основанието по чл. 130 ГПК за връщане на исковата молба. Така въпросът в първата му част макар и да не сочи конкретната хипотеза на чл. 124 ГПК, вероятно почива на становището на жалбоподателя, че предявеният от него иск намира правната си квалификация в чл. 124, ал. 1 ГПК и е такъв за установяване на съществуването на конкретно правоотношение. В този случай въпросът обаче може да се разглежда само като оплакване срещу правилността на изводите на въззивния съд, а не като основание за допускане на касационно обжалване. Дали за ищеца е налице липса на правосъдие е хипотетичен въпрос, който не се отнася към конкретно правно разрешение на въззивния съд. Освен това съгласно чл. 2 ГПК съдилищата са длъжни да разгледат и да разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права, но само доколкото е налице процесуален ред за това. А разпоредбата на чл. 130 ГПК задължава съда да извърши проверка за допустимост на исковата молба и да я върне в случай, че предявеният иск е недопустим. Действително в мотивите на въззивния съд е посочено, че исканията на В. Н. П. са заявени при алтeрнативност, но формулираният втори въпрос също не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Независимо от неточната преценка за съединяването на исковете, съдът е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, а отделно са изложени самостоятелни съображения за недопустимост на заявените претенции, които изключват необходимост от произнасяне по допустимостта на съединяването им. Липсата на поставен въпрос, отговарящ на изискванията за общо основание обуславя извод за недопускане на касационно обжалване. За изчерпателност следва да се посочи, че в цитираните от касатора съдебни актове решение № 72/29.07.2013 г. по гр.д. № 402/2012 по описа на ВКС, IV г.о., решение № 139/05.11.2014 г. по т.д. № 57/2012 г. по описа на ВКС, определение № 128/15.02.2017 г. по т.д. № 60200/2016 г. по описа на ВКС се съдържат съображения по въпроси, свързани със съединяването на искове, които не са относими към настоящия случай. Не се разкрива и претендираната специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Бланкетното посочване на разпоредбата не е достатъчно, а в тежест на касатора е било да изложи защо поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 във вр. чл. 78, ал. 8 в тежест на касатора следва да се възложат разноските за юрисконсултско възнаграждение, определени съгласно чл. 37 ЗПрП в размер на 50 /петдесет/ лева.
Водим от гореизложеното Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 4244 от 18.02.2019 г. по ч.гр.д. № 13490/2018 г. по описа на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА В. Н. П., ЕГН [ЕГН] да заплати на Столична община на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК сумата от 50 лв. /петдесет лева/ юрисконсултско възнаграждение.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: