О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 313
гр.София, 06.07.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на четвърти юли през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска ч.т.д. № 1613 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Подадена е частна касационна жалба от И. Х. А. от [населено място], чрез адв.С. Ч., против определение № 1072/29.03.2018 г. по ч.гр.д. № 1579/2018 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 8–ми състав, с което е потвърдено определение от 05.02.2018 г. по гр.д. № 9467/2017 г. на Софийски градски съд, 1 ГО, 22 състав за оставяне без уважение молба на частния касатор за изменение на решение № 8344/11.12.2017 г. по гр.д. № 9467/2017 г. на Софийски градски съд, 1 ГО, 22 състав в частта за разноските.
В частната касационна жалба се излагат съображения за неправилност на обжалваното определение. Частният касатор счита, че за претендирането на адвокатско възнаграждение не е необходимо представянето на договор за правна помощ на основание чл.36, ал.3 ЗАдв. Същият е условие за присъждане на разноски, когато в него е инкорпорирано удостоверяване за извършеното плащане. В настоящия случай удостоверяването е осъществено чрез фискален бон и издадена към него фактура. Иска се отмяна на обжалваното определение и осъждане на ответника да заплати сторените разноски.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по реда на чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи, че атакуваното определение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК по следния правен въпрос: Достатъчно ли е, за да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение да бъде удостоверено обстоятелството, че същите са реално заплатени със съответните платежни документи или е задължително условие да бъде представен сключеният между страните договор за правна защита?
Постъпил е писмен отговор от Г. ф., [населено място], с който се оспорва основателността на частната касационна жалба.
Настоящият състав на ВКС, Търговска колегия, I отделение, намира следното:
Частната жалба е постъпила в срока по чл.275, ал.1 ГПК, подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по чл.274, ал.3 ГПК.
С обжалваното определение въззивният съд е приел, че е сезиран с молба от частния касатор за отмяна на определение по чл.248 ГПК на първоинстанционния съд, с което е била оставена без уважение молбата му за изменение на решението на СГС в частта за присъждане на разноски поради непредставянето на договор за правна помощ, в който е уговорено претендираното адвокатско възнаграждение. Констатирал е, че представеното по делото пълномощно от И. Х. А. за адв.С. Ч. не съдържа двустранно съглашение (мандатен договор), с което адвокатът да е поел правното задължение да осъществи процесуално представителство срещу конкретно уговорен размер на адвокатско възнаграждение. Решаващият апелативен състав е изложил доводи, че съставената едностранно от адвокатското дружество фактура и фискален бон за сумата от 2 076 лв. с ДДС не установяват сключването между И. Х. А. и адвокатското дружество на договор за правна помощ и уговаряне на адвокатското възнаграждение. Приел е, че за да се ангажира отговорността за разноски на ответната страна, следва по несъмнен начин да се установи, че по учредено по договор за правна защита и съдействие мандатно правоотношение страните са уговорили конкретен размер на адвокатско възнаграждение и то е било заплатено. Едновременно с това е констатирал, че не са представени доказателства за сключването на такъв договор между частния касатор и АД „Ч., П. и И.“. Отчитайки непредставянето на доказателства за определено от съответния Адвокатски съвет адвокатско възнаграждение за осъществена правна помощ и неговото реално заплащане, е счел за неприложима разпоредбата на чл.36, ал.3 ЗАдв. В заключение въззивният съд е потвърдил определението на СГС за оставяне без уважение молбата на частния касатор по чл.248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските.
След преценка на доводите на частния касатор в частната касационна жалба и изложението към нея, ВКС намира следното:
На основание чл.274, ал.3, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК преди да пристъпи към разглеждане на частната касационна жалба по същество, ВКС се произнася дали са налице изчерпателно изброените от законодателя общо и допълнителни основания за допускането й до касационен контрол. В настоящия случай ВКС констатира, че частният касатор се позовава на наличие на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според цитираната норма въззивното определение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание, е относимо към преценката за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 ГПК.
Настоящият състав на ВКС счита, че предложеното от частния касатор обосноваване на „очевидната неправилност“ не кореспондира с никоя от гореизложените възможности. Наличието на същата е аргументирано с обстоятелства, сочени като твърдения на частния касатор, несъобразени от въззивния съд, но счетени за решаващи, с оглед формирането на различен правен извод. Като такава обосновката съставлява довод, повтарящ оплакванията за неправилност по чл.281, т.3 ГПК, изложени в частната касационна жалба – несъобразяване на евентуални доводи и доказателства. Основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК не е тъждествено на касационните основания по чл.281, т.3 ГПК и неговото приложно поле следва да бъде ясно обосновано.
Отделно от това, обжалваното въззивно определение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която съдебните разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В съобразителната част на тълкувателното решение е прието, че договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, като писмена форма за доказване. С него се удостоверява, както че разноските са заплатени, така и че са само договорени. Само когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата на чл.78 ГПК. Ето защо, в договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин – например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение.
Произнасянето на въззивния съд в обжалвания съдебен акт е и в съответствие с трайно установената практика на ВКС създадена по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Така с определение № 314/26.07.2016 г. по ч.гр.д. № 2048/2016 г. на ВКС, III г.о. е прието, че договорът за правна помощ е основен документ. Същият съдържа информация за страните по него, за делото, по което се осъществява процесуално представителство, за размера на договореното възнаграждение, за начина на плащане, може да служи за разписка за платено в брой възнаграждение. Ето защо неговото представяне преди приключване на делото, по което се присъждат разноски, е основна предпоставка за преценка дължат ли се претендираните от страната разноски за адвокатско възнаграждение. Съгласно определение № 296/30.05.2017 г. по ч.т.д. № 1061/2017 г. на ВКС, II т.о., издадената от адвокатското дружество фактура служи за доказване на извършена доставка на услуга; същата като първичен счетоводен документ е носител на информация за регистрирана стопанска операция, но не е доказателство за извършено плащане по стопанската операция.
Ето защо обжалваното въззивно определение не следва да се допуска до частен касационен контрол.
В полза на ответника следва да се присъдят разноски в размер на 100 лв., на основание чл.78, ал.8 ГПК, направени във връзка с депозирания писмен отговор на частната касационна жалба.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1072/29.03.2018 г. по ч.гр.д. № 1579/2018 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 8–ми състав.
ОСЪЖДА И. Х. А., ЕГН [ЕГН] от [населено място], общ.Т., [улица] да заплати на Г. ф., [населено място], [улица] сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за настоящето производство, на основание чл.78, ал.8 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: